Нора Робъртс
Празник в смъртта (10)

Десета глава

Призори заваля. От небето не се спуснаха пухкави снежинки като по коледните картички, а ледена киша, която бързо покриваше улиците, тротоарите и външните ескалатори. Ив, която едва се беше добрала до управлението, мрачно си помисли, че пътната полиция ще има много работа.

Точно пред прозореца й два метеорологични хеликоптера на съперничещи си компании се надпреварваха кой да съобщи лошата новина и да информира за поредната катастрофа или за някой подхлъзнал се пешеходец със счупени крайници.

„Хората трябва само да погледнат навън и сами ще видят какво се случва“ — раздразнено си каза тя.

Очертаваше се отвратителен ден.

Ив обърна гръб на мрачната гледка през прозореца и въведе данните в компютъра си, въпреки че почти не се надяваше да открие сходство между жертвите.

— Компютър, използвай информацията и анализирай. Искам имената на хората, които най-вероятно убиецът е набелязал за свои жертви.

Работя…

— Браво на теб — промърмори тя и докато чакаше, направи копия на снимките, които беше конфискувала от „Лично за вас“. Стана и ги прикрепи към таблото над бюрото си.

Мариана Холи, Сарабет Грийнбалм, Дони Рей Майкъл. И тримата се усмихваха: навярно са искали да ги харесат. Трима самотника, които са търсели любов.

Чиновничка, стриптийзьорка и саксофонист. Живеели са по различен начин, преследвали са различни цели, имали са различни потребности. Какво общо е имало помежду им, освен че са били клиенти на агенцията? Може би именно онова, което Ив пропускаше, беше най-важното и щеше да й помогне да се добере до убиеца.

Какво го е привличало към тях и какво е разпалвало гнева им? И тримата бяха съвсем обикновени хора, водещи обикновен живот.

Според подадената информация вероятността за всички е еднаква.

Ив гневно се извърна към компютъра и се сопна:

— По дяволите. Трябва да има нещо.

Данните са недостатъчни за по-обстоен анализ. Засега нямаме установен модел на поведение…

— Да му се не види! Как да бдя над две хиляди души. — Затвори очи и опита да се овладее. — Компютър, елиминирай всички, които живеят с партньор или с член от семейството. Проучи останалите.

Работя… Задачата е изпълнена.

— Добре. — Ив разтърка клепачите си и кимна. Хрумна й, че и трите жертви са били белокожи. — Елиминирай всички, които не принадлежат към бялата раса. Проучи останалите.

Работя… Задачата е изпълнена.

— Колко души останаха?

Шестстотин двайсет и четирима.

— По дяволите! — Тя се обърна и разгледа снимките. — Елиминирай всички по-възрастни от четирийсет и пет и под двайсет и една.

Работя… Задачата е изпълнена.

— Добре. — Ив закрачи напред-назад, обмисляйки следващата команда. Прегледа разпечатките и промърмори: — Всички жертви за първи път са посещавали агенцията… Елиминирай всички, които многократно са използвали услугите на „Лично за вас“.

Работя…

Този път компютърът засече, а Ив нетърпеливо го удари с юмрук и процеди през зъби:

— Боклук такъв!

Задачата… е изпълнена.

— Недей да пелтечиш. Колко души останаха?

Двеста и шестима.

— Това е малко по-обнадеждаващо. Разпечатай списък с имената им.

Докато чакаше, се обади на Фийни.

— Слушай, сведох списъка на потенциалните жертви до двеста души. Моля те, помогни ми. Провери колко от тях са напуснали града, починали са или са заминали на почивка на планетата Дисни.

— Изпрати ми имената им.

— Благодаря. — За миг тя отмести поглед от монитора, защото отвън се дочуха подсвирквания и дюдюкания. — Спешно е — добави и прекъсна връзката точно когато зачервената и видимо развълнувана Пийбоди влезе в канцеларията й.

— Господи, какъв цирк устроиха — все едно, че никога преди не са ме виждали в цивилно облекло. Хендерсън заяви, че би изоставил жена си и децата, стига да прекара с мен два дни на Барбадос.

Очите й дяволито проблясваха, личеше, че е поласкана от реакцията на колегите си.

Ив намръщено изгледа сътрудничката си. Пийбоди беше дискретно гримирана, прическата й беше безупречна. Носеше червена тясна къса пола и ботуши с тънки токчета в същия цвят.

— Как ходиш на тези кокили? — попита я най-накрая.

— Упражнявах се.

Ив почувства, че я напушва смях, въпреки че положението беше отчайващо.

— Седни. Трябва да обсъдим плана.

— Добре, но ми е малко трудно да сядам с тази пола. — Тя се хвана за бюрото и сви колене.

— Ще клечиш ли или най-сетне ще седнеш?

— Само секунда. — Пийбоди си пое въздух и се намръщи, сетне успя да се настани на стола. — Малко ме стяга в талията, но ще свикна.

— Трябваше да помислиш за вътрешните си органи, преди да се напъхаш в това чудо. След час трябва да бъдеш в „Лично за вас“. Искам да…

— Защо си се издокарала така? — Обади се Макнаб от вратата и ококори очи при вида на бедрата на Пийбоди, подчертавани от миниполата.

— За да изпълня служебния си дълг — подигравателно отговори младата жена.

— Търсиш си белята. Лейтенант, накарайте я да облече нещо друго.

— Не съм специалистка по модата, Макнаб. Но ако бях… — Тя впери поглед в широките му панталони на червени и бели райета и светложълтото му поло. — Сигурно щях да те посъветвам да смениш гардероба си.

Чу как Пийбоди се изкиска и се опита да си придаде строго изражение.

— Деца, може би ви е известно, че издирваме сериен убиец. Боя се, че ако не се държите като добри приятелчета, днес следобед няма да ви разреша да си играете.

Пийбоди моментално застана мирно и макар подигравателно да изгледа Макнаб, имаше благоразумието да замълчи. Ив се обърна към нея:

— Искам да помолиш Пайпър да бъде твоя консултантка. Макнаб, ти ще се заемеш с Руди. Щом ви връчат имената на евентуалните ви партньори, ще се разходите из магазините в сградата. Постарайте се да ви забележат.

— Ще ни бъдат ли отпуснати средства за покупки? — поинтересува се младежът. Ив сурово го изгледа, а той сви рамене и пъхна ръце в джобовете на широките си панталони. — Хрумна ми, че ще направим по-силно впечатление, ако купим нещо. Кой знае какво ще научим, докато разговаряме с продавачките.

— Полагат ви се по двеста долара, които отпуска отделът. Ако похарчите повече, проблемът си е ваш. Макнаб, Дони Рей спомена, че е купил подарък за майка си от козметичния салон. Постарай се да останеш известно време там.

— Ще му бъде необходим около месец, ако решат да го поразкрасят — прошепна Пийбоди и с невинно изражение посрещна гневния поглед на началничката си.

— Мариана Холи е платила в брой в козметичния салон и в бутика за луксозно бельо на следващия етаж. Пийбоди, ясна ли ти е задачата?

— Да, лейтенант.

— Трябва да се свържете с повече от партньорите, предложени от компютъра. Уговорете си среща, като започнете от тази вечер. Уредила съм да използвате клуб „Ноувъ“ на Петдесет и трета улица. Препоръчвам ви да уговорите първата си среща за четири следобед, а останалите през час. Най-добре е да се запознаете с всичките партньори още днес. Не знаем дали снощи престъпникът е убил поредната си жертва. Ако не го е сторил, имаме късмет. Но той няма дълго да чака. — Отново погледна към снимките и продължи: — В клуба ще има цивилни полицаи. С Фийни непрекъснато ще поддържаме връзка с тях. И двамата ще бъдете оборудвани с устройства, чрез които ще подслушваме разговорите ви. В никакъв случай не бива да излизате от клуба с когото и да било от партньорите. Ако се наложи да отидете до тоалетната, ще дадете знак на някое от цивилните ченгета да ви придружи.

— Съдейки по досегашните му действия, убиецът не напада жертвите си на обществени места — изтъкна Пийбоди.

— Не мога да рискувам живота на моите служители. Дословно ще следвате указанията или ще ви извадя от играта. Час по-скоро са ми необходими списъците на партньорите ви, за да ги предам на Фийни. Ако някой от персонала на агенцията или на магазините прояви необичаен интерес към вас, незабавно ми докладвайте. Имате ли някакви въпроси? — Тя учудено повдигна вежди, когато двамата отрицателно поклатиха глави. — Тогава се залавяйте за работа.

Едва успя да сдържи усмивката си, наблюдавайки как сътрудничката й едва успя да стане. Макнаб забели очи и злобно се ухили, когато Пийбоди мина покрай него и излезе.

— Неопитна е — обърна се той към Ив.

— Но е истинска професионалистка.

— Може би. Все пак ще я държа под око.

— За да радваш очите си, нали? — промърмори Ив след него, сетне отново се обърна към таблото със снимките. Не можеше да забрави лицата на жертвите, прилошаваше й при мисълта за онова, което им беше сторил убиецът. Упрекна се, че се поддава на чувствата си, което може би й пречеше да разгадае мотивите на психопата.

За миг затвори очи и ги потърка, сякаш искаше да заличи кошмарните изображения, които не й даваха покой.

За кой ли път се запита защо престъпникът е избрал точно тези хора. Приближи се и отново разгледа усмихнатото лице на Мариана Холи.

Опита се да определи характера й по същата система, която беше приложила при избирането на парфюма за доктор Майра. Тази жена е била стабилна, старомодна и непоправима романтичка. Била е хубава, но красотата й не е била натрапчива. Държала е на семейството си, интересувала се е от театър, изпитвала е удоволствие от красивите и изящни вещи.

Ив пъхна ръце в джобовете си и извърна поглед към Сарабет Грийнбалм, стриптийзьорката. Самотна жена, която е била почти скъперница и е колекционирала визитни картички. Била е посветена на „кариерата“ си. Живеела е почти спартански, спестявала е почти всички спечелени пари и е изчислявала бакшишите си. Нямала е хоби и приятели, нито близки роднини.

Дони Рей, младежът, който обичаше майка си и свиреше на саксофон, който живееше като в кочина и се усмихваше като ангел. От време на време е пушел наркотик, но никога не е пропускал да се яви на работа в клуба.

Внезапно разбра какво е общото между трите жертви — театърът.

— Точно така. Компютър, искам информацията, която агенцията е имала за Мариана Хол и Сарабет Грийнбалм и Дони Рей. Обърни специално внимание на хобитата и интересите им.

Работя… Мариана Холи, чиновничка във „Фостър Бринк“. Хоби — театърът. Членува в Уестсайдската аматьорска театрална трупа. Други интереси…

— Стоп, продължи със следващия обект.

Сарабет Грийнбалм, танцьорка…

— Стоп. А Дони Рей е бил саксофонист. — Тя замълча за миг, обмисляйки следващото си нареждане. — Компютър, каква е вероятността убиецът да избира жертвите си въз основа на интереса им към театъра или развлекателния бизнес?

Работя… Според информацията, с която разполагам до момента, вероятността е 93,2%.

— Браво — доволно въздъхна Ив, в този момент комуникаторът й избръмча. Тя го извади. — Тук Далас.

— Диспечер до лейтенант Ив Далас. Отидете на Западна осемнайсета 341, апартамент 3. Срещу живеещите е извършен опит за нападение. Има почти стопроцентова вероятност инцидентът да е свързан с убийствата, които разследвате.

Ив вече беше на крака и грабна якето си.

— Тръгвам, диспечер.

 

 

— Онова, което се случи, беше странно, но нищо повече. — Жената беше дребничка и деликатна като феите, с които беше украсена елхичката от бяло стъкло, поставена на прозореца на помещението, представляващо преустроен таван. — Джако реагира прекалено емоционално.

— Грешиш, Сиси. Онзи човек беше опасен.

Джако смръщи вежди и прегърна жената. Ив си помисли, че той изглежда същински исполин в сравнение с партньорката си. Беше висок около два метра и навярно тежеше поне сто и трийсет килограма. Телосложението му беше като на бейзболист, лицето му бе като издялано от гранит. Дълбоки белези прорязваха квадратната му челюст, белег имаше и под дясната му вежда.

Жената беше бледа като лунен лъч, той бе тъмен като нощ.

Помещението беше разделено на три. Ив надникна през отвора в стъклената стена с прасковен цвят и видя, че там е спалнята. Огромното легло не беше оправено.

Канапето във всекидневната също беше гигантско и на него можеха да се настанят двайсет души. Всъщност Джако заемаше място за трима.

Обзавеждането на жилището подсказваше, че го е избирала жена с вкус, която е искала да създаде удобства на партньора си. По всичко личеше, че тези хора не страдаха от липса на пари.

— Разкажете ми какво се случи.

— Вече го разказахме на полицая, който снощи ни разпита. — Сиси се усмихна, но погледът й издаваше тревогата й. — Джако настоя да се обадим в полицията, но аз мисля, че това беше някаква нелепа шега.

— Хубава шега, няма що. Слушайте. — Той се приведе и Ив забеляза ситните му къдрици. — Онзи тип се приближава до вратата. Издокаран като Дядо Коледа и носи голяма кутия, опакована с лъскава хартия и вързана с панделка. Смее се ей така: „хо-хо-хо“.

Ив усети, че й прилоша от вълнение, но не се издаде, а спокойно попита:

— Кой му отвори?

— Аз. — Сиси разпери ръце. — Татко живее в Уисконсин. Обикновено ми изпраща по нещо за Коледа, ако не успея да го посетя. Тази година не ми дадоха отпуска; ето защо реших, че баща ми е уредил Дядо Коледа да ми донесе подаръка. Все още мисля, че…

— Този тип не беше изпратен от баща ти — прекъсна я Джако, сетне продължи разказа си: — И така, Сиси отива да му отвори. Аз съм в кухнята. Чувам смеха й, долавям и гласа на онзи…

— За съжаление Джако е много ревнив и понякога това ме дразни.

— Не съм ревнив, Сиси. Никога не можеш да разбереш дали един мъж ти е навит, докато не пъхне ръка под полата ти… — въздъхна. — Излизам аз от кухнята, а Дядо Коледа се готви да се нахвърли върху Сиси.

— Да се нахвърли ли? — попита Ив и забеляза, че жената се намръщи.

— Да, видях го съвсем ясно. Зловещо се усмихваше, а очите му бяха жестоки.

— Очите на Дядо Коледа би трябвало закачливо да проблясват — промърмори Сиси.

— Със сигурност престанаха да бъдат закачливи, като ме видя. Застина като статуя и ме загледа със зяпнала уста. Толкова се беше изплашил, че престана да се хили. После побягна като заек.

— Извикахте ли му?

— Едва след като се втурна надолу по стълбите. — Джако нервно разпери ръце. — Извиках и се втурнах след него. Щях да го пипна, ако Сиси не ми беше препречила пътя. Когато успях да я отблъсна и се озовах на улицата, онзи беше изчезнал.

— Знаете ли дали униформеният полицай, който ви е посетил снощи е взел дисковете от охранителната камера?

— Взе ги. Каза ни, че такава била задължителната процедура.

— Вярно е. Какъв беше гласът на… неканения гост.

— Ами… беше весел.

— Божичко, Сиси, как можеш да си толкова глупава! Гласът му беше престорен — обърна се Джако към Ив, докато обидената Сиси скочи и гневно изтича в кухнята. — Да, гласът му беше дълбок, но си личеше, че той го преправя. Каза нещо от рода на: „Слушкала ли си, момиченце? Нося ти подарък. Само за теб“. В този момент се появих, а онзи смаяно ме зяпна. Приличаше на човек, който е погълнал жива пъстърва.

— Не ви ли се стори познат? — провикна се Ив, за да я чуе Сиси. — Не забелязахте ли познати жестове, нещо друго не ви ли направи впечатление?

— Не. — Домакинята се върна във всекидневната и се престори, че не забелязва Джако. Отпи от чашата с газирана вода и добави: — Нямах време да го огледам.

— Ще ви помоля да ни съдействате, когато увеличим снимката му, взета от охранителните дискове. Може би ще забележите нещо познато.

— Струва ми се, че правите от мухата слон.

— Грешите. Откога двамата живеете заедно?

— От няколко години, но от време на време се разделяме.

— Напоследък сме повече разделени — недоволно избоботи исполинът.

— Ако не беше толкова ревнив, ако не се нахвърляше върху всеки мъж, който ме погледне… — започна жената.

Ив вдигна ръка, за да предотврати неизбежния скандал.

— Сиси, какво работите?

— Аз ли? Актриса съм… и преподавам актьорско майсторство, когато не ми предлагат роля.

„Ето още една жена, която е свързана с театъра!“ — възбудено си помисли Ив.

— Страхотна е. — Джако се усмихна на ефирната си партньорка — очевидно много се гордееше с нея. — В момента репетира роля в спектакъл, който по нищо не отстъпва на Бродуейските постановки.

— Преувеличаваш — кокетно промълви Сиси, но се усмихна и отново седна до гиганта.

— Ще бъде голям хит. — Той целуна изящната й ръка. — Сиси беше предпочетена измежду двайсет кандидатки, които се явиха на прослушването. Това е големият й шанс.

— Непременно ще гледам спектакъла… Сиси, прибягвала ли сте до услугите на „Лично за вас“?

— Ами… — Жената смутено извърна поглед. — Не съм.

Ив се постара да изглежда строга като истинско ченге, приведе се и я погледна в очите.

— Знаете ли какво наказание предвижда законът за онези, които лъжат по време на официален разпит?

— Защо да ви отговарям? Това не ви засяга.

— Какво е „Лично за вас“? — поинтересува се Джако.

— Агенция за запознанства.

— За бога, Сиси. За бога! — Исполинът гневно скочи от канапето и с тежки стъпки започна да обикаля дневната. — Това пък откъде ти хрумна?

— Бяхме се разделили! — Деликатната фея успя да надвика гиганта. — Исках да ти отмъстя, освен това си казах, че сигурно ще бъде забавно. Помислих си, че трябва да ти дам урок, глупако. Имам право да излизам с когото пожелая в периодите, когато не живеем заедно.

— Сигурна ли си, миличка? — Черните му очи гневно проблеснаха.

— Видяхте ли? — обърна се Сиси към Ив. Вече не изглеждаше нежна и безпомощна, погледът й беше суров. — Ето какво съм принудена да изтърпявам!

— Престанете и двамата. Седнете — заповяда им Ив. — Кога беше първата консултация, Сиси?

— Преди около месец и половина. Излизах с неколцина мъже…

— Какви мъже? — Исполинът отново скочи на крака.

— Излизах с неколцина мъже — повтори тя, без да му обръща внимание. — После Джако се върна в живота ми. Появи се с букетче теменужки, защото знае, че това са любимите ми цветя. Разнежих се и се съгласих отново да заживеем заедно. Ала сега се питам дали не съм взела погрешно решение.

— Това решение може би е спасило живота ви.

— Какво? — Дребничката жена инстинктивно се притисна към гиганта, а той покровителствено я прегърна.

— Мисля, че Дядо Коледа, който снощи ви е посетил, е сериен убиец, действащ по един и същ начин. Предишните му жертви са живеели сами. Имала сте късмет, че приятелят ви е бил тук.

— Божичко! Но… Джако…

— Не се безпокой, мъничката ми. Винаги ще бъда до теб. — Придърпа я на скута си, където тя почти изчезна, и се втренчи в Ив.

— Знаех си, че има нещо нередно. Ще ми обясните ли какво става?

— Ще ви кажа каквото мога. После ще помоля двама ви да ме придружите до управлението и да изгледате записа на охранителните камери; искам Сиси да ми съобщи всичко, което успее да си спомни за „Лично за вас“.

 

 

— Свидетелите ми оказват пълно съдействие. — Ив се намираше в кабинета на командира Уитни. Беше прекалено напрегната и не я сдържаше на едно място, затова крачеше напред-назад, докато му рапортуваше. — Жената е потресена, не успя да си спомни нищо особено за посещението си в агенцията. Внимателно разгледаха снимката на убиеца, но смятат, че не го познават. Разпитах двамина от мъжете, с които Сиси е излизала. Имат алиби за времето, когато е било извършено поне едно от убийствата. Мисля, че са невинни.

Уитни замислено кимна и зачете рапорта й. Изведнъж възкликна:

— Джако Гонзалес! Нима това е прочутият играч на „Бролърс“?

— Да, сър, разбрах, че е професионален футболист.

— Да му се не види! — Той се усмихна — нещо, което правеше много рядко. — Това се казва играч. По време на последния мач отбеляза три гола. — Покашля се и смутено добави: — Внукът ми е голям негов почитател.

— Нима?

— Жалко, че не е успял да догони онзи тип. Щеше да го смаже на пихтия, повярвай ми.

— И аз мисля така, сър.

— Госпожица Питърсън е голяма щастливка.

— Да, сър. Но следващата жертва може би няма да има нейния късмет. Снощният провал е объркал плановете на престъпника. Мисля, че още довечера ще предприеме следващия си удар. Доктор Майра потвърди предположението ми. Според нея убиецът ще бъде разгневен и емоционално нестабилен. Според мен ще бъде и по-небрежен. Макнаб и Пийбоди имат срещи с по трима партньори. Всичко в клуба е грижливо подготвено. Вече имам списък на хората, които компютърът е избрал за нашите хора. — Поколеба се, сетне реши да бъде откровена. — Сър, онова, което ще предприемем довечера, е необходимо. Но се страхувам, че докато наблюдаваме клуба онзи ще убие поредната си жертва.

— За съжаление нямаш кристална топка, по която да гадаеш, ето защо трябва да действаме според предварителния план.

— Успях да сведа списъка на евентуалните жертви до малко повече от двеста души. Мисля, че открих още нещо, което ги свързва — театъра. По този начин още хора ще отпаднат. Надявам се Фийни да ни осигури кратък списък на онези, за които заплахата е най-реална. Трябва да им осигурим охрана.

Уитни поклати глава.

— Много добре знаеш, че не мога да ти дам толкова много полицаи.

— Но ако Фийни успее да…

— Дори ако евентуалните жертви останат само петдесет на брой, пак не ще имам достатъчно хора, които да охраняват всеки един от тях.

— Един от тях довечера ще умре. — Тя пристъпи към него. — Трябва да ги предупредим. Ако разгласим чрез медиите за мнимия Дядо Коледа, евентуалната жертва няма да му отвори вратата.

— Сторим ли го — заяви Уитни, — ще предизвикаме паника, в резултат на която има опасност много Дядо Коледовци, които обикалят улиците с благотворителна цел, да бъдат нападнати или дори убити. Тази игра е опасна, Далас. И още нещо — добави той преди тя да успее да му възрази. — Ако се обърнем към медиите, рискуваме да подплашим престъпника. А скрие ли се, може би никога не ще го заловим. Трима души са загинали от ръката му. Мисля, че заслужават възмездие.

Уитни беше прав, но тя не можеше да се примири с мисълта, че има вероятност да умрат още невинни хора.

— Дано Фийни да намали до минимум броя на потенциалните жертви. Тогава ще се обадим на всекиго от тях.

— Ще се разчуе, лейтенант. Бъди сигурна, че новината за серийния убиец ще предизвика паника.

— Нямаме право да ги оставим на произвола на съдбата. Ще бъдем отговорни за смъртта на следващата му жертва. — „Аз ще нося цялата вина“ — помисли си тя, но не го изрече на глас. — Престъпникът знае, че сме разбрали по какъв начин действа и колко души възнамерява да ликвидира. Знае още, че не можем да направим нищо, освен да чакаме следващия му удар. Играта го забавлява. Прегледах записите от охранителната камера в сградата на Питърсън. Този тип буквално позира, сякаш е актьор, който се наслаждава на ролята си. Ако снощи Гонзалес е имал мач, нежната му партньорка щеше да бъде мъртва. Не ви ли се струва, че четирима убити само за една седмица са прекалено много?

Командирът невъзмутимо я изслуша, сетне промълви:

— Много лесно е да говориш от твоята позиция, лейтенант. Запитвала ли си се как щеше да постъпиш, ако беше на моето място? Не мога да изпълня молбата ти. Не мога да ти позволя да жертваш живота си, както направи преди няколко седмици, прикривайки с тялото си приятеля на Рурк.

— Онзи случай е приключен, сър. — Ив стисна зъби, опитвайки се да овладее гнева си. — А сегашното разследване е в задънена улица. Репортерите вече надушват истината. Ако позволим да загине още някой, цялата вина ще падне върху нас.

Уитни я изгледа с присвити очи.

— Какво си съобщила на Фарст?

— Почти нищо. Помолих я да запази в тайна информацията. Но тя не е единствената репортерка с нюх към голямата новина; освен това малцина могат да се похвалят с нейната работоспособност.

— Ще поговоря с началника на полицията. Нищо повече не мога да направя. Изпрати ми списъка, съставен от Фийни. Ще поискам разрешение да се свържем с всекиго от този списък. Нямам право да отпусна средства за подобна широкомащабна операция, Далас. — Приведе се и я погледна в очите. — Дано да успеете довечера и цялата история да приключи.

 

 

Ив завари Фийни пред компютъра в канцеларията й.

— Добре, че си тук. Тъкмо щях да идвам при теб.

— Чух, че Джако Гонзалес бил тук. — Той надникна през рамото й, сякаш очакваше да види прочутия футболист. — Навярно вече си е отишъл.

— Ще го помоля да ти даде автограф.

— Сериозно ли говориш? Много ти благодаря.

— Искам да въведеш в компютъра тези имена и данни. — Подаде му копие от диска и продължи: — Моят компютър отново ми прави номера. Искам да сведеш до минимум списъка на евентуалните жертви. — Издърпа някакво чекмедже и зарови из него. Главоболието й се усилваше. — Успях да получа от Уитни разрешение да се обадя на първите петдесет души. Бог да е на помощ на останалите… По дяволите, къде ми е шоколадчето?

— Не съм го изял. — Фийни извади пликчето със захаросани бадеми, без които не можеше. — Но Макнаб беше тук. Той си пада по шоколадите.

— Ах, този проклетник! — Ив грабна пликчето и лапна цяла шепа бадеми. — Помолих да увеличат снимките, снети от записа на охраняващата камера, но мисля, че ти ще се справиш най-добре. Интересувам се от онази снимка, на която престъпникът се обръща, готов да побегне. Паниката му е очевидна. — Програмира автоготвача да приготви кафе и продължи: — Разполагам със снимките на партньорите, избрани за трите жертви, както и на работещите в агенция „Лично за вас“. Сигурна съм, че ако ги обработиш със сложната си апаратура, ще откриеш приликата на някого от тях с мнимия Дядо Коледа, въпреки че той е умело гримиран, а устните му са скрити от брадата.

— Ако изображението е достатъчно ясно, ще „монтираме“ върху него различно оформени устни.

— Точно така. Мантията прикрива телосложението му, но не и височината му. Струва ми се, че той не носи обувки с дебели подметки, така че ще успееш да определиш ръста му с доста голяма точност. Ръкавиците скриват ръцете му… — Отпи от кафето си и внезапно присви очи. — Дали се е досетил да промени формата на ушите си? Виждат ли се на записа? — Изтича до компютъра и натисна няколко клавиша. На монитора запробягваха изображения. — По дяволите! А, ето нещо интересно. — Втренчи се в профила на мнимия Дядо Коледа и промълви: — Прекрасно! Ще ти послужи ли?

Ирландецът лапна поредното бадемче и се замисли, сетне отговори:

— Може би. Шапката закрива горната част на ухото, но може би ще успея да направя нещо. Браво, Далас. Едва ли щях да се досетя за това. Ще работим поотделно върху всеки елемент и ще видим какво ще излезе. Предупреждавам те, че няма да стане бързо. Може би ще ни отнеме цяла седмица.

— Искам да видя истинското лице на този мръсник. — Ив затвори очи и се съсредоточи. — Отново ще тръгнем по следите на шнолата и брошката, както и на гримовете, с които онзи „разкрасява“ жертвите си. Татуировките бяха нарисувани. Може би това ще ни помогне.

— Далас, в повечето салони и клубове в града работят татуировчици.

— Може би някой от тях ще познае маниера на работа на убиеца. Имаме два часа до срещите в клуба. Да се опитаме да ги оползотворим.