Нора Робъртс
Празник в смъртта (14)

Четиринайсета глава

— Нямаме достатъчно доказателства, за да му предявим обвинение.

Ив прекрасно знаеше това, но все пак отчаяно заспори с помощник-прокурорката Роулинс.

— Имал е възможност, а най-вече мотив да убие Холоуей. Да не забравяме, че е познавал и четирите жертви, и че гримовете, които убиецът е използвал, се продават в козметичния салон, намиращ се в една и съща сграда с агенция „Лично за вас“.

— Нямаш дори косвени улики срещу него — упорстваше Карла Роулинс. Беше нисичка, поради което носеше обувки с извънредно високи токове. Бадемовидните й очи с боровинков цвят придаваха пикантност на облото й лице с гладка и снежнобяла кожа. Абаносовочерната й права коса почти достигаше раменете й. Изглеждаше изнежена и деликатна, но всъщност беше амбициозна и упорита. Обичаше да побеждава, а се съмняваше, че процесът срещу Руди и Пайпър Хофман ще й донесе успех.

— Нима искаш да го арестувам в мига, когато се опитва да удуши поредната си жертва?

— Да, това ще бъде най-солидното доказателство за вината му. В краен случай ще се задоволя с неговото самопризнание — равнодушно изрече прокурорката.

Ив, която неспокойно кръстосваше кабинета на командира Уитни, възкликна:

— Ако го освободим, не ще го накарам да направи самопризнание.

— Засега единственото обвинение срещу него е, че се чука със сестра си — заяви Роулинс. — И че е позволил да го изнудват. Малко вероятно е да успеем да докажем, че е действал незаконно, след като е знаел за сексуалната извратеност на Холоуей. Нямам право да издам заповед за задържане за извършване на убийство, ако не представиш по-убедителни доказателства или самопризнанието на Хофман.

— За целта трябва да го разпитвам още.

— Адвокатът му ни обвини в нарушаване на Хартата за правата на човека. Нямаме право повече да го задържаме. След като изтекат задължителните дванайсет часа, отново ще го арестуваш.

— Искам да му бъде поставена гривна, чрез която ще следим къде се намира той.

Роулинс въздъхна.

— Далас, нямам основание да издам постановление за подобна мярка. Засега Хофман е само заподозрян, при това срещу него няма солидни доказателства. Законът забранява да ограничаваме свободата му на движение.

— За бога, измисли нещо! — Ив нервно задърпа късата си коса. Очите й горяха от липсата на сън, в стомаха й сякаш имаше рана от изпитото на гладно кафе. Все още незаздравялата й рана пулсираше от болка. — Искам доктор Майра да го подложи на психологически тест.

— Само при условие, че Хофман се съгласи доброволно да се подложи на изследванията. — Роулинс вдигна ръка, за да попречи на Ив да я наругае. Беше свикнала с грубите обноски на полицаите и ругатните им не я притесняваха. Ала не искаше да я прекъсват, докато размишляваше. — Може би ще успея да убедя адвоката му, че ако Хофман ни съдейства, ще помоля прокурора да не го обвини в сводничество. — Тя доволно се усмихна и се изправи. — Говори с Майра, а пък аз ще си побъбря с колегата защитник. Но трябва незабавно да освободиш задържания.

Уитни изчака Роулинс да излезе, сетне нареди:

— Седни, лейтенант.

— Сър…

— Седни — повтори той и посочи към стола пред бюрото си. — Много съм загрижен… — започна, щом младата жена се настани срещу него.

— Не бива да го освобождаваме! — прекъсна го Ив. — Трябва ми още малко време. Макнаб работи върху компютърната система на агенцията. До края на деня ще имаме някакъв резултат.

— Загрижен съм за теб, лейтенант. — Уитни се облегна назад, а тя смръщи чело. — Повече от седмица неуморно работиш по случая.

— Убиецът също не стои със скръстени ръце.

— За разлика от теб престъпникът не се възстановява след тежко нараняване.

— Намирам се в добра форма. — Тя долови раздразнението в гласа си и дълбоко си пое въздух, за да се овладее. Трябваше да бъде сдържана, в противен случай само щеше да докаже твърдението на командира. — Благодаря за загрижеността ви, сър, но нямате основание за безпокойство.

— Нима? — Уитни повдигна вежди и се втренчи в нея. Беше бледа като платно, под очите й имаше сенки — очевидно беше на края на силите си. — Значи не ще се възпротивиш да отидеш на преглед в служебната поликлиника?

Ив се разгневи, но се опита да прикрие чувствата си и да не свие дланите си в юмруци.

— Това заповед ли е, сър?

— Давам ти възможност да избираш, Далас. Да се подложиш на преглед и да се съобразиш с препоръките на лекарите или да се прибереш и да се явиш на работа утре в девет сутринта.

— Мисля, че нито едното, нито другото е възможно.

— Избирай, Далас. Ако не се съгласиш, ще те отстраня от разследването.

Тя понечи да скочи от мястото си. Уитни видя как цялото й тяло завибрира. Но след секунда Ив успя да се овладее. Кръвта, която беше нахлула в лицето й, се отдръпна и тя отново пребледня.

— Престъпникът е убил вече четирима души. Единствено аз съм по следите му. Ако ме отстраните от разследването, ще загубим време. Може би ще умрат още невинни жертви.

— Както желаеш, Далас. Иди си у дома. — Тонът му се смекчи. — Вечеряй и гледай да се наспиш.

— А междувременно Руди ще бъде освободен.

— Нямаме право да го задържим, нито да му поставим специалната гривна. Но ще заповядам да го следят. — Уитни леко се усмихна. — Ще го държим под непрекъснато наблюдение, а утре ще свикаме пресконференция. Журналистите ще разпънат на кръст не само кмета и началника на полицията, но и теб.

— Ще се справя.

— Не се съмнявам. Ще съобщим само онова, което ще накара хората да бъдат нащрек и да се пазят от Дядо Коледа. — Тъжно се засмя и добави: — Иди си у дома, Далас. Утре трябва да си отпочинала и бодра.

Ив се подчини, защото нямаше друг изход. Не искаше да й отнемат случая, нито пък да рискува да се яви на медицински преглед. Подозираше, че лекарите ще й наредят незабавно да си вземе отпуска.

Цялото тяло я болеше, тя знаеше, че въпреки нежеланието си да взема каквито и да било лекарства, този път щеше да изпие няколко болкоуспокояващи таблетки. Но най-много я тревожеше фактът, че от време на време съзнанието й се замъгляваше.

Когато зави по Медисън авеню, за малко не блъсна някакъв подвижен павилион; ето защо превключи колата на автопилот, който щеше безопасно да я преведе през натовареното движение.

Каза си, че ще се ободри, след като подремне и хапне нещо. Освен това можеше да продължи работата си от кабинета в дома си, където разполагаше с много по-добър компютър от служебния.

Да, ще изпие няколко чаши силно кафе, ще вечеря и ще се залови за работа…

Ив задряма, докато колата се движеше по алеята към къщата.

Стресна се, вдигна поглед и примижа, защото ярко осветените прозорци сякаш я заслепиха. Болката в главата й пулсираше в ритъма на най-бързите мелодии, изпълнявани от Мейвис. Раната на рамото й причиняваше неописуеми болки.

Слезе от колата и краката й се подкосиха — едва успя да запази равновесие. Отвори тежката входна врата; чувстваше, че е на края на силите си и това я правеше още по-раздразнителна. Настроението й не се повиши, когато се сблъска със Съмърсет.

— Гостите ви вече са тук — укоризнено произнесе икономът. — Закъсняхте цели двайсет минути.

— Целуни ме отзад — любезно му предложи тя и за да го разгневи още повече, преметна якето си на парапета на стълбището. — Животът е прекалено кратък, за да си губя времето с теб. Махай се или насила ще те отстраня от пътя ми.

Съмърсет си помисли, че Ив изглежда много зле и че се заяжда с него само по навик.

— Моят познат е намерил книгата, от която се интересувахте — надменно изрече той, но докато я наблюдаваше, погледът му издаваше тревога.

— Коя книга? — Ив се подпря на перилото и се опита да си припомни какво е искала от Съмърсет. — О, да, подаръкът за Рурк.

— Да съобщя ли да я изпратят?

— Да, нали ще я подарявам за Коледа.

— Трябва да преведете по сметката на антикваря сумата, отговаряща на стойността на книгата плюс разходите по изпращането й. Тъй като продавачът ме познава, на драго сърце се съгласи незабавно да изпрати томчето със стихове, като очаква да получи дължимата му сума през следващите двайсет и четири часа. Уведомил съм ви за подробностите по електронната поща.

— Добре, незабавно ще преведа парите. — Тя преглътна гордостта си и добави: — Благодаря. — Сетне се заизкачва по стълбите. Струваше й се, че преодолява висок планински връх, но за нищо на света не би взела асансьора, тъй като Съмърсет внимателно я наблюдаваше.

— Винаги съм на ваше разположение — промърмори икономът и пристъпи до вътрешното съобщително устройство. — Рурк, лейтенантът се прибра и се качва към спалнята. — Поколеба се и с въздишка добави: — Струва ми се, че не е добре.

Докато бавно се изкачваше по стъпалата, Ив си мислеше, че ще вземе горещ душ, ще хапне нещо и ще направи допълнително проучване на Руди. Ако откриеше нещо, щеше да убеди прокурора да разреши да му поставят специалната гривна.

Ала когато влезе в спалнята, Рурк също я посрещна с упрек, че е закъсняла.

— Движението беше натоварено — обясни тя и свали кобура с оръжието си.

— Съблечи се.

— Предложението ти не е особено романтично, но…

— Съблечи се — повтори той и й подаде халата. — Трина те чака при басейна.

— Само това ми липсваше. — Ив нервно разроши косата си. — Изобщо не съм в настроение да се разкрасявам.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от лекарска помощ. — Той гневно захвърли халата. — Постарай се да се съвземеш тук, иначе ще те заведа в болницата.

Очите й потъмняха и ядно заискриха.

— Не можеш да ме накараш насила. Мислех, че си мой съпруг, не надзирател.

— Нужен ти е точно надзирател. — Рурк я сграбчи за рамото и поради забавените й рефлекси успя да я накара да седне. — Да не си посмяла да мръднеш! — Гласът му издаваше едва сдържан гняв. — Иначе ще те завържа.

Ив вкопчи пръсти в страничните облегалки на креслото и невинно попита:

— Защо си толкова нервен?

— Заради теб. Знаеш ли на какво приличаш? По-бледа си от мъртъвците, с които се сблъскваш почти всеки ден. Сенките под очите ти са огромни. Сигурен съм, че и нараненото място те боли. Нима мислиш, че съм сляп, че не виждам страданията ти?

Той отиде до автоготвача, след няколко секунди поднесе на Ив висока чаша с някаква кехлибарена течност.

— Изпий това.

— Не искам успокоително!

— Нищо не ми струва да го излея в гърлото ти. Правил съм го и преди. — Приведе се и гневният му поглед накара Ив стреснато да се отдръпне. — Няма да ти позволя да припаднеш от изтощение. Ще ми се подчиняваш или насила ще те накарам. Прекалено уморена си, за да ми попречиш.

Ив грабна чашата. Искаше й се да я разбие в стената, но наистина не беше в състояние да се справи с разгневения си съпруг. Изгълта на един дъх напитката и намръщено промърмори:

— Доволен ли си?

— По-късно ще вечеряш. — Той се наведе да свали тежките й обувки.

— И сама мога да се съблека.

— Млъкни, Ив.

Тя се престори, че се съпротивлява, но Рурк се усмихна и свали обувките й.

— Искам да взема душ, да вечерям и да остана сама — продължи да протестира Ив. — Чу ли какво ти казах? Остави ме на мира. — Тя дочу плачливите нотки в гласа си и раздразнението й се усили.

— Говори си, ако ти олеква.

— Дразня се, когато се отнасят с мен като с малко дете.

— Тази вечер ти е съдено доста да се дразниш.

— Не си престанал да ме ядосваш, откакто се запознахме — ядно заяви Ив и затвори очи, но миг преди това видя как съпругът й се усмихна.

Той бързо я съблече, сетне й помогна да сложи халата. Забавените й реакции му подсказаха, че болкоуспокояващото, което беше разтворил в плодовата напитка, е започнало да действа. Тъй като беше крайно изтощена, безобидният транквилант навярно щеше да я приспи. „Още по-добре“ — каза си той. Вдигна я на ръце, но тя с последни сили се опита да се възпротиви.

— Не искам да ме носиш!

— Млъкни! — повтори Рурк и се качи в асансьора, без да я изпуска от прегръдките си.

— Престани да се държиш с мен като с бебе — промърмори тя, усети, че й се зави свят и отпусна глава на рамото му. — Какво съдържаше проклетата напитка?

— Какво ли не. Хайде, отпусни се.

— Знаеш, че мразя транквилантите.

— Знам, скъпа. — Наведе се и нежно я целуна. — Разрешавам ти утре да ми вдигнеш скандал, задето насила съм те упоил.

— Няма да ти се размине. Ако веднъж ти се оставя, ще си въобразиш, че съм беззащитна… А сега ще си полегна за малко…

— Точно така, моето момиче. — Рурк видя как главата й се люшна назад и усети как се отпусна ръката й, която го прегръщаше през врата.

Когато влезе в залата, където се намираше басейнът, Мейвис изплашено се втурна към него.

— Какво се е случило? Ранена ли е?

— Не, дадох й приспивателно. — Той тръгна по пътеката, заобиколена от цъфнали храсти, заобиколи басейна и сложи съпругата си върху тапицираната маса, която Трина беше подготвила.

— Майчице, не ти завиждам, когато се събуди.

— Ще бъде вбесена — съгласи се той и нежно отметна кичур коса от челото на Ив. — Ала сега си съвсем кротка, нали, лейтенант? — Наведе се, целуна я по устните и се обърна към Трина: — Работи спокойно. Съпругата ми и без това се нуждае от сън.

— Започвам. — Козметичката, която носеше розово трико и къса виолетова престилка, потри ръце. — Слушай, така и така е заспала, защо да не я оформя както си знам? Този път няма да протестира.

Рурк забеляза дяволитото проблясване на очите й и сложи ръка на рамото на Ив, сякаш да я защити.

— Моля те, не се увличай. — Потръпна, като си спомни на какво е способна Трина. Гневът на Ив щеше да е напълно оправдан, ако той позволеше на козметичката да боядиса косата й в розово. Ето защо реши, че е по-благоразумно да държи Трина под око и да обуздава полета на въображението й.

 

 

Отнякъде се разнасяха гласове, смях. Чуваха се съвсем слабо и от време на време замлъкнаха. Въпреки че съзнанието й беше замъглено, Ив знаеше, че състоянието й е причинено от транквиланта, който й беше дал Рурк. Зарече се, че ще го накара да плати заради предателството си.

И все пак копнееше за прегръдката му, която я караше да забрави болката и да го пожелае.

Някой масажираше гърба и раменете й. Искаше й се да изстене от удоволствие, но се въздържа. Обонянието й долови аромата, който се излъчваше от Рурк.

Сетне около нея забълбука топла вода. Стори й се, че е в състояние на безтегловност, че е лишена от съзнание като зародиш в майчината утроба. Носеше се във водата и не чувстваше нищо, освен спокойствие.

Нещо я жегна по рамото. Усети удар. Някой сякаш хлипаше в съзнанието й. После върху рамото й се изля хладна течност, успокояваща като целувка. Невидимата сила отново я повлече надолу, докато тя достигна дъното, сви се на кълбо и потъна в дълбок сън.

 

 

Когато изплува на повърхността, наоколо цареше мрак. Ив не знаеше къде се намира. Остана да лежи неподвижно, вслушвайки се в собственото си дишане. Постепенно осъзна, че е гола и че лежи по корем под пухената завивка.

Беше в леглото си, но не си спомняше ясно какво се е случило през последните няколко часа. Опита се да се съсредоточи, легна по гръб и кракът й докосна бедрото на Рурк.

— Будна ли си? — Както обикновено гласът му прозвуча така, сякаш изобщо не беше заспивал — тази негова способност често изнервяше Ив.

— Колко е часът?

— Зазорява се.

Ив усети, че кожата й е мека като листенца на роза, покрити с утринна роса; тялото й ухаеше на праскова.

— Как се чувстваш? — попита Рурк.

Не знаеше какво да му отговори. Усещаше странно спокойствие.

— Добре съм — отвърна машинално.

— Радвам се. В такъв случай ще преминем към последния етап от оздравителната програма — прошепна той и притисна устни към нейните. Съзнанието на Ив, което беше започнало да се прояснява, отново се замъгли, този път от изпепеляващата й страст.

— Почакай. Не съм…

— Искам да усетя вкуса ти. — Той зацелува шията й, гърдите й. — Да те докосвам. — Плъзна ръка надолу по бедрото й и разтвори краката й. — Да те притежавам.

Когато я облада, му се стори, че се потапя в нажежена лава.

Ив не го виждаше, защото в спалнята цареше пълен мрак. Рурк беше като невидима сила, която се движеше в нея. Внезапно тялото й потръпна от удоволствие, макар още да не беше доловила ритъма на съпруга си.

Ала той не бързаше, стараейки се да достави наслада и на двама им. Ив се задъха и повдигна бедрата си, за да се слее с него. Страстно се целуваха и като че поглъщаха стенанията си.

Тя се чувстваше така, сякаш бе понесена от вълни, които скоро щяха да се разбият в брега. Щом усети, че Рурк се напрегна, побърза още по-плътно да се притисне към него, за да изпитат заедно върховната наслада.

Той сведе глава и вдъхна уханието на косата й.

— Сега си по-добре — прошепна. Дъхът му погъделичка страната й и Ив се усмихна.

След няколко секунди съзнанието й се проясни и тя гневно възкликна:

— Няма да ти се размине!

— Моето момиче дойде на себе си. — Рурк се засмя и се преобърна така, че тя се озова върху него.

— Мислиш, че е много забавно, а? — Тя побърза да седне в леглото. — Въобразяваш си, че можеш безнаказано да ме тъпчеш с транквиланти, нали?

— Нямаше да успея, ако ти не беше почти безпомощна. — Рурк също седна и нареди на осветлението да се включи. — Изглеждаш прекрасно — отбеляза той, след като огледа намръщеното й лице. — Въпреки странния й вкус, Трина знае какво ти подхожда.

Като видя разширените й от ужас очи, Рурк едва сдържа гръмкия си смях.

— Нима си й позволил да… да издевателства над мен, докато съм била в безпомощно състояние? Ти си истински садист и предател! — Искаше й се да го зашлеви, но побърза да скочи от леглото и да изтича до огледалото.

С облекчение отбеляза, че Трина не е направила от нея свое копие или копие на Мейвис, ала това не смекчи гнева й.

— И двамата заслужавате да ви арестувам.

— Мейвис също участваше в заговора — побърза да я осведоми Рурк и си помисли, че от дълго време не беше изглеждала толкова бодра и отпочинала. Дори сенките под очите й бяха изчезнали. — О, щях да пропусна Съмърсет.

Олюлявайки се, Ив пристъпи обратно към леглото, безпомощно се отпусна на него и ужасено възкликна:

— Не, не и Съмърсет!

— Той се погрижи за раната ти, след като компютърът постави точната диагноза. Беше възпалена. Питам се докъде ли щеше да стигнеш, ако не се бяхме заели с теб.

— Съмърсет — безсилно повтори тя.

— Знаеш, че той има медицинско образование. Признай, че вече не изпитваш болка в рамото.

Ив осъзнаваше, че за първи път от много време действително не чувства никакви болки и че усеща прилив на енергия. Ала това не оправдаваше методите на Рурк.

Скочи от леглото, грабна халата, който беше преметнат на облегалката на стола, и побърза да го облече, сетне се закани:

— Ще те пребия.

— Добре. — Той стана и също си наметна халат. — Схватката ще бъде равностойна… за разлика от снощи. Тук ли ще се бием или в гимнастическия салон?

Но още преди да изрече последните думи, Ив се приведе и се хвърли към него. Рурк понечи да се извърне, но не успя; след миг се озова проснат по гръб на леглото и с ужас усети коляното на съпругата си между краката си.

— Личи си, че си възвърнала формата си, лейтенант.

— Прав си, хитрецо. Заслужаваш така да ритна топките ти, че повече да не ги намериш.

— Радвам се, че поне успяхме за последен път да се възползваме от тях. — Той широко се усмихна и почувства как Ив притисна по-силно коляното си. Протегна ръка и погали страната й. Видя разнежения й поглед и използва моментната й слабост, за да я преобърне и да я възседне. — А сега слушай внимателно. — Говореше сериозно и вече не се усмихваше: — Искам да разбереш кой е мъжът тук. Може би няма да ти хареса, но ще трябва да се примириш.

Изправи се и се приготви за ново нападение, като видя как съпругата му присви очи. Сетне въздъхна, пъхна ръце в джобовете си и прошепна:

— По дяволите. Обичам те лудо.

Ив наистина се готвеше да се нахвърли върху него, но думите му, изразяващи едновременно тревогата и умората му, сякаш пронизаха сърцето й. Вгледа се в любимия си и видя в тъмносините му очи неугасващата му любов.

Цялото й същество се устреми към него и тя си помисли, че съдбата я е обвързала завинаги с този непредсказуем мъж.

— Знам — промълви. — Извинявай, задето се държах като капризно дете. — Прокара пръсти през косата си; беше толкова развълнувана, че дори не забеляза изненадата на Рурк. — Не ми допадат методите ти, но беше прав — ако продължавах по същия начин, щях внезапно да рухна. Дни наред ме убеждаваше, че трябва да се храня и да спя по няколко часа, ала аз изобщо не исках и да чуя.

— Защо?

— Страхувах се. — Трудно й беше да го признае дори на човека, с когото можеше да сподели най-съкровените си тайни.

— Страхуваше ли се? — Той седна до нея и хвана ръката й. — От какво?

— Боях се, че няма да ми стигнат сили пълноценно да се заема с работата си. — Ив затвори очи. — Единственото, което искам, е да бъда ченге. Знам, че ако… ако не мога да изпълнявам задълженията си, с мен е свършено.

— Можеше да споделиш с мен тревогите си.

— Не смеех дори да мисля, че ще напусна полицията. — Ив притисна клепачите си, опитвайки се да спре бликналите сълзи. — След като се върнах от отпуската по болест, се занимавах само с канцеларска работа. Сега за първи път разследвам убийство. Ами ако не се справя…

— Справяш се прекрасно.

— Снощи Уитни ми постави ултиматум — да се прибера у дома или щял да ме отстрани от случая. А щом се върнах вкъщи, ти ме заплаши, че насила ще ме накараш да изпия омразните ми сънотворни таблетки.

Рурк съчувствено стисна ръката й.

— Осъзнавам, че не съм избрал най-подходящият момент, за да наложа волята си. Разбери, че с Уитни сме преследвали една цел — да те накараме да си отпочинеш. Не мисли, че командирът е недоволен от работата ти.

— Дано да си прав — въздъхна тя.