Кърт Вонегът
Сирените от Титан (6)

ГЛАВА ШЕСТА
ДЕЗЕРТЬОР ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

„Не мога да разбера защо немският батбол не е част, може би ключова част, от Олимпийските игри.“

Уинстън Найлс Румфорд

От казармените помещения до равнината, в която бе разположен ударният флот, имаше шест мили разстояние. И пътят минаваше през северозападния ъгъл на Феба — единственият град на Марс.

Населението на Феба, във върховите си моменти, както пишеше в „Джобната история на Марс“ на Уинстън Найлс Румфорд, достигаше осемдесет и пет хиляди души. Всеки човек и всяка постройка в града бяха посветени на войната. Голямата част от работниците се контролираха, както и войниците, с помощта на антени в черепите.

Сега ротата на Вуйчо маршируваше през северозападния ъгъл на Феба, някъде към средата на полка, отправил се към космическия флот. Бе решено, че е безсмислено войниците да бъдат принуждавани да се движат в стройни редици с помощта на антените. Вече и без това ги бе обзела треската на войната.

Пееха, докато маршируваха и стоманените подметки на ботушите им удряха здраво по желязната улица. Песента им бе кървава:

Терор, смърт и ликвидация —

Хът, тъп, тръп, фо.

Ще сполетят всяка земна нация!

Хът, тъп, тръп, фо.

Земята в огън, и вериги!

Хът, тъп, тръп, фо.

Прекърши духа и, черепа пръсни и!

Хът, тъп, тръп, фо.

Писъци! Тъп, тръп, фо!

Кървища! Тъп, тръп, фо!

Умри! Тъп, тръп, фо!

Прокълни я-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-!

Фабриките във Феба все още работеха под пълна пара. Никой не се разхождаше по улиците, за да гледа как минават пеещите герои. Прозорците примигваха, когато зад стъклата им се палеха и гасяха ослепителни горелки. Една врата бълваше димяща жълта светлина, защото вътре се лееше метал. Писъците на режещите машини пронизваха песента на войниците.

Три летящи чинии на разузнаването се плъзнаха ниско над града, издавайки чаровни гукащи звуци, като пеещи пумпали. „Гу-у-у, г-у-у-у“ сякаш чуруликаха те, когато отлетяха по полегатия си курс и повърхността на Марс потъна надолу под тях. За време, колкото две поклащания на агнешка опашчица, те останаха да блещукат във вечния Космос.

Терор, смърт и ликвидация — пееха войниците.

Но един от тях само мърдаше устни, без да издава звук. Това беше Вуйчо.

Вуйчо се намираше в предпоследната редица на ротата си.

Вооз беше непосредствено зад него и погледът му предизвикваше сърбежи в тила му. Освен това Вооз и Вуйчо бяха свързани като сиамски близнаци от дългата цев на дванайсетмилиметровата обсадна минохвъргачка, която носеха на раменете си.

— Кървища! Тъп, тръп, фо! — пееха войниците — Умри! Тъп, тръп, фо! Прокълни я-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-!

— Вуйчо, стари приятелю — обади се Вооз.

— Какво има, стари приятелю? — отвърна Вуйчо разсеяно. Отгоре на целия хаос на бойното си снаряжение той държеше заредена ръчна граната. Предпазителят и беше изтеглен. За да избухне след три секунди, бе достатъчно само да я пусне от ръката си.

— Уредил съм добра задача за нас двамата, стари приятелю — каза Вооз. — Добрият стар Вооз, той се грижи за старите си приятели си, нали?

— Така е, приятелю — съгласи се Вуйчо.

Вооз бе уредил той и Вуйчо по време на нападението да бъдат на борда на интендантския кораб на ротата. Този кораб, въпреки че поради някакво недоразумение щеше да пренася цевта на обсадната минохвъргачка, по принцип не беше боен. Бе предназначен само за двама души, а останалото пространство беше запълнено с бонбонки, спортни пособия, музикални записи, консервирани хамбургери, игри със зарчета и пионки, кислородни таблетки, безалкохолни напитки, Библии, листа за писане, комплекти за бръснене, дъски за гладене и други опори на високия боен дух.

— Това е добре за начало, нали стари приятелю? Качваме се на интендантския кораб.

— Така е, имаме късмет, стари приятелю — съгласи се Вуйчо. Току-що бе пуснал ръчната граната в отвора на един канал. От гърлото му изригна огън и се разнесе гръм.

Войниците се хвърлиха по очи на улицата. Вооз, като техен истински командващ, първи надигна глава. Видя, че от канала излиза дим и предположи, че е избухнал насъбрал се в него газ.

Вооз мушна ръката си в джоба и натисна един бутон, който подаде на ротата сигнал, че трябва да се изправи отново.

Вооз също се изправи с останалите.

— Дявол да го вземе, приятелю! — изруга той. — Предполагам, че това беше кръщението ни с огън.

После вдигна своя край на цевта на минохвъргачката.

Нямаше кой да вдигне другия.

Вуйчо бе тръгнал да търси жена си, сина си и най-добрия си приятел.

Вуйчо бе прехвърлил билото на хълма на плоския, плоския, плоския Марс.

 

Синът, който търсеше Вуйчо, се наричаше Хроно.

По земни изчисления Хроно беше на осем години.

Бе кръстен на името на месеца, в който бе роден. Марсианската година се делеше на двайсет и един месеца, дванайсет от които с по трийсет дни и девет — с по трийсет и един. Имената им бяха януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември, уинстън, найлс, румфорд, казак, нюпорт, хроно, синкластичен, инфундибулум и сало.

Стихче за по-лесно запомняне:

С по трийсет дни са сало, найлс, юни и септември,

Уинстън, хроно, казак и ноември,

Април, румфорд, нюпорт и инфундибулум също.

А останалите, бебче сладко,

С трийсет и един са, казано накратко.

Месецът сало бе наречен така на името на едно същество от Титан, което Уинстън Найлс Румфорд познаваше. Титан, разбира се, е една много приятна луна на Сатурн.

Сало, приятелят на Румфорд на Титан беше пратеник от друга галактика, принуден да кацне там поради повреда в енергийната система на космическия си кораб. Очакваше да получи резервни части.

Очакваше търпеливо вече двеста хиляди години.

Корабът му, а също и цялата военна машина на Марс, получаваха енергия благодарение на едно явление, известно като УВДБ или Универсална воля да бъдеш. УВДБ е това, което създава вселени от нищото, което кара нищото непрекъснато да желае да бъде нещо.

Много земляни са щастливи, че на планетата им няма УВДБ.

Едно популярно стихче:

Намери Уили У, В-е, Д-е, Б-е

Добави дъвка, о-ле-ле!

Но космическите ни игри

Не струват и по пет пари —

Горкичкият Уили се сдоби

С шест Млечни пътя, о, уви.

Синът на Вуйчо, Хроно, беше осемгодишен и играеше чудесно играта, наречена „немски батбол“. Не го интересуваше нищо друго, освен немския батбол. Това бе главният спорт на Марс — в училището, в Амията на Марс, в зоните за почивка на работниците.

Тъй като на Марс имаше само петдесет и две деца, беше достатъчно и единственото училище в центъра на Феба. Никое от петдесетте и две деца не беше заченато на Марс. Всички бяха заченати или на Земята или в космическите кораби, докарващи доброволци.

Децата учеха много малко неща в това училище, защото обществото на Марс нямаше особена нужда от тях. През по-голямата част от времето те играеха немски батбол.

Немският батбол се играе с мека топка, голяма колкото едър пъпеш. Тя е направена така, че да отскача колкото десетлитрова широкопола шапка, пълна с дъждовна вода. Играта донякъде прилича на бейзбол — един играч изпраща топката в противниковото поле и тича по страничната линия между така наречените бази, докато останалите се опитват да я уловят и да му попречат. В немския батбол има само три бази — първа, втора и дом. Топката не се подхвърля на играча, за да я запрати в противниковото поле, а той я поставя на единия си юмрук и я удря с другия. Ако някой от останалите успее да го удари с топката, докато тича между базите, той излиза от игра и трябва да напусне полето незабавно.

Човекът, отговорен за голямата популярност на немския батбол на Марс беше, разбира се, Уинстън Найлс Румфорд, който бе отговорен и за всичко останало на планетата.

В книгата си „Уинстън Найлс Румфорд, Бенджамин Франклин и Леонардо да Винчи“ Хауърд У. Самс доказва, че немският батбол е бил единственият колективен спорт, познат на Румфорд, когато е бил дете. Самс доказва освен това, че Румфорд е бил научен да играе немски батбол от гувернантката си, мис Джойс Макензи.

В детските години на Румфорд, прекарани в Нюпорт, един отбор състоящ се от Румфорд, мис Макензи и Ърл Монкрийф, иконома, редовно е играел срещу друг отбор, състоящ се от Уатанаме Уатару, градинаря-японец, Бевърли Джун Уатару — неговата дъщеря и Едуард Сюърд Дарлингтън — малоумния коняр. Отборът на Румфорд неизменно побеждавал.

 

Вуйчо, единственият дезертьор от Армията на Марс, приклекна запъхтян зад една тюркоазена канара и започна да наблюдава децата, играещи немски батбол на желязното игрище. Зад канарата, прикрила Вуйчо, беше и велосипедът, който той бе откраднал от стойката за велосипеди пред една фабрика за противогази. Вуйчо не знаеше кое дете е неговият син, кое дете е Хроно.

Плановете му бяха мъгляви. Мечтата му беше да намери жена си, сина си и приятеля си, да открадне космически кораб и да отлетят на някое място, където биха могли да заживеят щастливо.

— Ей, Хроно! — извика едно дете на игрището. — Ти си на ред!

Вуйчо надникна иззад камъка. Момчето, което отиваше към мястото за удряне на топката, трябваше да е Хроно, неговият син.

 

Хроно, синът на Вуйчо, застана на базата за удряне.

Беше дребен за възрастта си, но раменете му бяха изненадващо мъжки. Косата на детето беше мастилено черна и чуплива — къдриците му се виеха в буйна вихрушка, обратно на часовниковата стрелка.

Момчето беше левичар. Закрепи топката върху десния си юмрук и се приготви да я удари с левия.

Очите му бяха като на баща му — дълбоко врязани и блестящи под стрехите на черните вежди. Блестяха с несподелен гняв.

Тези гневни очи се стрелнаха насам, после нататък. Движението им смути играчите, накара ги да се отдръпнат от местата си, накара ги да мислят, че глупавата топка ще полети право към тях със страхотна скорост, че ще ги размаже на терена, ако дръзнеха да се изпречат на пътя и.

Безпокойството, предизвикано от момчето с топката се предаде и на учителката. Тя стоеше на традиционното място за рефера в немския батбол, между първа и втора база. Беше немощна стара дама на име Изабел Фенстърмейкър. Беше на седемдесет и три и преди да прочистят паметта и членуваше в Свидетелите на Йехова. Беше упоена и отвлечена, докато се мъчеше да продаде най-новия брой на „Наблюдателница“ на един марсиански агент в Дюлът.

— Хроно — каза тя, — това е само игра, не забравяй!

Небето изведнъж потъмня заради една формация летящи чинии — кървавочервените кораби на марсианските парашутни десантчици. Обединеното гукане на корабите представляваше мелодичен тътен, който накара стъклата на училищната сграда да затреперят.

Но, знаейки какво значение придава Хроно на немския батбол, когато е негов ред да бие, нито едно дете не погледна към небето.

След като докара играчите и мис Фенстърмейкър почти до нервна криза, младият Хроно остави топката до крака си, извади от джоба си едно парченце метална лента, което му беше талисман, целуна го и отново го прибра.

След това рязко удари топката — пуф — и хукна да обикаля базите.

Мис Фенстърмейкър и играчите се отдръпнаха от топката, сякаш беше нажежено до червено гюле. Когато най-накрая тя спря от самосебеси, всички играчи се спуснаха към нея с някаква театрална непохватност. Очевидно целта им беше да не го ударят с нея, да не го извадят от играта. Негласно те искаха да увеличат славата на Хроно, като играеха ролята на безпомощни противници.

Без съмнение Хроно беше най-прославеното нещо на Марс и славата на другите деца идеше от връзката им с него. Биха направили всичко, за да увеличат тази слава.

Младият Хроно спря на последната база сред облак ръжда.

Един играч изпрати топката към него — твърде късно, твърде късно. Играчът театрално прокле късмета си.

Младият Хроно се изправи, изтупа се от прахоляка и отново целуна талисмана си, в знак на благодарност за поредния успех. Той твърдо вярваше, че цялото му умение се дължи единствено на него — както съучениците му, както и мис Фенстърмейкър, само че тайно.

Историята на този талисман е следната:

Един ден мис Фенстърмейкър заведе учениците на учебно наблюдение в една фабрика за огнехвъргачки. Директорът на фабриката разказа на децата за всички технологични процеси при производството на огнехвъргачки и изказа надеждата, че някои от тях, когато пораснат, ще отидат да работят при него. В края на обиколката, когато се намираха в опаковъчния цех, глезенът на директора се оплете в една навита стоманена лента от тези, които използваха за стягане на опакованите огнехвъргачки. Ръбовете на лентата бяха неизгладени, защото беше произведена от небрежен работник в същата фабрика. Докато се освободи, директорът одраска глезена си и скъса панталоните си. И тогава направи пред учениците първата наистина разбираема за тях демонстрация, която виждаха през този ден. Съвсем разбираемо той се ядоса на лентата.

Започна да я тъпче.

Когато тя отново се оплете в краката му, той я сграбчи и я начупи на малки парченца, по десет сантиметра всяко.

Децата разбраха, развълнуваха се, почувстваха се удовлетворени. И когато напускаха опаковъчния цех, Хроно взе едно от десетсантиметровите парченца и го прибра в джоба си. То се различаваше от останалите, защото в него бяха пробити две дупки.

Това беше талисманът му. Той се превърна в част от него, беше му като дясна ръка. Нервната му система, така да се каже, се разшири и обхвана и парчето метал. Докосвайки го, все едно че докосваш Хроно.

 

Вуйчо, дезертьорът, се изправи зад тюркоазената канара и влезе енергично и тържествено в училищния двор. Бе махнал всички отличителни знаци от униформата си. Това му придаваше доста официален, враждебен вид, без непременно да го обвързва с някоя институция. От цялата си екипировка бе запазил само един дълъг нож, карабина „Маузер“ с единичен изстрел и ръчна граната. Тези три оръжия остави зад канарата при откраднатия велосипед.

Вуйчо се приближи до мис Фенстърмейкър. Каза и, че трябва да разговаря с младия Хроно на четири очи във връзка с официално разследване. Не и каза, че е баща на момчето. Да си баща не ти даваше никакви права. Да си официален следовател ти даваше право на всичко, което ти хрумне да поискаш.

Горката мис Фенстърмейкър лесно се заблуди. Тя се съгласи Вуйчо да разпита момчето в собствения и кабинет.

Кабинетът и бе пълен с непроверени ученически съчинения, някои от които бяха изостанали отпреди пет години. Тя не можеше да смогне да ги провери — дотолкова, че обяви мораториум върху всякакви ученически съчинения, докато не постави оценки на старите. Някои от купчините тетрадки се бяха съборили, превръщайки се глетчери, пуснали пипала под бюрото и, в коридорчето, в персоналната и тоалетна.

Имаше и отворен шкаф с две чекмеджета, в който тя държеше колекцията си от минерали.

Никой не си бе направил труда да проучи по обстойно мис Фенстърмейкър. Никой не се интересуваше от такива неща. Тя имаше учителски сертификат от щата Минесота, САЩ, Земя, Слънчева система, Млечен път и това бе напълно достатъчно.

За да разговаря със сина си Хроно, Вуйчо седна зад бюрото, а момчето остана право пред него. Такова беше желанието на Хроно.

Докато обмисляше какво да каже, Вуйчо разсеяно отвори чекмеджетата на бюрото и видя, че те също са пълни с камъни.

Младият Хроно беше умен и враждебно настроен, така че първи намисли какво да каже.

— Тъпотия.

— Какво? — попита Вуйчо.

— Каквото и да кажеш, ще бъде тъпотия — отвърна осемгодишният.

— Кое те кара да мислиш така?

— Всичко, което говорят всички, е тъпотия — заяви Хроно. — И изобщо, какво те интересува какво мисля? Когато стана на четиринайсет, ще сложите в главата ми нещо и ще мисля така, както искате вие.

Имаше предвид факта, че антените не се поставяха в главите на децата, докато не навършат четиринайсет години. Това бе въпрос на големина на черепа. Когато едно дете навършеше четиринайсет, го изпращаха в болницата, за да бъде подложено на операцията. Обръсваха косата му, а сестрите и лекарите му подхвърляха закачки по повод порастването му. Преди детето да бъде закарано в операционната, го питаха какъв сладолед обича. Когато се събудеше след това, пред себе си виждаше голяма купа от същия — с лешници, шоколадов, мелба… всякакъв.

— И майка ти ли говори тъпотии? — попита Вуйчо.

— Да, откакто се върна последния път от болницата — отвърна Хроно.

— Ами баща ти? — попита Вуйчо.

— Не знам нищо за него — каза Хроно. — Пет пари не давам. И той е пълен с тъпотии, както и всеки друг.

— Има ли някой, който да не е? — попита Вуйчо.

— Аз не съм — отвърна Хроно. — Единствено аз.

— Приближи се — нареди Вуйчо.

— Защо? — попита Хроно.

— Защото искам да ти прошепна нещо много важно.

— Съмнявам се — каза Хроно.

Вуйчо стана от бюрото, заобиколи го, застана до момчето и прошепна в ухото му:

— Аз съм твоят баща, момче!

Когато произнесе тези думи, сърцето му заработи като алармена система против крадци.

Хроно остана невъзмутим.

— Е, и? — попита той ледено. Досега не му бяха казвали нищо, не бе виждал никакъв пример, от който да стигне до заключението, че в живота бащата е нещо много съществено. На Марс тази дума не носеше никакъв емоционален заряд.

— Дойдох да те взема — обясни Вуйчо. — По някакъв начин ще те измъкна оттук.

Той леко разтърси момчето, опитвайки се да поне малко да го развълнува.

Хроно отдели ръката на баща си от рамото си, сякаш беше пиявица.

— И защо?

— За да живеем! — отговори Вуйчо.

Момчето огледа баща си с безразличие, като търсеше поне една разумна причина, за да свърже съдбата си с него. Извади талисмана от джоба си и го потри между дланите си.

Въображаемата сила, която доби от парчето метал му вдъхна достатъчно увереност, за да не вярва на никого, да продължава и занапред, както досега — ядосан и сам.

— Аз живея и без това — каза той. — Върви по дяволите.

Вуйчо направи крачка назад. Ъглите на устата му увиснаха.

— Да вървя по дяволите? — прошепна той.

— На всички казвам да вървят по дяволите — обясни момчето. Опитваше се да бъде мило, но усилието го умори почти веднага. — Мога ли сега да изляза, за да продължа играта си?

— Казваш на собствения си баща да върви по дяволите? — промърмори Вуйчо. Въпросът отекна някъде в недокоснатите дълбини на собствената му памет, където все още се таяха спомени за собственото му странно детство. Детството си бе прекарал в мечти най-накрая да види и заобича един баща, който не искаше да види него и не искаше да бъде обичан.

— Аз… дезертирах от армията, за да дойда тук… за да те намеря — каза Вуйчо.

За миг в очите на момчето проблесна интерес, после умря.

— Ще те пипнат — предупреди то. — Залавят всички.

— Ще открадна космически кораб — продължи Вуйчо. — Ти, майка ти и аз ще се качим на него и ще отлетим оттук!

— Къде?

— На някое хубаво място — отговори Вуйчо.

— Разкажи ми за това някое място — каза Хроно.

— Не знам, ще трябва да го потърсим.

Хроно поклати глава жалостиво.

— Съжалявам — каза той. — Не мисля, че знаеш за какво говориш. Заради теб ще убият много хора.

— Искаш да останеш тук ли?

— Тук съм си добре — отвърна Хроно. — А сега мога ли да изляза, за да довърша играта си?

Вуйчо се разплака.

Плачът му ужаси момчето. Никога по-рано не беше виждало мъж да плаче. Самият Хроно никога не плачеше.

— Излизам навън да играя! — извика той побеснял и хукна от кабинета.

Вуйчо отиде до прозореца и погледна към желязното игрище. Отборът на младия Хроно бе излязъл на терена. Самият Хроно се присъедини към съотборниците си и застана срещу играча с топката, който бе с гръб към Вуйчо.

Хроно целуна талисмана си и го прибра в джоба.

— Спокойно, момчета — извика той с дрезгав глас. — Хайде, елате да го убием!

 

Партньорката на Вуйчо, майката на младия Хроно, бе инструкторка в школата „Шлиман“ и обучаваше новопристигналите да дишат. Техниката на дишане „Шлиман“, разбира се, даваше възможност на човешките същества да оцеляват във вакуум или в неподходяща атмосфера без да използват шлемове и други затрудняващи движенията апарати.

В същността си тя се основава на вземане на хапчета, богати на кислород. Кръвният поток поема този кислород през стените на тънките черва, вместо през белите дробове. На Марс тези таблетки официално бяха известни като Боен дихателен порцион, но всички ги наричаха просто „хапчета“.

Дихателната система „Шлиман“ се използва в най-простия си вид при неотровна, но безполезна за човека атмосфера, като тази на Марс. Дишащият продължава да поема газовете от атмосферата както обикновено, въпреки че сред тях няма кислород. Просто не трябва да забравя редовно да си взема хапчето.

Школата, в която беше инструктор партньорката на Вуйчо, обучаваше курсистите си в по-сложните техники на дишане във вакуум или в отровна среда. Това изискваше не само редовно вземане на хапчето, но също така да запушваш ушите и носа си и да държиш устата си затворена. Всеки опит да заговориш или вдишаш би довел до вътрешни кръвоизливи и може би смърт.

Партньорката на Вуйчо бе една от шестте инструкторки в школата за дишане „Шлиман“. Помещението, в което водеше занятията си, представляваше гола стая без прозорци, с площ около десет квадратни метра. Покрай стените бяха подредени пейки.

На маса в средата бе поставена купа с кислородни таблетки, купа със запушалки за уши и нос, руло залепваща лента, ножица и малък магнетофон. Предназначението на магнетофона беше да свири музика през дългите часове, когато нямаше какво да се прави, освен да се седи и търпеливо да се чака природата да свърши своето.

Сега беше настъпил точно такъв период. Курсистите току-що бяха получили своите дози кислород. Сега трябваше да седят тихо на пейките покрай стените, да слушат музика и да чакат хапчетата да достигнат до тънките им черва. Мелодията, която се чуваше, бе записана наскоро, нелегално, от земна радиостанция. На Земята тя беше голям хит — трио, композирано за момче, момиче и църковни камбани. Наричаше се „Бог е нашият вътрешнопространствен оформител“. Момчето и момичето се редуваха да пеят стиховете от текста. Гласовете им се сливаха хармонично на припевите.

Църковните камбани кънтяха и звънтяха, когато в песента се споменеше нещо с религиозна същност.

Имаше седемнайсет курсисти. Всички до един бяха облечени само в наскоро зачислените им, зелени като лишеи долни гащи. Причината да бъдат съблечени се състоеше в това, че инструкторката им трябваше да има възможност да следи с поглед външните реакции на телата им при изпълнението на техниката „Шлиман“.

Курсистите съвсем скоро бяха преминали третирането за амнезия и монтирането на антени в „Централната възстановителна болница“.

Главите им бяха обръснати и всеки от тях имаше залепваща лента, която започваше в горния край на главата и достигаше до тила. Тези ленти показваха къде са били поставени антените.

Погледите на курсистите бяха също толкова празни, колкото прозорците на изоставена фабрика за текстил.

Такива бяха и очите на инструкторката, защото нейната памет също бе прочистена наскоро. Когато я изписаха от болницата, те и казаха как и е името, къде живее и как да преподава техниката на дишане — това беше почти цялата информация, която получи. Казаха и и още нещо — че има осемгодишен син на име Хроно, когото може да посещава в училището му във вторник вечер, ако желае.

Инструкторката, майката на Хроно, партньорката на Вуйчо, се казваше Бе. Беше облечена със зелен като лишей анцуг, бели кецове, а на врата и висяха свирка на верижка и стетоскоп.

Името и бе изписано като ребус върху предната горна част на анцуга и.

Тя погледна часовника на стената. Беше минало достатъчно време, за да може и най-бавната храносмилателна система да пренесе хапчето в малките черва. Бе стана, изключи магнетофона и наду свирката.

— Равнис! — изкомандва тя.

Курсистите все още не бяха преминали през основното военно обучение, така че не умееха да се подравняват съвършено. Затова на пода бяха нарисувани квадратчета, в които трябваше да застават, за да могат да оформят приятни за окото редове и колони.

Започна нещо като детска игра, при която по двама, трима курсисти с празни погледи се стремяха да застанат в едно и също квадратче. След време всеки застана в своето.

— Така — каза Бе. — Сега вземете запушалки и запушете носовете и ушите си, моля.

Курсистите държаха запушалките в стиснатите си юмруци. Запушиха носовете и ушите си. Бе премина покрай всеки от тях, за да се увери, че са го направили както трябва.

— Добре — кимна тя, след като свърши проверката си. — Много добре. — Взе от масата рулото залепваща лента. — Сега ще ви докажа, че не е необходимо да използвате дробовете си, ако сте глътнали Бойния дихателен порцион или, както скоро ще го наричате в армията — хапчето.

Тя тръгна през редиците и отрязвайки парчета лента, започна да залепва устите им. Никой не възропта. Когато свърши, никой от тях нямаше подходящо отверстие, през което да произнесе възражението си.

Бе погледна часовника и отново пусна магнетофона. През следващите двайсет минути нямаше да има какво да прави, освен да наблюдава промените в цвета на голите тела на курсистите си и мъртвешките спазми в ненужните им и запечатани бели дробове. В идеалния случай телата най-напред щяха да посинеят, после да почервенеят и след това отново да възвърнат естествения си цвят, а гръдните кошове щяха да се затресат отчаяно, да се откажат и да се успокоят.

След като минеше това двайсетминутно изпитание, всеки курсист щеше да знае колко ненужни са белите дробове. В идеалния случай всеки от тях щеше да добие такава увереност в себе си и кислородните таблетки, че когато обучението му завършеше, щеше да е готов да скочи от космически кораб на земната луна или на дъното на някой земен океан, без и за миг да се замисли в какво точно скача.

Бе седна на една от пейките.

Около хубавите и очи имаше тъмни кръгове. Бяха се появили след като излезе от болницата и с всеки изминат ден добиваха все по-мрачен вид. А там и бяха обещали, че с всеки изминат ден ще става все по-спокойна и добра в работата си. Казаха и също така, че ако поради някакво недоразумение това не се окаже точно така, трябва да им се обади и да потърси помощ.

— Всички ние понякога се нуждаем от помощ — обясни и доктор Морис Н. Касъл. — В това няма нищо срамно. Някой ден може да се наложи аз да потърся вашата помощ, Бе, и не бих се поколебал да го направя.

Бяха я изпратили в болницата, след като показа на своя ръководител следното стихотворение, което написа за дихателната техника „Шлиман“:

Ти всеки спомен забрави за въздух и мъгла,

Вентилите им затвори

И гърло отсега стегни — като скъпернишка ръка.

Живота вътре в теб

Да диша остави — не го прави, не вдишвай ти,

То само слабите крепи.

А щом във космоса мъртвешки полетиш,

Помни — не говори

И ако в радост или скръб се унесеш,

Кажи го със сълзи.

На сърцето и душата в теб

Дай атмосферата, дай своя глас,

Че всеки остров е от нас,

Във цял безмълвен космос.

Да, всеки остров е от нас — и дом, и крепост.

Бе, която беше изпратена в болницата заради написването на това стихотворение, имаше волево лице — с високи скули, надменно. Удивително приличаше на индиански войн. Но който и да кажеше това, веднага трябваше да добави, че въпреки всичко бе много красива.

На вратата и рязко се почука. Тя отвори.

— Да?

В пустия коридор стоеше един зачервен и потен мъж в униформа. Униформата нямаше отличителни знаци. На гърба на мъжа висеше пушка. Очите му бяха хлътнали и се оглеждаха предпазливо.

— Вестител — каза той. — Съобщение за Бе.

— Аз съм Бе — отвърна тя смутено.

Вестителят я огледа от горе до долу, накара я да се почувства гола. Тялото му излъчваше топлина и тази топлина я обгърна до задушаване.

— Познаваш ли ме? — прошепна той.

— Не — отвърна тя.

Въпросът му донякъде я успокои. Очевидно и преди беше имала работа с този човек. В такъв случай той и посещенията му са били нещо нормално, но в болницата тя беше забравила всичко това.

— И аз не те помня — прошепна мъжът.

— Аз бях в болницата — обясни тя. — Наложи се да изчистят паметта ми.

— Шепни! — каза той рязко.

— Какво? — попита Бе.

— Казах да шепнеш!

— Извинете! — смути се тя. Изглежда този функционер настояваше винаги да му се говори шепнешком поради някаква причина. — Толкова много неща съм забравила!

— Всички сме забравили! — прошепна той ядосано и отново се огледа наляво и надясно по коридора. — Ти си майка на Хроно, нали?

— Да — отвърна тя.

Сега странният вестител насочи погледа си към нея. Той дишаше дълбоко, въздишаше, мръщеше се и често мигаше.

— Какво е съобщението?

— Ето какво. Аз съм бащата на Хроно. Дезертирах от армията. Името ми е Вуйчо. Ще намеря някакъв начин ти, аз, Хроно и най-добрия ми приятел да се махнем оттук. Още не знам как, но трябва да си готова да тръгнеш във всеки момент. — Той и подаде ръчна граната. — Скрий това някъде. Може да ти потрябва, когато му дойде времето.

Откъм приемната в далечния край на коридора се разнесоха ядосани викове.

— Но той каза, че носи поверителни вести! — изкрещя възбудено един глас.

— Поверителни вести друг път! — обади се друг. — Той е дезертьор във време на война! При кого дойде тук?

— Не знам, не спомена. Каза, че било строго поверително!

Чу се свирка.

— Шестима да дойдат с мен! Ще претърсим всичко стая по стая. Останалите да обкръжат сградата отвън!

Вуйчо избута Бе и ръчната и граната обратно в стаята. Свали пушката и я насочи към курсистите със запушени усти, уши и носове.

— Едно помръдване, едно необмислено движение — каза той — и всичките сте мъртви!

Курсистите, седнали вдървено на пейките, не реагираха по никакъв начин.

Бяха бледосини.

Гръдните им кошове се тресяха.

Всички сетива на тези хора бяха насочени към малките, даряващи живот хапчета, които се разтваряха в стомасите им.

— Къде мога да се скрия? — попита Вуйчо. — Как мога да изляза оттук?

Не бе нужно Бе да отговаря. Нямаше къде да се скрие. Нямаше как да излезе навън, освен по коридора.

Можеше да направи само едно нещо и Вуйчо го направи — съблече се по зелените си гащи с цвят на лишей, скри пушката си под една пейка, запуши ноздрите и ушите си, сложи лепенка на устата си и седна между курсистите.

Главата му беше обръсната като техните. И той като тях на тила си имаше лепенка. Беше толкова лош войник, че лекарите бяха отворили черепа му отново, за да проверят дали антената му не е повредена.

 

Бе огледа стаята, изпаднала в някакво вцепенено спокойствие. Държеше гранатата, която и бе дал Вуйчо, сякаш беше ваза със съвършена роза. След това отиде до мястото, където Вуйчо бе оставил пушката си и сложи гранатата до нея — сложи я внимателно, изпълнена с уважение към чуждата собственост.

После се върна на поста си край масата.

Нито се взираше във Вуйчо, нито погледът и го отбягваше. Както и бяха казали в болницата, тя беше много, много болна и отново би станала много, много болна, ако не ангажира ума си единствено със своята работа и не остави другите хора да се тревожат и да мислят. Трябваше да пази спокойствието си на всяка цена.

Шумните хора, които проверяваха стаите една по една, приближаваха бавно.

Бе отказа да се безпокои за каквото и да било. Вуйчо, сядайки сред курсистите, се бе превърнал чисто и просто в бройка. Бе го огледа като професионалист и забеляза, че тялото му добива синьозелен, вместо чисто син оттенък. Това би могло да означава, че не е вземал кислородно хапче от няколко часа и в такъв случай съвсем скоро щеше да се строполи на пода.

Да го остави да падне със сигурност би било най-спокойното решение на проблема, а Бе най-много от всичко искаше спокойствие.

Тя не се съмняваше, че Вуйчо е бащата на сина и. Животът бе такъв. Не го помнеше и не си направи труда да го огледа внимателно, за да може да го разпознае следващия път — ако изобщо имаше следващ път. Просто тя нямаше никаква полза от него.

Забеляза, че тялото на Вуйчо сега е добило преобладаващо зелен цвят. Значи диагнозата и беше правилна. Щеше да се строполи всеки миг.

Бе засънува с отворени очи. Засънува едно малко момиченце с колосана бяла рокличка, бели ръкавички, бели обувчици и собствено бяло пони. Бе завиждаше на това момиченце, което беше толкова чистичко.

Чудеше се кое ли е то. Вуйчо се свлече на пода безшумно, отпуснат като чувал със змиорки.

 

Вуйчо се събуди в койка на космически кораб. Светлините в кабината бяха ослепителни. Започна да крещи, но страхотен главобол го накара да млъкне.

Изправи се с мъка на крака и се вкопчи като пиян в тръбите, подпиращи койката. Беше сам. Някой отново му бе облякъл униформата.

В началото си помисли, че е бил изстрелян във вечния космос.

След това, обаче, видя, че изходът е отворен и навън се вижда някаква твърда повърхност.

Изтича през вратата на кораба и повърна.

Вдигна насълзените си очи и видя, че още е на Марс или на нещо друго, което много прилича на Марс.

Беше нощ.

Желязната равнина бе покрита с редици космически кораби.

Докато наблюдаваше, една колона от тях, дълга пет мили, се издигна от полето и се понесе мелодично в пространството.

Чу се лай на куче — напомняше звука на масивен, бронзов гонг.

И в нощта се появи самото куче — голямо и страшно като тигър.

— Казак! — извика един мъжки глас в тъмното.

Кучето спря, но не позволи на Вуйчо да отлепи гърба си от стената на кораба, заплашвайки го с дългите си, мокри зъби.

Появи се господарят му, пред когото танцуваше лъч на електрическо фенерче. Когато се приближи на няколко крачки от Вуйчо, постави фенерчето под брадичката си. Контрастиращите сенки накараха лицето му да заприлича на демонско.

— Здравей, Вуйчо! — каза мъжът, угаси фенерчето и направи крачка встрани, така че да го осветяват прожекторите на кораба. Беше едър, леко отпуснат, великолепно самоуверен. Носеше кървавочервената униформа и обувките с квадратни върхове на парашутните десантчици. Не беше въоръжен, ако не се брои малкият офицерски жезъл в черно и златно, дълъг около две педи.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза той. Усмихна се леко, и устните му придобиха формата на V. Говореше с гърлен тенор, напевно.

Вуйчо не си спомняше този човек, но той изглежда го познаваше добре — изпитваше към него топли чувства.

— Кой съм аз, Вуйчо? — попита мъжът весело.

Вуйчо изохка. Това трябва да беше Стони Стивънсън, най-безстрашният, най-добър негов приятел.

— Стони? — прошепна той.

— Стони? — каза мъжът. Засмя се. — О, Боже! Много пъти ми се е искало да съм Стони и още много пъти ще ми се иска.

Изведнъж повърхността под краката им потрепери. Във въздуха се чу свистене. Околните космически кораби се издигнаха нагоре, изчезнаха.

Корабът на Вуйчо сега остана сам. Най-близките други кораби бяха може би на половин миля разстояние.

— Твоят полк тръгва, Вуйчо — поклати глава мъжът, — а ти не си с него. Не се ли срамуваш?

— Кой сте вие?

— Какво значение имат имената във време на война? — попита мъжът. Той постави голямата си длан на рамото му. — О, Вуйчо, Вуйчо, Вуйчо, какви времена преживя!

— Кой ме доведе тук? — попита Вуйчо.

— Военната полиция, благословена да е! — отговори мъжът.

Вуйчо поклати глава. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Беше победен. Сега вече нямаше причина да се крие, дори и в присъствието на човек, който може би имаше власт над живота и смъртта му. По отношение на живота и смъртта горкият Вуйчо беше безразличен.

— Аз… опитах се да събера семейството си — поясни той. — Това е всичко.

— Марс е много лошо място за любов, много лошо място за семейни хора, Вуйчо — заяви мъжът.

Мъжът, разбира се, беше Уинстън Найлс Румфорд. Той беше върховен главнокомандващ на всичко, което съществуваше на Марс. Всъщност не беше парашутен десантчик, но можеше да облече всяка униформа, която му се харесаше, без значение през какви изпитания трябваше да преминат другите, за да получат тази привилегия.

— Вуйчо — каза Румфорд, — най-тъжната история за любов, която се надявам някога да чуя, се случи тук на Марс. Искаш ли да я чуеш и ти?

 

— Имало едно време — започна Румфорд — един мъж, който бил откаран от Земята на Марс с летяща чиния. Той бил доброволец в Армията на Марс и вече носел достойната униформа на подполковник от пехотата. Чувствал се елегантен, тъй като на Земята бил доста онеправдан в духовно отношение и предположил, както обикновено правят духовно онеправданите, че униформата говори хубави неща за него.

Паметта му все още не била заличена и антена не му била инсталирана. Но той бил толкова лоялен марсианец, че му бил поверен космически кораб. Доброволците имат една приказка за подобни мъже… че са кръстили топките си Димос и Фобос… Димос и Фобос са двете луни на Марс.

Този подполковник, който нямал никакво военно образование, преживявал нещо, което на Земята се нарича „откриване на себе си“. Без да осъзнава в какво начинание се е заплел, той давал заповеди на другите доброволци и ги карал да му се подчиняват.

Румфорд вдигна пръст нагоре и Вуйчо с изненада видя, че е съвсем прозрачен.

— Имало една заключена каюта, в която на този мъж било забранено да влиза. Екипажът внимателно му обяснил, че вътре е най-красивата жена, отвеждана някога на Марс и че всеки мъж, който я види, неизбежно ще се влюби в нея. А любовта, обяснили му те, лишава от стойност всеки, освен най-професионалния войник.

Новият подполковник се почувствал обиден от намека, че като войник не е професионалист и започнал да развлича екипажа с разкази за любовните си приключения с най-различни фантастични жени, всички до една оставили сърцето му безразлично. Екипажът продължил да се съмнява и настоявал, че въпреки всичките си похождения, подполковникът никога не е попадал на толкова интелигентна, непристъпна красавица като онази, затворена в каютата.

Външното уважение към подполковника незабелязано било оттеглено. Другите доброволци, почувствали това, също оттеглили своето. Подполковникът, с пищната си униформа, бил накаран да се чувства такъв, какъвто всъщност бил — надут палячо. Начинът да си възвърне уважението на другите не бил изказан гласно, но бил очевиден за всички — трябвало да покори красавицата, затворена в каютата. И той бил напълно готов да направи това, готов до отчаяние…

Но екипажът — продължи Румфорд — не престанал да го предпазва от предполагаемия провал и в края на краищата — от съкрушеното му сърце. А егото му започнало да ври и кипи, да пращи, да пука и гърми.

В офицерската каюткомпания устроили пиянско увеселение. Подполковникът се напил много и започнал да се държи шумно. Отново започнал да се хвали с безсърдечната си похотливост на Земята. И тогава видял, че някой е пуснал на дъното на чашата му ключ от каюта.

Измъкнал се тихомълком, отключил каютата, влязъл и затворил вратата след себе си. Вътре било тъмно, но в главата му светело от алкохола и победата, която възнамерявал да обяви на закуска следващата сутрин.

В тъмнината покорил жената лесно, защото тя била отслабнала от ужас и успокоителни. Съюзът бил безрадостен и не донесъл удовлетворение на никого, освен на Майката природа, в нейния най-груб аспект.

Подполковникът не се чувствал чудесно. Чувствал се окаяно. Глупашки, той запалил лампата, надявайки се в красотата на жената да открие някаква причина да се гордее с бруталността си. — Румфорд кимна тъжно. — Свита върху койката, лежала една доста обикновена жена, прехвърлила трийсетте. Очите и били зачервени, а лицето — подпухнало от плач и отчаяние.

Освен това се оказало, че подполковникът я познава. Това била същата жена, която според предсказанията на един ясновидец, някой ден щяла да му роди дете. Последния път, когато я видял, тя се държала толкова гордо и надменно, а сега била толкова съкрушена, че дори безсърдечният подполковник се трогнал.

И тогава осъзнал това, за което повечето хора никога не си дават сметка — че освен жертва на възмутителната съдба, те са и едни от най-жестоките и агенти. При предишната им среща жената гледала на него като на свиня. Сега, извън всяко съмнение, той доказал, че е точно това.

Както предвидил екипажът, подполковникът завинаги бил унищожен като войник. Бил изцяло погълнат от обърканите стремежи да причинява по-малко, вместо повече болка. Доказателство, че се е справил с положението, би било спечелването на прошката и разбирането на тази жена.

Когато корабът стигнал до Марс, от случайни разговори, дочути в болницата за възстановяване, той научил, че ще отнемат паметта му. Ето защо написал до самия себе си няколко писма, съдържащи нещата, които не искал да забрави. Първото от тях било посветено изцяло на жената, към която се отнесъл толкова лошо.

Потърсил я отново след операцията на паметта си и открил, че тя няма спомен за него. И не само това — жемата била бременна, носела неговото дете. И тогава негов проблем станало да спечели любовта и, а с това и любовта на детето.

И той се опитал да го направи, Вуйчо. Не веднъж, а множество пъти. И винаги търпял поражения. Но това си останал главният проблем в живота му — може би защото сам той произлизал от разбито семейство.

Търпял поражения заради незлобливото безразличие на жената и заради психиатричната система, която въздигала благородния здрав разум в идеал за Марс. Всеки път, когато успявал да пробуди нещичко у партньорката си, безчувствената психиатрия отново я превръщала в пълноценен гражданин.

Както мъжът, така и жената били чести пациенти на съответните районни болници. И може би си струва да се замислим над факта, че този крайно изтерзан човек бил единственият на Марс, който написал философия, а тази удивително самоизтерзана жена била единствената, написала стихотворение.

 

От Феба, където бе отишъл, за да търси Вуйчо, Вооз се върна в интендантския кораб.

— По дяволите! — обърна се той към Румфорд. — Всички ли са тръгнали без нас?

Беше на велосипед.

Видя Вуйчо.

— Дявол да го вземе, приятелю! — каза му той. — Ей, момче! Винаги създаваш неприятности! Сериозно говоря! Как попадна тук?

— Военната полиция — отговори Вуйчо.

— Така, както всеки попада някъде — отбеляза Румфорд шеговито.

— Трябва да ги настигнем, приятелю! — извика Вооз. — Момчетата няма да атакуват, ако го няма интендантския кораб. За какво ще се бият без него?

— За привилегията да са участвали в първата армия, загинала в името на добра кауза.

— Как така? — попита Вооз.

— Няма значение — отвърна Румфорд. — Качете се на кораба и го херметизирайте. Натиснете бутона „ON“ и ще настигнете другите, преди да се усетите. Всичко е напълно автоматизирано.

Вуйчо и Вооз се качиха.

Румфорд задържа вратата отворена.

— Вооз — каза той, — онзи червеният бутон на централното табло, той е „ON“.

— Знам — отвърна Вооз.

— Вуйчо — повика го след това Румфорд.

— Да? — обади се Вуйчо с безразличие.

— От тази любовна история, която ти разказах… остана още нещо.

— Така ли?

— Жената в нея… която роди дете на онзи мъж… единствената поетеса на Марс…

— Е, и? — попита Вуйчо. Не се интересуваше особено от всичко това. Не бе схванал, че жената от разказа е Бе, неговата партньорка.

— Преди да дойде на Марс, тя беше омъжена в продължение на няколко години — каза Румфорд. — Но когато онзи подполковник с гореща кръв я взе, там на космическия кораб, отправил се към Марс, тя все още беше девствена.

Преди да затръшне вратата, Уинстън Найлс Румфорд намигна на Вуйчо.

— Хубава шега за сметка на мъжа и, нали? — засмя се той.