Нора Робъртс
Празник в смъртта (1)

Първа глава

В съня й смъртта отново я преследваше.

Тъмночервената светлина на неоновата реклама, отразявана от мръсното стъкло на прозореца, пулсираше като гневно сърце. За миг проблясъците осветяваха локвите от кръв на пода, сетне мръсната стаичка отново потъваше в заплашителен мрак.

Момиченцето се беше свило в ъгъла. Беше мършаво, с дълга кестенява коса и огромни очи с цвета на уискито, с което онзи се наливаше винаги, щом можеше да си го купи. Безжизнените очи на малката бяха изцъклени от болка и ужас, лицето й беше мъртвешки бледо. Взираше се като хипнотизирана в примигващата неонова реклама, която през няколко секунди осветяваше стените и човека, проснат на пода сред огромна локва кръв.

Момиченцето тихо заръмжа като хищно животно.

Погледна към ножа в ръката си — острието му беше покрито с кръв чак до дръжката.

Мъжът на пода беше мъртъв. Подсказваше й го отвратителната воня, лъхаща от него, която я караше да изпитва едновременно страх и облекчение.

Той беше счупил ръката й и страданието й беше неописуемо. Парещата болка между краката й от поредното изнасилване още не беше преминала. Дрехите й бяха пропити не само с кръвта на мъжа, но и със собствената й кръв.

Ала сега насилникът беше мъртъв. Най-сетне кошмарът беше свършил и тя бе в безопасност.

Внезапно човекът на пода бавно обърна глава като кукла на конци; малката изтръпна от ужас и за миг забрави болката. От гърлото й се изтръгнаха нечленоразделни звуци и тя още по-плътно се притисна до стената, сякаш искаше да се слее с нея. Устните на мъртвеца се разтегнаха в зловеща усмивка.

„Никога не ще ми се изплъзнеш, момиченце! Завинаги ще бъда част от теб… ще ме усещаш в себе си. А сега татко трябва отново да те накаже.“

Той застана на колене. От дълбоките рани по главата, гърба и ръцете му се стичаше кръв и капеше на пода — звукът зловещо отекваше сред тишината. Мъжът успя да се изправи на крака и залитайки, тръгна към малката, а кръвта му рукна като порой. Тя изкрещя… и се събуди.

Ив притисна длан към устата си, за да заглуши писъците, които сякаш дращеха гърлото й като парченца нажежено стъкло. Все още се задъхваше и имаше усещането, че белите й дробове ще се пръснат от болката.

Страхът отново я сграбчи, тя усети ледения му дъх, но се опита да го прогони. Вече не беше безпомощно момиченце, а млада жена — при това служителка на полицията, която умееше да се отбранява и чиято професия беше да закриля жертвите… дори когато жертвата бе самата тя.

Не беше в онази отвратителна хотелска стаичка, а в собствения си дом. В дома на Рурк. Мислено повтори името на съпруга си и се поуспокои; постепенно сърцето й престана да пърха в гърдите й.

Беше предпочела да прекара нощта на специалния стол в кабинета си, тъй като Рурк беше на поредното пътуване извън планетата. Така и не бе свикнала да спи сама в брачното легло. Когато съпругът й лежеше до нея, тя почти никога не сънуваше кошмари, ала по време на отсъствията му призраците от миналото неизменно я преследваха насън.

Изпитваше смесени чувства — мразеше тази проява на слабост и зависимостта си от Рурк почти колкото обичаше самия него.

Неспокойно се размърда на стола и взе в прегръдките си сивия котарак, който подозрително я наблюдаваше и присвитите му очи — всяко с различен цвят — проблясваха в мрака. Галахад вече беше свикнал с нейните кошмари, но мразеше, когато писъците й го събуждаха в четири сутринта.

— Извинявай — прошепна му Ив и потърка лице в пухкавата му козина. — Ама че съм глупава. Той е мъртъв, а аз по-добре от всекиго знам, че мъртъвците никога не възкръсват.

Въздъхна, впери поглед мрака и се замисли.

Живееше със смъртта, работеше и се сблъскваше с нея ден след ден, нощ подир нощ. В края на 2058 година огнестрелните оръжия бяха забранени, а благодарение на напредъка на медицината продължителността на живота се беше увеличила двукратно.

Ала все още се извършваха убийства, престъпността не беше ликвидирана.

Професията на Ив изискваше да се застъпва за мъртвите. Страхуваше се да заспи и да сънува нов кошмар, затова нареди на светлините да се включат и стана от стола. Краката й не се подкосяваха, а пулсът й вече почти се беше нормализирал. Тя си напомни, че ужасното главоболие, което получаваше след всяко сънуване на кошмар, скоро щеше да премине.

Галахад, който очевидно се надяваше, че ще получи закуската си по-рано от обичайното време, също скочи от стола, провря се между краката на Ив и я последва в кухненския бокс.

— Първо ще се погрижа за себе си, приятел — промълви тя, програмира автоготвача да приготви кафе и постави на пода чиния с храна за котки. Галахад се нахвърли върху храната така, сякаш беше осъден да гладува до края на живота си, а младата жена замислено се втренчи през прозореца.

Навън се простираше разкошна морава, а над къщата не прелитаха въздушни транспортни средства. Необичайната тишина я караше са изпитва чувството, че е сама в целия град. С богатството си Рурк можеше да си купи всичко, дори правото да се радва на тишина и уединение в центъра на Ню Йорк. Ала Ив знаеше, че отвъд високите каменни стени животът пулсираше като огромно сърце, а смъртта жадно го дебнеше.

„Това е моят свят“ — помисли си тя, докато отпиваше от силното кафе, и машинално докосваше все още незарасналата рана на рамото си. Свят на убийства, умело планирани обири, нечисти сделки и неописуемо отчаяние. Познаваше го много по-добре от блестящия свят на богатство и могъщество, към който принадлежеше съпругът й.

В мигове като този, когато оставаше сама и изпадаше в мрачно настроение, Ив се питаше как е възможно тя, праволинейната полицейска служителка, отговорна за спазването на законите, да свърже живота си с този очарователен ирландец, който почти винаги беше нарушавал тези закони.

Свързало ги беше едно убийство. Двамата с Рурк бяха изгубени души, които бяха избрали различни начини за оцеляване, но противно на всякаква логика, пътищата им се бяха пресекли и помежду им бе пламнала любов.

— Невероятно е колко ми липсва — промълви тя и разгневена от слабостта си, се извърна от прозореца с намерението да вземе душ и да се облече. Лампичката на видеотелефона примигваше, но Ив беше изключила звука, затова не беше чула позвъняването. Интуицията й подсказа кой я търси в този необичаен час и тя побърза да отговори на обаждането.

Лицето на Рурк се появи на екрана. Той иронично повдигна вежда, а младата жена едва не се задъха от вълнение. Въпреки че близо година беше заедно с Рурк, сърцето й още затуптяваше лудо при вида на красивото му лице, подхождащо на поет, обрамчено с дълги черни кичури, на изящните му устни и на пронизващите му сини очи.

— Скъпа Ив, защо не спиш? — дочу тя кадифения му глас.

— Вече се събудих… — побърза да отговори Ив, макар да знаеше, че почти нищо не може да убегне от зоркия му поглед. Положително щеше да забележи виолетовите сенки под очите й и мъртвешки бледото й лице. Тя смутено сви рамене и машинално прокара пръсти през късата си коса. — Искам да отида по-рано в управлението, за да наваксам с писмената работа…

Ив не осъзнаваше, че освен следите от кошмарната нощ, съпругът й вижда силата, смелостта и страданието, изписани на лицето й, че се възхищава от красотата й, от плътните й устни и от кехлибарените й очи, които го омагьосваха. Умореният й вид го накара да промени плановете си.

— Връщам се довечера.

— Мислех, че непременно трябва да останеш още няколко дни на „Олимп“.

— Връщам се довечера — усмихнато повтори той. — Обичам те, лейтенант.

— Нима? — Ив също се усмихна и мислено се упрекна, задето думите му я бяха развълнували. — Май ще трябва да ти отделя малко време, когато се прибереш.

— Постарай се.

— Затова ли се обаждаш — да ме предупредиш, че ще се върнеш по-рано от очакваното?

Всъщност Рурк възнамеряваше да остави съобщение, че ще се забави още един-два дни… и да се опита да я убеди да прекарат края на седмицата заедно на „Олимп“. Ала сега отново се усмихна и промърмори:

— Исках да те информирам за плановете си. Най-добре е да се опиташ да заспиш, Ив.

— Добре… — Но и двамата знаеха, че това няма да се случи. — Ще се видим довечера. И още нещо…

— Кажи!

Все още й беше необходимо дълбоко да се поеме въздух, преди да го изрече:

— И аз те обичам. — Побърза да прекъсне връзката и не видя широката усмивка на съпруга си. Разговорът с него й подейства успокояващо и тя почувства прилив на енергия. Взе чашата с кафе и отиде да се приготви за работа.

 

 

Не напусна крадешком къщата, но се постара да не вдига шум. Въпреки че беше едва пет сутринта, бе сигурна, че Съмърсет я дебне отнякъде. Предпочиташе винаги, когато бе възможно, да избягва „дясната ръка“ на Рурк — иконома, който знаеше всичко, вършеше всичко и често си пъхаше дългия нос в личния й живот.

Докато Ив разследваше последния си случай, по силата на обстоятелствата със Съмърсет се бяха сближили, макар и против волята си, а сега се чувстваха неловко и старателно се избягваха.

Тя машинално потърка рамото си. Още усещаше болки, особено сутрин или след изморителен ден. Иронично си помисли, че нито в този, нито в следващия живот не би искала отново да бъде подложена на електрошок със собственото й оръжие. Ала още по-зле се беше почувствала след това, когато бе прекалено слаба, за да попречи на Съмърсет насила да я тъпче с лекарства.

Безшумно затвори вратата след себе си, дълбоко вдъхна ледения въздух… и изрече грозно проклятие.

Беше оставила колата си пред къщата най-вече защото това подлудяваше иконома. А пък той я беше преместил, защото знаеше, че ще нервира Ив. Продължавайки да ругае, защото не беше взела дистанционното устройство за отварянето на гаража, тя заобиколи къщата. Тежките й обувки проскърцваха по заскрежената трева. Ушите й замръзнаха, носът й протече.

Стисна зъби и набра кода, въпреки че пръстите й сякаш залепваха за бутоните, после влезе в безупречно чистия и топъл гараж.

На две нива бяха разположени автомобили, мотоциклети, въздушни скутери и дори минихеликоптер. Служебната й кола, боядисана в безлично бежово, напомняше грозното патенце сред прекрасните лебеди. Докато отваряше вратата, Ив си напомни, че поне автомобилът е нов и всичките му системи са в изправност.

Двигателят моментално се включи и заработи равномерно. Климатичната инсталация също работеше безотказно и при командата на Ив топлият въздух проникна през отворите. По таблото заблещукаха лампички, означаващи автоматична проверка на системите, сетне компютърът увери Ив, че всичко е наред.

Младата жена си помисли, че по-скоро би отишла в ада, отколкото да признае, че й липсваха капризите и „номерата“ на предишната й кола.

Бавно подкара автомобила по алеята и когато достигна железните порти, те безшумно се отвориха пред нея.

Улиците в този богаташки квартал бяха тихи и чисти. Клоните на дърветата, заобикалящи големия парк, бяха покрити с блестящ скреж, сякаш някой ги беше поръсил с диамантен прах. Може би някъде по алеите наркомани и убийци приключваха „нощната си смяна“, но в сумрака, предшестващ зазоряването, пред очите на Ив се издигаха само разкошни каменни сгради, построени от двете страни на широкия булевард.

След една пресечка срещу нея изникна първото гигантско рекламно табло, очертаващо се на фона на тъмното небе. Дядо Коледа със зачервени бузи и идиотска усмивка, която му придаваше вид на дрогиран елф, караше шейната си, теглена от елени, лудешки се кискаше и от време на време напомняше на жителите на Ню Йорк с колко дни за пазаруване разполагат до Рождество Христово.

— Добре де, чух те, дебелак такъв — промърмори Ив и се намръщи, когато трябваше да спре на светофар. Доскоро празникът изобщо не я вълнуваше. Купуваше някаква идиотска вещ за Мейвис, нещо за хапване за Фийни и с това пазаруването й приключваше.

Никога не беше имала любим човек, когото да изненада с подарък, избран с много любов.

По дяволите, какво да купи на човек, който не само имаше всичко, но притежаваше заводите и фабриките, които произвеждаха стоките. Това беше истинска дилема за нея, тъй като тя предпочиташе да я пребият, отколкото да прекара следобеда в обикаляне на магазините.

Червенобузестият старец заизрежда различните щандове и стоки в най-големия универсален магазин, а Ив реши, че Коледните празници са истинска досада.

Ала щом излезе на Бродуей, където имаше обичайното задръстване на движението, настроението й се повиши. Тук се вихреше непрекъснато празненство. Уличните ескалатори бяха претъпкани с пешеходци, повечето от които бяха пияни, дрогирани или и двете. Продавачите зъзнеха зад подвижните си скари, от които се издигаше дим. Всеки, който имаше разрешително за продажба на това оживено място, беше готов с нокти и зъби да се пази от конкурентите си.

Ив свали стъклото, оставяйки малък процеп, и веднага усети миризмата на печени кестени, соеви наденички, дим и на много хора, събрани на едно място. Някакъв човек монотонно напяваше, че идва краят на света. Таксиметров шофьор наду клаксона си в нарушение на закона, опитвайки се да разпръсне пешеходците, които упорито пресичаха на червено. В небето се появиха ранните въздушни автобуси, които оставяха след себе си облаци дим, а първите рекламни хеликоптери започнаха да хвалят стоките на различни фирми.

Ив видя как две жени се сбиха и си каза, че подобно на амбулантните търговци и проститутките бранят територията си. Тъкмо се канеше да слезе от колата и да ги разтърве, ала дребната блондинка повали с удар червенокосата амазонка и като заек се шмугна в тълпата.

„Браво!“ — помисли си Ив и развеселено се втренчи в червенокосата, която скочи на крака, тръсна глава да проясни съзнанието си и забълва нецензурни ругатни.

Помисли си, че именно това е нейният Ню Йорк и със съжаление зави по сравнително по-спокойното Седмо авеню, към търговската част на града. Изгаряше от нетърпение отново да се залови за истинската си работа. Седмиците на принудително бездействие я бяха изнервили, чувстваше се безполезна. Настоя да се подложи на теста, задължителен за всички полицаи, които са убили човек. Този път едва се размина с провала, но все пак успя да се справи и седмица преди да изтече отпуската й по болест, побърза да се яви на работа. Помисли си, че щастието й ще бъде пълно, ако успее да убеди командир Уитни да й разреши да се включи в полицейските акции.

От радиото се разнесе гласът на диспечера и тя машинално се заслуша; трябваше да бъде в управлението едва след три часа.

До всички полицейски коли, намиращи се в района. Имаме съобщение за 1222 на Седмо авеню №6843, апартамент 18-Б. Обръщайте се към управителя на сградата в апартамент 2-А. До всички коли…

Ив се включи на полицейската радиовълна преди колегата й да повтори съобщението:

— Диспечер, тук лейтенант Ив Далас. Намирам се на около две минути път от Седмо авеню. Отправям се незабавно към посочения адрес.

Прието, лейтенант Далас. Щом се озовете там, рапортувайте за положението.

— Слушам. Край на съобщението.

Паркира колата до тротоара и вдигна поглед към високата сива сграда. Няколко прозореца бяха осветени, но на осемнайсети етаж цареше мрак. Кодът „1222“ означаваше, че в полицията е постъпил анонимен сигнал за семейна свада.

Ив слезе от автомобила и машинално докосна оръжието си. Не се притесняваше, че денят й започва с неприятности, но като всяко ченге изпитваше ужас от семейните скандали.

От опит знаеше, че оскърбеният съпруг или вбесената съпруга неизменно насочват гнева си към невинния полицай, който се опитва да им попречи да се унищожат взаимно заради неплатения наем.

Фактът, че доброволно се беше заела с неприятната задача, показваше доколко е отегчена от досадната писмена работа, с която я беше затрупал Уитни.

Изтича нагоре по стъпалата и позвъни на вратата на апартамент 2-А.

Управителят попита кой е по вътрешния домофон, сетне предпазливо открехна вратата и впери в новодошлата изцъклените си очички. Младата жена му показа значката си и попита:

— Вие ли съобщихте за скандала?

— Не. Ченгетата ми се обадиха. Нищичко не знам.

— Като те гледам, друго и не очаквам — промърмори Ив. От него лъхаше на мръсно спално бельо и кой знае защо — на мухлясало сирене. — Ще отключиш ли апартамент 18-Б?

— Имате шперцов код, нали?

— Добре, ще го използвам. — Тя го измери с поглед. Кльощавият, дребен човечец очевидно беше изплашен до смърт. — Поне ми кажи колко души обитават онзи апартамент.

— Собственичката живее сама. Май е разведена, ама не съм съвсем сигурен. Не е от разговорливите… държи се резервирано.

— Знаеш ли как се казва?

— Холи. Мариана Холи. Мисля, че още няма трийсет и пет. Страхотна мадама е. Живее тук от близо шест години и никога не ми е създавала неприятности. Слушайте, не съм чул и не съм видял нищо. Хич не ми е приятно да ме будят в пет и половина сутринта. Уведомете ме, ако живущата в 18-Б е нанесла някакви щети на апартамента. В противен случай не ме безпокойте. — Той затръшна вратата.

— Разбира се — промърмори Ив. — Връщай се в дупката си, пор такъв. — Сви рамене и тръгна към асансьора. Качи се в кабината и извади комуникатора си. — Тук лейтенант Ив Далас. Намирам се в сградата на Седмо авеню. Управителят е страхливец, отказва да ми съдейства. Ще се свържа отново, след като разпитам Мариана Холи, която живее в апартамент 18-Б.

Искате ли подкрепление?

— Засега не. Край.

Прибра комуникатора в джоба си, докато вървеше по коридора на осемнайсети етаж. Вдигна поглед и забеляза, че охранителните камери са включени. Наоколо цареше гробна тишина. Местоположението и вътрешното обзавеждане на сградата подсказваха, че обитателите й принадлежат към средната класа. Повечето навярно ставаха след седем, набързо изпиваха чаша кафе и се втурваха към спирката на въздушните автобуси или към най-близката станция на метрото. Онези с по-престижни длъжности не напускаха апартаментите си, а се свързваха със службата си чрез домашните си компютри.

Някои щяха да заведат децата си на училище, други щяха да изпратят с целувка брачния си партньор и да зачакат пристигането на любовника или любовницата си.

Накратко тук живееха обикновени хора, като водеха съвсем обикновен живот.

Ив се запита дали Рурк е собственик и на тази сграда, но побърза да прогони мисълта, когато се приближи до апартамент 18-Б.

Забеляза примигването на зелената лампичка, което означаваше, че алармената система е изключена. Натисна звънеца и инстинктивно застана встрани от вратата. Не чу позвъняване и реши, че апартаментът е звукоизолиран. Никой не можеше да чуе какво става вътре. Усети странно безпокойство, извади шперца и отключи вратата.

Застана на прага и извика. Помисли си, че в най-лошия случай ще изплаши спящата собственичка, която ще се нахвърли върху нея със самоделна шокова палка или с кухненски нож.

— Госпожице Холи, къде сте? Аз съм от полицията. Съобщиха ни за скандал във вашето жилище. — Тя нареди на осветлението да се включи и лампите в хола проблеснаха.

Обзавеждането беше семпло, но елегантно. Телевизорът беше включен, даваха някакъв архивен филм. Изключително красиви мъж и жена се въргаляха голи върху легло, обсипано с листенца от рози и театрално стенеха.

Върху масичката пред канапето със светлозелена тапицерия беше поставена купичка с желирани бонбони. Около нея бяха подредени няколко сребърни свещника, а червените свещи в тях бяха с различна височина.

Помещението ухаеше на боровинки и на бор.

Уханието се носеше от миниатюрна елха, която лежеше преобърната пред прозореца. Разноцветните електрически лампички и стъклените ангелчета с усмихнати лица бяха счупени, клонките бяха прекършени.

Под коледното дръвче бяха затиснати десетина празнично опаковани пакета.

Ив извади оръжието си и обиколи помещението. Не забеляза други признаци, подсказващи, че тук се е случило нещо нередно. Мъжът и жената на екрана очевидно достигнаха върховния момент и нададоха гърлени, животински звуци. Ив заобиколи телевизора и напрегнато се заслуша.

Отнякъде долиташе тиха, монотонна музика — беше една от баналните коледни песнички, които звучаха навсякъде по време на празниците.

Младата жена вдигна оръжието си и пристъпи в малкия коридор. Съзря две открехнати врати. Надзърна в първото помещение и видя умивалник, тоалетна и вана от блестящо бял порцелан. Притисна гръб към стената и пристъпи към стаята, откъдето се носеше музиката.

Още преди напълно да отвори вратата, подуши характерната миризма на смъртта и разбра какво ще види.

Предпазливо прекрачи прага, без да изпуска оръжието си, готова да го използва при най-малкия признак за опасност. Ала нещо й подсказваше, че е сама с мъртвата Мариана Холи. Въпреки това надникна в дрешника и зад завесите, сетне претърси целия апартамент.

Едва тогава се върна в спалнята и се приближи към леглото.

Хрумна й, че управителят има право — Мариана действително е била много хубава — не някоя зашеметяваща красавица, а симпатична жена с мека кестенява коса и тъмнозелени очи. Смъртта още не я беше обезобразила.

В изцъклените й очи се четеше страх, както в очите на повечето мъртъвци. Лицето й беше восъчно бледо, начервените й устни и страни изглеждаха някак абсурдно. Косата й беше прикрепена с блестяща шнола във формата на елха, върху която бе „кацнала“ миниатюрна позлатена птица.

Беше гола, тялото й беше обвито като коледно дръвче със сребриста гирлянда. Докато оглеждаше синините около шията й, Ив се запита дали не е била удушена именно с гирляндата.

Забеляза протритата до кръв кожа на китките и глезените на жертвата, което подсказваше, че жената е била вързана и се е опитвала да се освободи.

Музиката долиташе от радиото до леглото, певецът пожелаваше Весела Коледа на всички, които го слушаха.

Ив въздъхна и извади комуникатора си.

— Диспечер, тук лейтенант Ив Далас. Извършено е убийство.

 

 

— Денят започва прекрасно, няма що. — Полицай Пийбоди прикри прозявката си и мрачно огледа жертвата. Въпреки безбожно ранния час, униформата на Пийбоди беше идеално изгладена, а тъмнокестенявите й къдрици — грижливо сресани.

Само гънката от възглавницата, все още отпечатана върху страната й, издаваше, че е била принудена набързо да напусне леглото.

— Какво да каже бедната жена, чийто ден е завършил фатално… — промърмори Ив. — Предварителният оглед показа, че смъртта е настъпила точно в полунощ. — Отдръпна се, за да позволи на хората от отдела по съдебна медицина да огледат трупа и да потвърдят предположението й. — Жертвата е била удушена, а липсата на наранявания, получени при самоотбрана показва, че жената е започнала да се съпротивлява, след като са я завързали. — Повдигна левия глезен на мъртвата и огледа нараняването. — При прегледа установих още, че жертвата е била изнасилена анално и вагинално. Апартаментът е звукоизолиран — дори да е крещяла, никой не е чул писъците й.

— Вратата очевидно не е била разбита, в дневната всичко си е на мястото, с изключение на елхичката. Струва ми се, че някой нарочно я е повалил.

Ив одобрително кимна.

— Имаш набито око. Отиди при управителя на сградата, който живее в апартамент 2-А и вземи дисковете от системата за сигурност на този етаж. Ще прегледаме записите и ще установим кой е посещавал жилището на убитата.

— Слушам.

— Изпрати няколко униформени да разпитат съседите — добави Ив и се приближи до видеотелефона върху нощното шкафче. — За бога, няма ли кой да спре тази музика?

— Май не сте в празнично настроение — отбеляза подчинената й и натисна бутона на радиото, като предварително напръска ръцете си със специален спрей, за да не оставя отпечатъци.

— Мисля, че празниците са най-глупавото и досадно нещо на света. Свършихте ли вече? — обърна се тя към лаборантите. — Искам да я обърнем, преди да я отнесат.

Кръвта се беше стекла под мъртвото тяло и беше обагрила задните й части в отвратителен червен цвят. Разнесе се миризмата на изпражнения, съпровождаща всяка смърт. Ив докосна отпуснатото тяло и за миг й се стори, че докосва восъчна кукла. Вниманието й беше привлечено от татуировка върху дясната плешка на трупа и тя се наведе да я разгледа.

— Струва ми се, че е направена наскоро. Пийбоди, заснеми я с камерата.

— „Моята най-голяма любов“ — прочете сътрудничката й и замислено се втренчи в яркочервените букви, изписани върху бялата плът.

— Изглежда, че е от временните татуировки. — Ив се приведе още повече и започна да души. — Направена е съвсем наскоро. Ще проверим кой козметичен салон е посещавала госпожица Холи.

— Яребица на крушово дърво — обади се Пийбоди.

— Това пък какво е? — Ив се изправи и въпросително повдигна вежди.

— Говоря за шнолата й — изключително подходяща е за първия ден на Коледа. — Ив продължаваше неразбиращо да се взира в нея, затова по-младата жена поясни: — Това е една стара коледна песен, лейтенант. Нарича се „Дванайсетте празнични дни“. Мъжът всеки ден подарява по нещо на най-голямата си любов, като започва с яребица на крушово дърво.

— Що за глупост — на коя жена е притрябвала птица, кацнала на дърво? — възкликна Ив и изведнъж потръпна от странно предчувствие. — Да се надяваме, че госпожица Холи е била единствената „истинска“ любов на престъпника. Хайде, донеси дисковете. А вие можете да отнесете тялото — нареди тя на санитарите и отново се обърна към видеотелефона и прослуша всички разговори, които бе водила жертвата през последните двайсет и четири часа.

Първият беше в шест вечерта — Мариана беше разговаряла с майка си и двете очевидно бяха в празнично настроение. Докато наблюдаваше усмихнатото лице на майката, Ив си представи шокираното й изражение, когато научеше за смъртта на дъщеря си.

Записан беше само още един разговор — този път жертвата бе набрала номера на събеседника си, когото наричаше Джери или Джер. Човекът на екрана изглеждаше на около четирийсет, имаше чаровна усмивка и печални кафяви очи. Двамата си разменяха шеговити реплики, от които ставаше ясно, че са любовници. Може би това беше „най-голямата“ любов на Мариана.

Ив извади диска, постави го в специален плик и го прибра в чантата си. Претърси бюрото под прозореца и откри портативния видеотелефон и бележника на покойната. Прегледа записаните имена и адреси и откри само един мъж на име Джереми — Джереми Вандоурън.

Лаборантите и санитарите бяха излезли, в апартамента цареше тишина. Ив отново се приближи до леглото. В долната му част видя смачканите на топка окървавени чаршафи. Дрехите на жертвата, които убиецът внимателно беше разрязал и захвърлил на пода, бяха прибрани като веществено доказателство.

Младата жена се опита да си представи какво се е случило. Очевидно Мариана беше отворила на престъпника, но оставаше въпросът дали сама го е въвела в спалнята си или той я е упоил при влизането си. При токсикологичния анализ щеше да се установи дали в кръвта на мъртвата има наркотични вещества.

Щом са се озовали в спалнята, той е побързал да я завърже за леглото, използвайки колоните в четирите ъгъла.

Сетне е разрязал дрехите й внимателно, без да бърза. Не го е сторил в пристъп на гняв или на страст. Действал е спокойно и методично. Накрая е изнасилил безпомощната жена, която е била във властта му.

Мариана се е съпротивлявала, крещяла е, може би е молила за пощада, а това още повече е възбуждало престъпника, доставяло му е неописуемо удоволствие. „Всички изнасилвачи са еднакви“ — помисли си Ив, дълбоко си пое въздух и побърза да прогони спомена за баща си.

Когато се е наситил на жертвата си, убиецът е започнал да я души, без да откъсва поглед от лицето й. Щом изцъклените й очи са му подсказали, че е мъртва, е сресал косата й, начервил е устните и страните й и е обвил около тялото й сребриста гирлянда. Дали той е донесъл шнолата или жената предварително е прикрепила косата си с нея? Дали Мариана си е направила татуировката на шега или изнасилвачът е „украсил“ тялото й?

Ив влезе в банята. Белите плочки проблясваха като заледени, усещаше се едва доловимата миризма на дезинфектант.

Беше почти сигурна, че след извършване на пъкленото си дело убиецът преспокойно се е измил, след което грижливо е заличил отпечатъците си.

Ив реши все пак да накара „метачите“ да огледат помещението. Достатъчно беше да намерят само косъм от престъпника — това щеше да помогне за залавянето му.

— Лейтенант, чувате ли ме?

Ив се обърна и видя, че сътрудничката й е застанала в коридора.

— Какво има, Пийбоди?

— Взех дисковете от алармената система. Двама униформени полицаи вече разпитват съседите.

— Добре. — Ив потърка челото си. — Ще запечатаме апартамента, сетне отиваме в управлението. Трябва да съобщя печалната новина на майката на жертвата. — Преметна тежката си чанта през рамо, взе чантичката със специалните инструменти и добави: — Права беше, Пийбоди. Денят започна отвратително.