Нора Робъртс
Празник в смъртта (15)

Петнайсета глава

Ив неспокойно кръстосваше приемната на доктор Майра. Надяваше се, че характеристиката на Руди, изготвена от психоложката, ще убеди прокурора да издаде заповед за повторното му задържане.

Часовете неумолимо отминаваха. Сигурно беше, че довечера Руди ще нападне петата си жертва, независимо от обещанието на Уитни да изпрати хора, които да го следят.

— Доктор Майра знае ли, че съм тук? — Тя нетърпеливо се обърна към сътрудничката й.

Младата жена, която беше свикнала с нетърпеливите полицаи, дори не вдигна глава от работата си.

— Доктор Майра е заета. Ще ви приеме веднага, щом се освободи.

Ив, която не я сдържаше на едно място, се приближи до стената и разгледа акварела, изобразяващ крайбрежно градче. После прекоси помещението и намръщено се втренчи в автоготвача. Знаеше, че не е зареден с кафе. Майра предпочиташе да поднася на пациентите и на колегите си успокояващи билкови напитки.

Когато вратата на кабинета се отвори, тя рязко се извърна и възкликна:

— Доктор Майра… — Думите замряха на устните й, щом видя Надин Фарст.

Репортерката се изчерви, сетне изпъна рамене и отвърна на погледа на Ив.

— Ако се опитваш да измъкнеш сведения от полицейската психоложка, не само ще загубиш най-добрия си източник на информация, но и ще ти бъдат предявени обвинения.

— Тук съм по личен въпрос — надменно заяви Надин.

— Запази лъжите си за пред зрителите.

— Казах, че съм по личен въпрос. — Тя вдигна ръка преди психиатърката да се намеси. — Доктор Майра ме подлага на терапия след… онова, което ми се случи през пролетта. Ти спаси живота ми, Далас, но тя ми помогна да запазя здравия си разум. От време на време прибягвам до нейните съвети, това е всичко. А сега се разкарай от пътя ми…

— Извинявай. — Ив не знаеше дали е повече смаяна или засрамена, но се почувства крайно неудобно. — Онова, което преживя, беше ужасно. Знам какво е да не можеш да избягаш от кошмарните спомени. Не исках да те засегна, Надин.

— Приемам извиненията ти. — Репортерката побърза да я отмине; токчетата й затракаха по коридора, сетне звукът заглъхна.

— Заповядай, Ив. — Майра й направи път, сетне затвори вратата.

— Добре де, виновна съм! Безпричинно се нахвърлих върху нея. — Ив пъхна ръце в джобовете си и се престори, че не забелязва обвинителния поглед на психиатърката. — Надин непрекъснато се опитва да измъкне някаква информация от мен, а след няколко часа ще се състои пресконференция. Реших, че се е опитала да научи нещо зад гърба ми.

— Не се доверяваш дори на хора, които са доказали, че можеш да им вярваш. — Майра седна и приглади полата си. — Ала все пак се извини и то съвсем искрено. Както винаги си изпълнена с противоречия.

— Не съм дошла за консултация — студено заяви Ив, сетне загрижено попита: — Как е Надин?

— Тя е силна и смела жена — качества, от които самата ти се възхищаваш. Нямам право да обсъждам състоянието й с теб, за да не наруша лекарската тайна.

— Разбирам. — Ив въздъхна. — Знам как да я умилостивя — ще й дам интервюто, за което отдавна ме моли.

— Надин цени приятелството ви, не само информацията, която получава от теб. Моля те, седни. Нямам намерение да те критикувам.

Ив кисело се усмихна, смутено се изкашля и й подаде папката.

— Ето допълнителните проучвания за Руди. Вероятността той да е убиецът е 86,06%. Имаме основание отново да го повикаме на разпит, но мога да го притисна само ако имам данните от теста, който ще му направиш. Роулинс каза, че адвокатът му се е съгласил.

— Насрочила съм го за днес следобед, тъй като разбрах, че случаят е спешен.

— Искам да знам какво мисли този човек и доколко е склонен към насилие, за да го задържа в ареста, докато открия доказателства за вината му. Мисля, че няма да се пречупи, нито ще се опита да преговаря. Междувременно ще продължа да разпитвам сестра му. Тя е с много по-лабилна психика и ако знае нещо, скоро ще го издаде.

— Ще се постарая да получиш час по-бързо необходимата информация. Разбирам, че всяка минута е ценна и че заедно с твоите колеги си подложена на невероятен натиск. И все пак — добави тя и внимателно огледа Ив — изглеждаш добре. Знаеш ли, последния път, когато те видях, доста се разтревожих. Мисля, че не биваше да бързаш да се връщаш към нормалните си задължения…

— И други мислят като теб. — Ив вдигна рамене. — Чувствам се добре, всъщност прекрасно. Снощи се подложих на релаксираща терапия, после спах цели десет часа.

— Не може да бъде. — Психиатърката се усмихна. — Питам се как ли те е принудил Рурк.

— Даде ми приспивателно. — Ив се намръщи, когато чу звънкия смях на доктор Майра. — Всъщност очаквах, че ще бъдеш на негова страна.

— Напълно го подкрепям. Колко си подхождате, скъпа. С удоволствие ви наблюдавам и забелязвам, че все по-силно се обичате. С нетърпение очаквам да видя и двама ви на тържеството довечера.

— Тържеството ли?

„Изобщо не ми е до тържество“ — помисли си Ив, но се поусмихна, когато психиатърката отново се засмя.

— Състави профила на Руди и може би ще допринесеш за празничното ми настроение.

 

 

Ала когато влезе в канцеларията си и завари Макнаб да рови в чекмеджето й, настроението й не се повиши.

Младежът се изправи толкова бързо, че удари бедрото си в ръба на бюрото и прищипа пръстите си при затварянето на чекмеджето. Нададе вик от болка, което накара Ив леко да се усмихне.

— Изплашихте ме, лейтенант. — Макнаб се намуси и засмука пръстите си. — Все едно, че употребихте върху мен електрошоковата си палка.

— Заслужаваш наистина да го направя. Да крадеш шоколадите на по-висш офицер е сериозно престъпление. Знаеш ли, че не мога да живея без нещо сладко за хапване?

— Моля да ме извините. — Младежът се усмихна и издърпа стола й като истински кавалер. — Тази сутрин изглеждате великолепно.

— Престани да се подмазваш. Ставаш направо жалък. — Тя седна и протегна крака, при което подметките й се допряха до стената. — Щом искаш да ми направиш добро впечатление, докладвай какво си направил.

— Проверих финансовото състояние на агенцията, освен това изнамерих осем оплаквания от Холоуей, скрити във файла „ММ“.

— Какъв е този файл?

— „Майната му“ — усмихнато обясни той. — Така се нарича файлът, където „погребват“ информацията за откачени клиенти и за други проблеми, с които не желаят да се занимават. Там са и осемте жени, получили безплатно обслужване като Пийбоди. На някои са дали талони за козметичния салон или за бутиците, на други са предложили безплатно запознанство с петима партньори.

— Кой е отпускал „екстрите“?

— И двамата. Което означава, че Пайпър е знаела какво се случва. Три клиентки са се оплакали лично на нея.

— Доказахме, че тя е била в играта, но това не ни е от особена полза. Само дето мога да го използвам, за да я попритисна.

— Има нещо още по-интересно — заяви младежът и приседна на ръба на бюрото й.

Ив гневно го изгледа.

— Толкова ли е интересно, че да ми попречи да те изритам от бюрото ми?

— Ами… оставам на вас да прецените. Намерих съобщение, касаещо Дони Рей, датиращо отпреди шест месеца и подновено на първи декември.

Сърцето на Ив подскочи.

— Какво съобщение?

— От Руди до персонала. Нарежда на всички да не допускат Дони до Пайпър. Той съобщава, че лично ще извършва консултациите на младежа или ще ги ръководи. В съобщението от първи декември се повтаря първоначалният текст и се упреква някакъв служител, който не е изпълнил нареждането.

— Много интересно. Излиза, че Руди не е искал Дони Рей да се навърта около сестра му. Може би ще успея да го използвам. Откри ли нещо, свързано с другите две жертви?

— Нищо особено.

Ив забарабани с пръсти по бюрото.

— Какво показват данните от медицинските им картони? Някакви душевни или физически заболявания?

— И двамата са се подложили на процедура, осигуряваща стерилитета им. — Макнаб потръпна, като че си представи студения лазерен лъч върху собствените си полови органи. — Направили са го още преди пет години.

— Ясно ми е защо.

— Пайпър е дългогодишна пациентка на психотерапевтичната клиника „Вътрешно равновесие“. Миналата година е прекарала един месец в курорта им на Оптима II. Чух, че там правели специални упражнения, спели в кабинки за повишаване на настроението и се хранели само с макаронени изделия.

— Ако попадна там, направо ще откача. Какво научи за Руди?

— Нищо.

— Днес следобед ще го подложат на психологически тест. Добра работа си свършил, Макнаб. — Тя вдигна поглед, когато Пийбоди влезе в малката канцелария и се обърна към нея: — Идваш точно навреме. Трябва да разберете откъде убиецът е купил бижуто, което беше оставил на шията на последната си жертва. Този път има доста улики на местопрестъплението, да се надяваме, че е проявил небрежност и при покупката на бижуто с четирите птици.

Пийбоди упорито отказваше да погледне Макнаб, ала се опита да възрази на началничката си:

— Моля ви, лейтенант…

— Ще се опитам да притисна Пайпър, ето защо не мога да те взема със себе си. Забранявам ви да напускате сградата поотделно. Ако престъпникът не е набелязал петата си жертва, сега я търси. Искам двамата да бъдете заедно и непрекъснато да поддържате връзка с мен. — Тя строго ги изгледа и излезе. Затвори вратата и се заслуша.

— Отпусни се, красавице — присмехулно изрече Макнаб. — С мен си на сигурно място, защото съм професионалист.

— Защо не ме ухапеш — промърмори Пийбоди.

Ив едва сдържа смеха си като чу как сътрудничката й е заимствала нейния стандартен отговор, но се изкиска на глас при въпроса на Макнаб, който с невинно изражение попита:

— Къде?

 

 

Ив смяташе, че разполага с достатъчно време. Ако адвокатът на Руди си го биваше, навярно сега се беше затворил с клиента си и го инструктираше как да отговаря на въпросите от психиатричния тест. Следователно тя имаше около час, за да разпита Пайпър, след което трябваше да се върне в управлението, за да присъства на пресконференцията.

Този път секретарката не се опита да я спре, а само съобщи за пристигането й.

— Добър ден, лейтенант. — Пайпър застана на прага на кабинета си. Беше бледа, очите й бяха хлътнали. — Моят адвокат ме информира, че не съм длъжна да разговарям с вас, освен ако не съм подложена на официален разпит, на който присъства защитникът ми.

— Разбира се. Можем да го направим по два начина: да отидем направо в полицията или да останем тук, а ти да ми обясниш защо Руди не е искал да се занимаваш с Дони Рей Майкъл.

— Сега това няма значение — с треперещ глас изрече Пайпър и закърши пръсти. — Няма никакво значение. Руди е невинен.

— Добре, но все пак ми разкажи какво се случи, за да разсееш съмненията ми.

Без да чака покана, Ив влезе в кабинета и седна. Сетне мълчаливо зачака, докато Пайпър реши как да постъпи. След няколко секунди на душевна борба среброкосата красавица промълви:

— Дони Рей беше влюбен в мен — това е всичко. Но той беше напълно безобиден.

— Тогава защо Руди е изпратил съобщение до всички членове на персонала?

— За всеки случай. За да се избегнат… неприятни сцени.

— Подобни сцени разиграваха ли се често?

— Не. — Пайпър гневно затвори вратата. Върху страните й бяха избили червени петна. Днес сребристата й коса беше сплетена и откриваше лицето й, придавайки й едновременно изтънчен и изнежен вид. — Не, нямаше. Нашата цел е да помогнем на хората да открият удоволствието от романтичната връзка, от брака… — Тя притисна един към друг върховете на пръстите си. — Лейтенант, мога да ви покажа стотици благодарствени писма от признателни клиенти, които са придружени с дарения. Това са хората, на които сме помогнали взаимно да се открият. Истинската любов винаги възтържествува.

Ив не откъсваше поглед от лицето й.

— Вярваш ли в истинската любов, Пайпър?

— Абсолютно.

— Какво би направила, за да задържиш човека, когото най-много обичаш?

— Всичко, което е по силите ми.

— Разкажи ми за Дони Рей.

— Няколко пъти ме покани да излезем. — Тя въздъхна, отпусна се в креслото и сякаш потъна в него. — Дони беше много млад, лейтенант. Никак… никак не приличаше на Холоуей. Руди настоя — и то съвсем правилно — че в името на добрата репутация на агенцията не бива да имам контакт с него.

— Искаше ли ти се да го чуеш как свири?

Пайпър едва забележимо се усмихна.

— Щеше да ми достави удоволствие, но беше ясно, че младежът очаква повече от мен. Не исках да го наскърбявам и да разбия сърцето му.

— А не помисли ли за твоите чувства. Какво ще кажеш за връзката със собствения ти брат?

— Не мога… не желая да обсъждам този въпрос. — Пайпър отново изопна гръб и скръсти ръце на скута си.

— Кой от двама ви реши да се подложите на операцията, предизвикваща стерилитет?

— Прекалявате, лейтенант!

— Нима? Едва двайсет и осем годишна си… — Тя замълча като видя как устните на Пайпър потрепват. — Отказала си се да имаш деца, защото не желаеш да заченеш от брат си. От години посещаваш психотерапевт. Загърбила си възможността да се запознаеш с други мъже. Отгоре на всичко си плащала крупни суми на един изнудвач, за да прикриеш срамната си връзка.

— Не очаквам да ме разберете.

— Грешиш. — Ив усети как сърцето й лудо бие в гърдите й. Помисли си, че с нея се бе случило почти същото, само че нея я бяха изнасилили; по онова време беше безпомощно дете, което не можеше да се съпротивлява. — Знам какво е да живееш под заплахата на ужасяваща тайна.

— Обичам го! Дори да е грешно, дори да е срамно, не мога да променя чувствата си. Той е моят живот.

— Тогава защо се страхуваш? — Ив се приведе към нея. — Сигурна съм, че искрено го обичаш, щом си готова да го прикриеш, дори когато се питаш дали не е убиец. Готова си на всичко за голямата си любов, нали? И все пак си позволила на Холоуей да напада клиентките на агенцията.

— Полагахме много усилия да му намерим партньори, които да не се изплашат от странните му предпочитания.

— А когато някои от тях са се оплаквали — с Руди сте бързали да заплатите мълчанието им. Всъщност чия е била идеята — твоя или негова?

— Съществуването на агенцията беше поставено на карта. Руди е много по-добър по деловата част, отколкото съм аз.

— Как сте могли да се примирявате с факта, че Холоуей е бил сексуално извратен? Или ви е било омръзнало да задоволявате прищевките му? Погледни ме. Можеш ли да се закълнеш, че Руди е бил с теб през цялата нощ, когато е било извършено убийството?

— Той не може да причини зло никому.

— Сигурна ли си? Или за да го защитиш, си готова да жертваш още някой непознат човек, който ще умре довечера или най-късно утре?

— Убиецът, извършващ тези престъпления, е ненормален, жесток и кръвожаден. Не бих могла да живея, ако вярвах, че Руди е способен на подобни злодеяния. След като сме близнаци, то и в мен би трябвало да се е притаило чудовище, готово да отнема живота на невинни хора. — Тя закри лицето си с длани. — Не желая да разговаряме повече. Ако обвинявате Руди, значи обвинявате и мен.

Ив стана, но за момент застана до креслото й.

— Запомни, че не си едната половина от едно цяло, въпреки че Руди продължава да ти го внушава. Ако искаш да излезеш от омагьосания кръг, познавам някого, който може да ти помогне.

Макар да знаеше, че Пайпър няма да я послуша, извади една от визитните си картички и на гърба й написа името и телефонния номер на доктор Майра. Остави я на страничната облегалка на креслото и излезе.

 

 

Поседя в колата, докато се успокои, сетне погледна ръчния си часовник. До пресконференцията оставаше малко време, но навярно щеше да й бъде достатъчно.

Свърза се с Надин по портативния си видеотелефон. На малкия монитор се появи намръщеното лице на репортерката.

— Какво искаш, Далас. Ние тук сме под пара. Пресконференцията започва след час.

— След петнайсет минути те чакам в клуба „Даун енд дърти“. Вземи и оператора.

— Не мога да…

— Можеш. — Ив прекъсна връзката и подкара към центъра на града.

Беше избрала клуба за стриптийз отчасти заради сантименталните си спомени, отчасти защото знаеше, че ще бъде почти празен по това време на деня. Освен това собственикът му беше неин приятел, който щеше да се погрижи да не бъде обезпокоявана.

— Какво търсиш тук, бяло момиче? — Чернокожият почти двуметров Крак широко се усмихна. Бръснатата му глава беше намазана с брилянтин и лъщеше. Той носеше жилетка, украсена с паунови пера, кожени панталони, които бяха толкова тесни, че Ив се питаше дали не са смазали топките му, и тъмночервени ботуши, достигащи до глезените му.

— Имам среща — отговори Ив и се огледа. Клубът беше почти празен. На сцената репетираха шест танцьорки, а малцината посетители, насядали по масите, надушиха, че тя е ченге с бързината, с която опитен крадец обира турист на площад „Таймс“.

Тя си помисли, че навярно след секунди няколко грама наркотици ще бъдат хвърлени в тоалетната.

— Водиш ли и други ченгета? — Крак хвърли поглед към двамина кльощави наркопласьори, които се изнизваха към сервизните помещения.

— Нямам намерение да арестувам никого. Имам среща с представителка на пресата. Ще ни предоставиш ли стаята на някое от момичетата?

— Надин ли ще дойде? Не думай! Тя е истински образ. Използвайте стая №3, сладурче. Аз ще ви охранявам.

— Благодаря. — Ив се обърна и видя, че в клуба влезе Надин, последвана от оператора. — Няма да се бавим.

Посочи към стаята и влезе, без да изчака съгласието на репортерката.

— Посещаваш странни заведения, Далас. — Надин сбърчи нос и се втренчи в мръсните стени и в леглото с разхвърляни завивки, което беше единствената мебел в стаята.

— Ако не ме лъже паметта, тук доста ти хареса и ти вдъхновено се разсъблече и затанцува на сцената.

— Тогава бях под въздействието на алкохола — с достойнство заяви репортерката и се сопна на оператора: — Престани да се хилиш, Майк!

— Имаш пет минути. — Ив предпазливо приседна на леглото. — Какво предпочиташ — да ми задаваш въпроси или да говоря без прекъсване? Няма да ти кажа повече от това, което ще съобщим на пресконференцията, но ще можеш да го излъчиш двайсет минути по-рано от другите телевизионни станции. Освен това ти разрешавам да използваш информацията, която вече имаш.

— Защо го правиш?

— Защото сме приятелки.

— Остави ни насаме, Майк. — Надин изчака разгневеният оператор да излезе. — Не искам да ми правиш услуга само защото ме съжаляваш.

— Не ти правя услуга, само изпълнявам обещанието си. Ти спази уговорката ни и запази в тайна информацията, докато ти разреших да я огласиш. Надявам се, че репортажът ти ще бъде обективен. Дотук по служебните въпроси. Признавам, че си ми симпатична, въпреки че понякога ми действаш на нервите. Сега ще ме интервюираш ли или да се връщам в управлението?

Репортерката колебливо се усмихна, сетне лицето й засия.

— Искам това интервю. Беше откровена с мен, Далас, затова ще ти отвърна със същото. Симпатична си ми, но понякога поведението ти ме дразни.

— Достатъчно говорихме за чувствата си. Разкажи ми набързо какво мислиш за Руди и Пайпър.

— Очарователни са, но реагират като роботи, които рекламират агенцията „Лично за вас“. Каквото и да ги попитах, отговорите им бяха добре обмислени, сякаш бяха предварително програмирани.

— Кой от двама им „командва парада“?

— Несъмнено Руди. Според мен отношението му към Пайпър е прекалено… покровителствено дори за брат. Честно казано, тръпки ме побиват като ги гледам как се обличат еднакво. Но може би всички близнаци го правят.

— Разговаря ли с хора от персонала?

— Разбира се. Избрах напосоки неколцина от консултантите. Между другото, останах с впечатлението, че агенцията процъфтява.

— Научи ли някакви клюки за собствениците?

— Всички служители бяха във възторг от работодателите и не пестяха похвалите. Не чух нито една лоша дума по адрес на Руди и Пайпър. — Тя повдигна вежда. — Може би търсиш някаква тяхна опасна тайна?

— Търся убиеца — отсече Ив. — Да се залавяме за работа.

— Готова съм. — Надин почука на вратата, давайки знак на Майк да влезе. — Ще направиш съобщението, после ще ти задам няколко въпроса.

— Няма да стане. Избери — изявление или въпроси.

— Ама че си дребнава. Започни с изявлението. — Репортерката с отвращение погледна мръсните завивки върху леглото и реши да остане права.

След около час Ив слушаше изявлението на началника на полицията Тибъл, което почти не се различаваше от онова, което тя беше дала за Канал 75. „Изказването му внушава доверие“ — мислеше си младата жена, зъзнейки от студ, тъй като Тибъл беше решил да устрои пресконференцията пред небостъргача, наречен „Кулата“, на чийто последен етаж се помещава централната служба.

Въздушният трафик беше отклонен по време на пресконференцията, затова в небето над високата сграда кръжаха само хеликоптерите на операторите и на полицаите регулировчици.

Ив беше сигурна, че Тибъл вече е научил за изявлението й. Възможно беше да я смъмри, но тя не беше нарушила правилника, тъй като никой не й беше забранил да съобщава информация на медиите преди официалната пресконференции.

Тя изпитваше дълбоко уважение към него и се възхити от начина, по който успя да задоволи любопитството на репортерите, без да издава нещо, което би могло да попречи на разследването.

Щом свърши, журналистите го обсипаха с въпроси, но той вдигна ръце, призовавайки ги да запазят тишина.

— Моля, задавайте въпросите на лейтенант Ив Далас, която се занимава с разследването. — Обърна се и прошепна на Ив: — Давам ти пет минути. Не им съобщавай нищо повече от онова, което вече знаят. И следващия път си облечи палто.

Тя закопча якето си и пристъпи напред.

— Подозирате ли някого? — извикаха неколцина репортери.

Искаше й се да изстене, но се въздържа. Едва ли мразеше нещо повече от пресконференциите, когато заставаше срещу ордите от журналисти.

— Разпитахме няколко души във връзка с извършените убийства.

— Вярно ли е, че жертвите са били изнасилени?

— Смятаме, че престъпникът е сексуален маниак.

— Какво е общото между убийствата? Жертвите познавали ли са се?

— В момента нямам право да ви съобщя повече подробности. — Тя вдигна ръка, за да предотврати гневните им възгласи. — Според нас случаите са свързани. Както изтъкна началникът на полицията Тибъл, засега фактите доказват, че един и същи човек е убил четирите жертви.

— Дядо Коледа пристига при нас? — провикна се някой и сред насъбралите се избухна смях.

— Лесно е да се шегувате — кипна Ив и забрави студа. — Лесно е, когато не сте видели хората, загинали от ръката му. Когато не ви се налага да съобщавате на майки и колеги, че любимият им човек е мъртъв.

Настъпи толкова дълбока тишина, че се чуваше как витлата на хеликоптерите разсичат въздуха.

— Сигурна съм, че виновникът за тази скръб ще бъде поласкан от вниманието, което му отделят медиите. Дайте му онова, което иска, превърнете го в звезда, омаловажавайки убийството на четирима души. Но ние, полицаите, знаем какъв е той. Знаем, че е страхливец и че е достоен за съжаление дори повече от вас. Нямам повече какво да ви кажа.

Обърна се, пренебрегвайки виковете на репортерите и едва не се сблъска с Тибъл.

— Влез за момент, лейтенант. — Хвана я под ръка и я преведе през охраната. — Поздравявам те. След като приключихме с този неприятен спектакъл, ми предстои не по-малко неприятна среща с кмета. Действай по-бързо, Далас, и залови онзи мръсник.

— Слушам, сър.

— И носи ръкавици — добави Тибъл, обърна се и се отдалечи.

Ив пъхна едната си ръка в джоба, за да я стопли, а с другата извади комуникатора си. Първо се обади на доктор Майра, но й съобщиха, че психиатърката още е с пациента. Сетне се свърза с Пийбоди.

— Откри ли нещо за огърлицата с четирите птици?

— Така мисля. Оказа се, че е била изработена по поръчка от бижутера на „Накити и дрънкулки“, намиращ се на Пето авеню. Сега проверяваме заявките, но продавачката си спомня, че клиентът лично дошъл да вземе поръчката си. Надявам се, че ще го видим като прегледаме записите на охраняващите камери.

— Чакай ме в магазина. Тръгвам веднага.

— Лейтенант, може ли за момент?

Ив вдигна поглед — пред нея стоеше Джери Вандоурън. Лицето му беше изпито, под очите му имаше сенки.

— Джери, какво търсиш тук?

— Научих за… пресконференцията. Исках… — Младият мъж вдигна ръце, сетне безпомощно ги отпусна. — Исках да чуя какво ще кажете. Благодаря за всичко… — Отново замълча и смаяно се огледа, сякаш беше завил зад ъгъла и неочаквано се беше озовал на друга планета.

— Слушай… — Тя го хвана под ръка и побърза да го отведе встрани, преди репортерите да са се нахвърлили върху него. — Трябва да се прибереш вкъщи.

— Не мога да спя. Не мога да се храня. Всяка нощ сънувам Мариана и в сънищата ми тя не е мъртва. — Той тежко въздъхна. — Но когато се събудя, осъзнавам, че вече я няма. Приятелите ме съветват да потърся помощта на психотерапевт, за да забравя мъката си. Ала аз не искам да забравя скръбта си, лейтенант Далас. Не желая да забравя чувствата, които изпитвах към моята любима.

Ив не знаеше как да помогне на този отчаян човек, който търсеше нейната опора. И все пак нямаше право да му обърне гръб.

— Мариана не би искала да страдаш. Убедена съм, че те е обичала много…

— Когато престана да страдам, завинаги ще я загубя. — За миг той затвори очи. — Спрях ви, за да ви изкажа възхищението си от онова, което казахте преди малко — че няма да им позволите да се шегуват с чуждото нещастие. Сигурен съм, че ще попречите на убиеца да взима нови жертви. Ще го заловите, нали?

— Да, обещавам. А сега ме последвай. — Тя го поведе към страничния изход. — Ще повикаме такси. Кажи ми адреса на майка ти.

— На майка ми ли?

— Да. Отиди при нея, Джери. Погостувай й известно време.

Излязоха на улицата, младежът примигна срещу ярката светлина и промърмори:

— Наближава Коледа…

— Да. — Ив махна на униформения, който се облягаше на полицейската кола. Така щеше да бъде сигурна, че нахалните репортери няма да се нахвърлят върху младия човек. — Ако беше жива, Мариана щеше да те посъветва да прекараш празника с близките си.

 

 

Ив се опита да прогони от съзнанието си мисълта за Джери Вандоурън и скръбта му. Трябваше да се съсредоточи върху следващия си ход. Преодоля уличните задръствания, паркира в забранената зона пред бижутерския магазин, включи светещата табелка, указваща, че колата обслужва полицейски служител, сетне си запробива път сред хората, които се блъскаха на тротоара. Докато вървеше към „Накити и дрънкулки“, си представи как Рурк влиза в магазина и без да му мигне окото дава няколко хиляди долара за лъскаво бижу, което е привлякло вниманието му.

Търговската зала беше обзаведена в розово и напомняше вътрешността на раковина. Въздухът се прочистваше от мощна климатична инсталация, лееше се тиха музика, която напомни на Ив за църковни химни.

Навсякъде бяха поставени вази със свежи цветя, килимите бяха дебели, а човекът от охраната, който стоеше на входа, дискретно беше прибрал оръжието си в кобура, скрит под куртката му.

Той презрително огледа протритото кожено яке и износените ботуши на Ив, при което младата жена не се сдържа и му показа значката си. Изпита странно удовлетворение, когато подигравателната му усмивка помръкна.

Мина покрай него и тръгна по плътния розов килим, който заглушаваше стъпките й. Огледа се и видя някаква жена с разкошно дълго палто от норки, която седеше на канапето и обсъждаше с продавача дали да купи диаманти или рубини; висок мъж с побеляла коса оглеждаше щанд, където бяха изложени златни часовници; сетне забеляза още двама служители от охраната и някаква блондинка, която игриво се кикотеше, докато избираше куп пръстени и бижута. Кавалерът, който щеше да ги плати, беше с голямо шкембе и спокойно можеше да й бъде дядо. Очевидно имаше повече пари, отколкото здрав разум.

Ив вдигна поглед и видя камерите, които бяха монтирани в разкошния тавански корниз. От дясната й страна се извиваше спираловидна стълба. Но ако клиентите бяха прекалено уморени от избора на бижута и скъпоценни камъни, на тяхно разположение беше асансьорът с полирана до блясък пиринчена решетка.

Ив би се присмяла на този лукс, който говореше за душевна нищета, ала внезапно си спомни за безценния диамант, който носеше на верижка като медальон. Почувства се неловко при мисълта, че Рурк можеше да изкупи всички бижута в магазина, както и сградата, в която се помещаваше.

Приближи се до остъклен щанд, където бяха изложени гривни, украсени с разноцветни скъпоценни камъни, и преценяващо изгледа продавача. Той не изглеждаше особено ентусиазиран от появяването й. Беше изискан като бижутата, които предлагаше, но тънките му устни бяха стиснати, погледът му — отегчен, а когато заговори, тонът му беше подигравателен.

— Мога ли да ви услужа… мадам?

— Да. Търся управителя.

Човекът презрително изсумтя, наклони глава и светлината на лампите позлати косата му.

— Какъв е проблемът?

— Наистина ще има проблем, ако не побързаш да повикаш управителя.

Продавачът направи такава гримаса, сякаш беше изял нещо развалено.

— Един момент. Моля, не пипайте витрината. Току-що я почистиха.

„Ама че гадняр“ — помисли си Ив, но отношението му не я раздразни. Все пак успя да остави отпечатъците от пръстите си върху блестящото стъкло, докато продавачът се върна, придружен от привлекателна брюнетка.

— Добър ден. Наричам се Кейтс и отговарям за този отдел.

— Лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Ив забеляза, че усмивката на непознатата е много по-сърдечна от престорената усмивка на продавача, затова й показа значката си така, че да не я забележат клиентите. — Сътрудничката ми е говорила с вас във връзка с една огърлица.

— Точно така. Моля, заповядайте в кабинета ми.

— Благодаря. — Ив се обърна, забеляза Пийбоди и Макнаб да влизат в магазина и безмълвно им направи знак да я последват.

— Отлично си спомням накита, който ви интересува — започна Кейтс, когато ги въведе в елегантно обзаведения си кабинет. Покани ги да седнат, сетне се настани зад бюрото си. — Съпругът ми го изработи по поръчка. Не успях да се свържа с него, за да го поканя тук, но мисля, че ще мога да ви съобщя всичко, което ви интересува.

— Разполагате ли с фактурата за продажбата?

— Да. Намерих диска и направих разпечатка. — Подаде листа на Ив и продължи: — Огърлицата беше от четиринайсеткаратово злато и беше изработена от свързани помежду си елементи, в които бяха преплетени четири стилизирани птици. Бе изключително оригинална.

Ив си помисли, че накитът не изглеждаше никак оригинален, когато го видя обвит около покритата със синини шия на мъртвия Холоуей.

— Николас Клос. — Тя прочете на глас името на купувача. — Показа ли ви някакъв документ за самоличност?

— Не беше необходимо, тъй като плати в брой — двайсет процента от стойността в аванс, а остатъкът при получаване на поръчката. — Кейтс скръсти ръце. — Познах ви, лейтенант. Предполагам, че огърлицата е свързана с разследването на някакво убийство.

— Правилно. Този господин Клос лично ли поръча накита?

— Да. Доколкото си спомням, идва тук три пъти. Разговарях с него при първото му посещение. Беше среден на ръст… или малко по-висок. Хубав мъж — слаб, но не кожа и кости. Силно впечатление ми направи грацията му… — Тя се замисли, сетне продължи: — Беше много представителен. Черната му коса беше доста дълга и тук-там прошарена. Клиентът беше много елегантен, изключително учтив и съвсем точно ми описа каква трябва да бъде огърлицата.

— Опишете ми гласа му.

— Моля? — Кейтс смаяно примигна. — Ами… говореше с лек акцент, като европеец. Никога не повишаваше тон. Сигурна съм, че ще го позная, ако го чуя. Спомням си, че като ми се обади, веднага разбрах кой е.

— Значи ви се е обаждал, така ли?

— Да. Един-два пъти, за да провери кога ще бъде готова поръчката.

— Необходими са ми дисковете от охраняващите камери и записите на разговорите ви по видеотелефона.

— С удоволствие ще ви ги предоставя. — Изправи се и добави: — Ще се наложи да изчакате, докато…

— Макнаб, помогни на госпожа Кейтс.

— Слушам, лейтенант.

Когато останах сами, Ив се обърна към сътрудничката си:

— Онзи тип е знаел, че ще проверим видеозаписите и дисковете. Оставил е на местопрестъплението накита, който лично е поръчал. Би трябвало да предположи, че ще разберем откъде го е купил.

— Може би не е предполагал, че ще го проследим толкова бързо или че Кейтс притежава отлична памет.

— Грешиш. — Ив скочи на крака и закрачи из кабинета. — Знаел е какво ще се случи; имам чувството, че досега ни води за носа. Това е поредната му роля. Сигурна съм, че вече не изглежда като човека, когото ще видим на записите, също както изобщо не прилича на Дядо Коледа. — Отиде до вратата, върна се и отново заговори: — Костюмите, декорите и сцената са различни, но той винаги е „режисьорът“ на представлението. Прикрил е следите си, Пийбоди, но този път ни е подценил. Гласът му ще го издаде.