Кърт Вонегът
Сирените от Титан (2)

ГЛАВА ВТОРА
ОТКАЧАЛКИ В БРОКЕРСКАТА КАША

„Понякога си мисля, че е голяма грешка да имаш материя, която умее да мисли и чувства. Толкова се оплаква! По същата логика, все пак, предполагам, може да обвиним камъните, планините и луните в прекалена флегматичност.“

Уинстън Найлс Румфорд

Лимузината полетя на север от Нюпорт, зави по някакъв застлан с чакъл път и се приближи до хеликоптер, кацнал сред една ливада.

Малачи Констант искаше да се прехвърли в хеликоптера, за да не може никой да го проследи, за да не може никой да открие кой е очилатият, брадат човек, посетил къщата на Румфорд.

Никой не знаеше къде е Констант.

Шофьорът и пилотът също нямаха представа кого возят. И за двамата Констант беше мистър Йона К. Роули.

— Мистър Роули, сър? — обади се шофьорът, когато Констант слезе от лимузината.

— Да? — отвърна Констант.

— Не се ли уплашихте, сър? — попита шофьорът.

— Да се уплаша? — каза Констант, озадачен от въпроса. — От какво?

— От какво? — повтори шофьорът стъписано. — Как от какво? От онези луди хора, които искаха да ни линчуват.

Констант се усмихна и поклати глава. Нито за миг, докато траеше буйството на тълпата, не си бе помислил, че може да пострада.

— Няма голяма полза от това, да изпадаш в паника, как мислиш?

В собствените си думи разпозна стила на Румфорд, дори и аристократичната му, напевна интонация.

— Боже… Трябва да имате някакъв ангел-хранител, щом можете да останете спокоен като краставица, каквото и да става наоколо — възкликна шофьорът с възхищение.

Тази забележка заинтригува Констант, защото тя отразяваше много добре начина, по който се чувстваше сред тълпата. Най-напред я прие като аналогия, като поетично описание на настроението му. Човек, който има ангел-хранител, със сигурност би се чувствал точно като него.

— Да, сър — каза шофьорът, — сигурно нещо ви пази.

И тогава Констант осъзна — точно това беше истината.

До този миг на прозрение, той бе гледал на нюпортското си приключение като на предизвикана от дроги халюцинация, като на поредния купон с наркотици — оживен, интересен, забавен, но без никакви последствия.

Малката врата беше като съновидение… сухият фонтан — също. И огромната картина, на която бе изобразено малкото, боящо се да не го докоснат момиченце с бялото пони… и приличащата на комин стаичка под витата стълба… и снимката с трите сирени от Титан.

… и пророчествата на Румфорд… и смущението на Беатрис в горния край на стълбата…

Малачи Констант се обля в студена пот. Имаше чувството, че коленете му няма да издържат, клепачите му сякаш бяха откачени от местата си. Най-накрая разбра, че всичко това бе истина! Сред тълпата запази спокойствие, защото знаеше, че няма да умре тук, на Земята.

Нещо наистина го пазеше.

Каквото и да бе то, щеше да му спасява кожата още…

Потрепери, когато преброи на пръсти пунктовете в маршрута, обещан му от Румфорд.

Марс.

После Меркурий.

После пак Земята.

След това Титан.

Тъй като последният пункт бе Титан, вероятно това бе мястото, където Малачи Констант щеше да умре. Щеше да умре там!

Какво толкова весело намираше Румфорд?

 

Констант се довлече до хеликоптера и голямата, нестабилна птица се разклати, когато се качи.

— Вие ли сте Роули? — попита пилотът.

— Аз съм — отговори Констант.

— Необикновено малко име имате, мистър Роули.

— Моля? — попита Констант, сякаш щеше да му призлее. Погледна през изпъкналия прозрачен купол на кабината — погледна вечерното небе и се зачуди дали е възможно там някъде да има очи, очи, които виждат всичко, което вижда и той. И ако има, и искат от него да направи някои неща или да отиде на някои места, тогава как можеха да го принудят?

О, Боже! Но там горе изглеждаше студено и пусто.

— Казах, че имате необикновено малко име — повтори пилотът.

— Какво е то? — попита Констант, който бе забравил глупавото малко име, което сам си бе избрал.

— Йона — каза пилотът.

 

Петдесет и девет дни по-късно Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак се материализираха отново. След последното им посещение бяха станали много неща.

Най-напред, Малачи Констант бе продал всичките си акции в „Галактически кораби“ — корпорацията, която съхраняваше големия космически кораб „Кит“. Направи го, за да унищожи всякаква връзка между себе си и единствения известен начин да се добере до Марс. Получените пари вложи в тютюневия концерн „Лунна мъгла“.

Беатрис Румфорд бе ликвидирала разнообразните си ценни книжа и с парите купи акции на „Галактически кораби“, възнамерявайки по този начин да си осигури правото да говори със стоманен глас, когато се решаваше какво да се прави с „Кит“.

Малачи Констант също така бе започнал да пише на Беатрис Румфорд обидни писма, за да я държи настрана, за да стане абсолютно и завинаги нетърпим в очите и. Всички тези писма си приличаха много. Последното, написано върху бланка на „Магнум Опус“, корпорацията, чиято единствена задача бе да се грижи за финансовите дела на Констант, гласеше следното:

 

Привет от слънчева Калифорния, космическо гадже! Ей, наистина очаквам с нетърпение да оправя мадама като теб под двете луни на Марс. Досега не съм имал само мацка от твоя тип и се обзалагам, че си страхотна. Като начало, обич и целувки. Мал.

 

Беатрис бе купила капсула цианкалий — със сигурност по-смъртоносен от отровата на Клеопатра. Намерението и беше да я погълне, ако се наложеше да пребивава дори в един и същи часови пояс с Малачи Констант.

След това бе настъпил борсовият крах, ликвидирайки наред с много други и Беатрис Румфорд. Беше купила акциите на „Галактически кораби“ на цени вариращи между 151.5 и 169. За пет борсови сесии котировката бе спаднала на 6 и се бе задържала на това ниво, колебаейки се с десети от пункта. Тъй като бе купила акциите срещу пари в брой и банкови гаранции, оказа се, че е загубила всичко, включително и дома си в Нюпорт. Не и бе останало нищо друго, освен дрехите, доброто име и училищното и образование.

Два дни след завръщането си в Холивуд Малачи Констант бе устроил купон, който едва сега, петдесет и шест дни по-късно, започваше да се разотива.

 

Един млад човек с истинска брада, на име Мартин Корадубиян, се бе обявил за посетителя в имението на Румфорд по време на материализацията. Той поправяше слънчеви часовници в Бостън и бе очарователен лъжец. Едно списание бе купило разказа му за три хиляди долара.

Седнал в Музея на Скип под спиралната стълба, Уинстън Найлс Румфорд прочете статията с възхищение и възторг. В разказа си Корадубиян твърдеше, че Румфорд му е разказал за десет милионната година от новата ера.

През десет милионната година от новата ера според него щяло да бъде проведено мащабно, щателно почистване. Всички архиви, отнасящи се до времето между Христос и десет милионната година щели да бъдат изхвърлени на боклука и подпалени. Това щяло да стане, пишеше Корадубиян, защото музеите и архивите започвали да изтласкват живите от лицето на земята.

Периодът от десет милиона години, за който се отнасял изгореният боклук, щял да бъде събран в учебници по история, състоящи се от едно изречение, като това: „След смъртта на Иисус Христос, последва период на приспособяване, продължил приблизително милион години“.

Уинстън Найлс Румфорд се засмя и остави списанието настрана. Едва ли имаше нещо, което да обича повече от една истински добра фалшификация.

— Десет милионната година от новата ера — каза той гласно. — Чудесна година за фойерверки, паради и международни панаири. Прекрасно време за отваряне на крайъгълните камъни и изравяне на капсулите с посланията за бъдните поколения.

Румфорд не си говореше сам. В Музея на Скип имаше още един човек.

Другият човек беше жена му, Беатрис.

Тя седеше на креслото срещу него. Бе слязла долу, за да поиска помощ от мъжа си в тежко за нея време.

Румфорд добродушно смени темата.

Беатрис, която вече приличаше на призрак с белия си пеньоар, доби оловен цвят.

— Какво оптимистично животно е човекът! — каза Румфорд усмихнато. — Представи си само, да си мисли, че видът му ще оцелее десет милиона години! Като че ли хората са сътворени със съвършенството на костенурките! — Той сви рамене. — Е, кой знае, може би човешките същества наистина ще се задържат толкова дълго, чисто и просто от проклетия. Ти как мислиш?

— Какво? — попита Беатрис.

— Колко време, според теб, ще оцелее човешкият род?

Измежду стиснатите зъби на Беатрис долетя слаб, пронизителен писък, един продължителен тон, толкова висок, че почти излизаше от слуховия регистър на човешкото ухо. Звукът съдържаше същата зловеща заплаха, каквато и свистенето на стабилизаторите на падаща бомба.

След това дойде експлозията. Беатрис обърна стола си, нахвърли се върху скелета и го запрати на парчета в ъгъла. След това започна да прочиства рафтовете на Музея на Скип, събаряйки експонатите на земята, тъпчейки ги с крака.

Румфорд онемя ужасен.

— Боже мили! — възкликна той. — Какво те накара да направиш това?

— Нали знаеш всичко? — изкрещя жена му истерично. — Нужно ли е някой да ти казва каквото и да било? Просто прочети мислите ми!

Румфорд сложи пръсти на слепоочията си с широко отворени очи.

— Пращене — каза той. — Чувам само пращене.

— А какво друго можеш да чуеш, освен пращене? — попита Беатрис. — Ще ме изхвърлят на улицата, без да имам пари дори за храна, а съпругът ми се смее и ме кара да си играя на догадки!

— Не са обикновени догадки — оправда се Румфорд. — Ставаше дума за това, колко време ще оцелее човешкият род. Помислих си, че така ще успееш да погледнеш по друг начин на собствените си проблеми.

— По дяволите човешкият род! — изкрещя Беатрис.

— И ти принадлежиш към него, не забравяй това — напомни и Румфорд.

— В такъв случай искам да се превърна в шимпанзе. Нито едно шимпанзе съпруг няма да остане безучастно, ако жена му загуби всичките си кокосови орехи. Нито едно шимпанзе съпруг няма да се опита да превърне жена си в космическата курва на Малачи Констант от Холивуд, Калифорния!

След като каза това ужасно нещо, Беатрис донякъде се успокои. Тя поклати глава уморено.

— Колко време ще просъществува човешкият род, господарю мой?

— Не знам — отвърна Румфорд.

— Мислех, че знаеш всичко — каза Беатрис. — Чисто и просто погледни в бъдещето.

— Гледам в бъдещето — увери я Румфорд — и виждам, че няма да съм в Слънчевата система, когато човешкият род умре. Така че краят му за мен е тайна, както и за теб.

 

В Холивуд, Калифорния, телефонът в кристалната будка край басейна на Малачи Констант звънеше.

Винаги е жалко, когато едно човешко същество се докара до състояние на животно. Колко по-жалко е, когато това същество притежава всички възможни предимства пред останалите!

Малачи Констант лежеше в широкия улей край басейна с форма на бъбрек и спеше съня на пияницата. В улея имаше два пръста топла вода. Констант бе напълно облечен — зелени вечерни къси панталонки и официално сако от златен брокат. Дрехите му бяха подгизнали.

 

Беше съвсем сам.

Преди известно време басейнът бе равномерно покрит с гардении, но постоянният утринен вятър бе изтласкал цветовете в единия му край, подобно на одеяло в долния край на леглото. При това дръпване на одеялото, се бе открило дъно, покрито със счупени стъкла, череши, парченца лимонова кора, портокалови резени, маслини, глави лук, един телевизор, спринцовка и останките на бял роял. На повърхността плуваха фасове от пури и цигари, някои от които с марихуана.

Плувният басейн напомняше повече на казан в ада, отколкото на спортно съоръжение.

Едната от ръцете на Констант висеше във водата. На китката му под повърхността и проблясваше слънчевият му часовник. Беше спрял.

Телефонът продължаваше да звъни.

Констант промърмори, но не помръдна.

Звъненето престана. След около двайсет секунди започна отначало.

Констант простена, изправи се и простена пак.

От къщата долетя рязък, енергичен звук — високи токчета по покрития с плочи под. Една ослепителна, медноруса жена излезе от къщата и отиде до телефонната кабина, поглеждайки Констант с високомерно презрение.

Дъвчеше дъвка.

— Да? — каза тя в телефонната слушалка. — А, вие ли сте пак? Да, буден е. Ей! — извика тя на Констант. Гласът и прозвуча като грачене. — Ей, космически кадете!

— М-м-м? — изпъшка Констант.

— Президентът на компанията ти иска да говори с теб.

— Коя компания? — попита Констант.

— На коя компания сте президент? — Тя получи отговор. — „Магнум Опус“. Рансъм К. Фърн от „Магнум Опус“.

— Кажи му… Кажи му, че ще му се обадя по-късно.

Жената каза това на Фърн и чу още нещо, което трябваше да предаде.

— Казва, че напуска.

Констант се изправи нестабилно, разтривайки лицето си с длани.

— Напуска? — попита той глупаво. — Старият Рансъм К. Фърн напуска?

— Аха — отвърна жената и се усмихна злобно. — Казва, че вече нямаш с какво да му плащаш заплатата. Казва, че е по-добре да отидеш да поговорите веднага, преди да си е отишъл у дома. — Тя се засмя. — Твърди, че си разорен.

 

Шумът от изблика на Беатрис Румфорд привлече вниманието на иконома Монкрийф към Музея на Скип.

— Повикахте ли ме, мадам?

— По-скоро изпищях, Монкрийф — каза Беатрис.

— Тя не желае нищо, благодаря ти, Монкрийф — намеси се Румфорд. — Просто водим оживен разговор.

— Как се смееш да говориш дали искам нещо, или не? — викна Беатрис разпалено на мъжа си. — Започвам да си давам сметка, че всъщност не си толкова вездесъщ, колкото твърдиш! Истината е, че искам нещо, при това много. Искам няколко неща.

— Да? — попита икономът.

— Искам да доведеш кучето — нареди Беатрис. — Искам да го погаля, преди да си отиде. Искам да разбера дали хроно-синкластичния инфундибулум убива любовта у едно куче по същия начин, както я убива у един мъж.

Икономът се поклони и излезе.

— Това беше хубава сцена за пред слуга — отбеляза Румфорд.

— В общи линии — отвърна Беатрис — моят принос за утвърждаване достойнството на семейството е по-голям от твоя.

Румфорд отпусна глава.

— Нима съм те разочаровал в нещо? Това ли искаш да кажеш?

— В нещо? — възкликна Беатрис. — Във всичко!

— Какво, според теб, трябваше да направя?

— Можеше да ме предупредиш за този борсов крах! Можеше да ми спестиш това, което преживявам в момента!

Ръцете на Румфорд заработиха във въздуха, сякаш тъжно изпробваха размерите на различни аргументи.

— Е? — каза Беатрис.

— Просто ми се ще да можехме да попаднем в хроно-синкластичния инфундибулум заедно — отвърна Румфорд, — така че да разбереш веднага за какво става дума. Сега мога единствено да те уверя, че пропускът ми да те предупредя за борсовия крах е също толкова част от естествения порядък на нещата, колкото, да кажем, и Халеевата комета… Да се гневиш за едното или другото е еднакво безпредметно.

— Искаш да кажеш, че си безхарактерен и че не носиш никаква отговорност за мен. Съжалявам, че казвам това, но е истина.

Румфорд поклати глава.

— Истина е — съгласи се той, — но… О, Боже, каква точна истина!

Отново взе списанието. То се отвори на средния лист, където имаше цветна реклама на цигари „Лунна мъгла“. Тютюневият концерн „Лунна мъгла“ наскоро бе купен от Малачи Констант.

„Удоволствие в дълбочина“ — пишеше най-отгоре на рекламата. Снимката отдолу бе снимката на трите сирени от Титан. Бяха там — бялото момиче, златното момиче и кафявото момиче.

За щастие пръстите на златното момиче, опрени върху лявата му гърда, бяха разперени по подходящ начин, така че художникът да може да нарисува между два от тях цигара „Лунна мъгла“. Димът от цигарата минаваше покрай ноздрите на другите две момичета и тяхната способна да анихилира космоса похот сякаш бе съсредоточена единствено върху неговия ментов аромат.

Румфорд знаеше, че Констант ще се опита да опорочи снимката, използвайки я за комерсиални цели. Баща му бе направил нещо подобно, след като разбра, че няма цена на която да купи Мона Лиза на Леонардо да Винчи. Старецът бе наказал Мона Лиза, използвайки я в рекламна кампания за анални свещички за температура. Това бе начинът на свободната инициатива да се справи с красотата, заплашваща да вземе надмощие.

Устните на Румфорд произведоха звук, подобен на жужене. Това беше звукът, който той издаваше, когато се приближаваше до съчувствието. Съчувствието, до което се приближаваше, бе за Малачи Констант, който преживяваше много по-тежки времена от Беатрис.

— Изслушах ли цялата ти защитна реч? — попита Беатрис, заставайки зад стола на Румфорд. Ръцете и бяха скръстени и той, прочитайки мислите и, знаеше, че тя вижда острите си, стърчащи лакти като саби на тореадор.

— Моля? — попита Румфорд.

— Това мълчание… това, че се криеш зад списанието… това ли са всичките ти опровержения?

— Опровержения… едва ли има по-точна дума от тази — кимна Румфорд. — Казвам нещо и ти го опровергаваш, след това аз те опровергавам, след това идва някой друг и опровергава и двама ни. — Той потрепери. — Какъв кошмар! Всеки чака на опашка, за да опровергае някой друг!

— Не можеш ли — попита Беатрис — да ми подскажеш някаква борсова информация, която да ми даде възможност да си върна всичко, което загубих и да спечеля повече? Ако имаш и грам грижа за мен, не можеш ли да ми кажеш как точно Малачи Констант ще ме подмами да замина на Марс, за да мога да го надхитря?

— Слушай — каза Румфорд, — животът за един човек на точността е като голямо увеселително влакче. — Той закри лицето си с ръце и потрепери. — Ще ти се случат всякакви неща. Виждам влакчето, на което летиш нагоре и надолу. И… наистина мога да ти дам лист хартия, който да те предупреждава за всяко пропадане и сътресение, за всеки таласъм, който може да изникне пред теб в тунела. Но това няма да ти помогне никак.

— Не виждам защо.

— Защото въпреки всичко, ще трябва да продължиш да се носиш върху влакчето — отвърна Румфорд. — То не е мое творение, не е моя собственост и не аз определям кой да се вози на него и кой — не. Просто знам какъв е маршрутът.

— И Малачи Констант е част от това?

— Да.

— И няма начин да го избегна?

— Няма.

— Добре… Кажи ми тогава точно кое ще накара пътищата ни да се пресекат и ме остави да предприема поне малкото, което мога.

Румфорд сви рамене.

— Добре… щом желаеш… Ако така ще се почувстваш по-добре… В този момент Президентът на Съединените щати обявява началото на Новата космическа ера, за да облекчи безработицата. Милиарди долари ще бъдат похарчени за непилотирани космически кораби, единствено за да се разкрият нови работни места. Първият епизод от тази Нова космическа ера ще бъде изстрелването на „Кит“ следващия вторник. „Кит“ ще бъде преименуван на „Румфорд“ в моя чест, ще бъде натоварен с маймуни на латернаджии и ще бъде изстрелян в посока Марс. И двамата с Констант ще вземете участие в церемониите. Ти ще се качиш на борда, за да направиш церемониален оглед и един повреден прекъсвач ще те изпрати в небето, заедно с маймуните.

Струва си на това място да прекъснем разказа, за да кажем, че тази фантасмагорична история, чута от Беатрис, беше един от малкото известни случаи, в които Уинстън Найлс Румфорд излъга.

Ето кое беше истина в думите му: „Кит“ наистина щеше да бъде преименуван и изстрелян във вториник, а Президентът на Съединените щати щеше да обяви началото на Новата космическа ера.

Някои от коментарите на Президента в тази връзка си струва да бъдат повторени — трябва да се запомни, че той придаде особен аромат на думата „прогрес“, произнасяйки я като „потрес“. Освен това придаде аромат и на думите „окачалка“ и „къща“, произнасяйки ги като „откачалка“ и „каша“.

— Все още има хора, които не престават да говорят, че американската икономика е стара и болна — каза Президентът. — Съвсем честно, не мога да разбера как е възможно да приказват подобни неща, защото сега имаме повече възможности за потрес на всички фронтове, от когато и да било през цялата човешка история.

Има една област, в която бихме могли да осъществим особен потрес и това е областта на космическите изследвания. Веднъж бяхме принудени да се откажем, но ние американците не признаваме думата „не“, щом става дума за потрес.

Всеки ден в Белия дом при мен идват разколебани хора — продължи Президентът, — за да се жалват и оплакват. „О, господин Президент — казват те, — брокерските каши са задръстени с автомобили, самолети, кухненски уреди и други работи. О, господин Президент, никой вече не иска фабриките да произвеждат каквото и да било, защото всички си имат по един, два, три и четири броя от всичко“.

Помня един човек, производител на откачалки, който не можеше да мисли за нищо друго, освен че бил задръстен с откачалки, които нямало как да продаде в брокерските каши. И аз му казах: "През следващите двайсет години, драги мой, населението на земята ще се удвои и всички тези милиарди нови хора ще искат да слагат дрехите си на нещо, така че не се отчайвай. Междувременно, защо не забравиш поне за малко тези откачалки в брокерските каши, и не помислиш за потреса в космоса?

Казах на него, казвам на вас, а и на всеки друг — космосът може да погълне производителността на трилиони светове с размерите на Земята. Можем да строим и изстрелваме ракети вечно и пак няма да запълним цялото пространство, пак няма да научим всичко, което може да се научи за него.

И същите тези хора, които толкова се оплакват, казват: „О, господин Президент, но какво ще правим с хроно-синкластичните инфундибулуми, какво ще правим с това, какво ще правим с онова?“ И аз им казвам: „Ако хората слушаха такива като вас, нямаше да има никакъв потрес. Нямаше да има телефон и други подобни. И освен това — казвам им аз, казвам го и на вас, казвам го и на всеки друг — не е нужно да качваме хора на тези космически ракети. Ще използваме обикновени животни.“

Това не беше всичко в тази реч.

 

Малачи Констант от Холивуд, Калифорния излезе от кристалната телефонна кабина напълно изтрезнял. Очите му пареха като въглени. В устата си усещаше вкус на конска пот.

Беше сигурен, че вижда русата красавица за първи път.

Зададе и един от стандартните въпроси, така често възникващи по време на резки промени:

— Къде отидоха всички?

— Ти ги изхвърли — отговори жената.

— Аз? — попита Констант.

— Аха. Да не искаш да кажеш, че си скъсал лентата?

Констант кимна едва-едва. Към края на петдесет и шестте дни, докато траеше купонът, бе настъпил един момент, когато вече нямаше какво друго да скъса. Целта му бе да стане недостоен за каквато и да било съдба, неспособен да изпълни каквато и да било мисия, да бъде твърде болен, за да може да пътува. Бе постигнал потресаващи резултати.

— О, голямо шоу беше — каза жената. — Докато помагаше да хвърлят рояла в басейна, се забавляваше отлично. После, когато това стана, изпадна в пристъп на плач.

— Пристъп на плач? — повтори Констант. Това беше нещо ново.

— Аха — кимна жената. — Разказа колко ужасно е било детството ти и накара всички да слушат колко нещастен си бил тогава. Как баща ти нито веднъж през живота си не ти подхвърлил топка — каквато и да било топка. През повечето време никой не разбираше за какво говориш, но когато се разбираше, ставаше ясно, че не е имало никаква топка. След това заговори за майка си — продължи русата красавица. — Каза, че била курва, а след това, че се гордееш задето си син на курва, ако това се разбирало под „курва“. После обеща да подариш нефтен кладенец на всяка жена, която дойде при теб, стисне ръката ти и каже силно и ясно: „Аз съм курва, точно като майка ти“.

— И какво стана после?

— Даде по един нефтен кладенец на всички жени. После започна да плачеш още повече, попадна на мен и заяви на всеослушание, че аз съм единственият човек на света, на когото можеш да се довериш. Каза, че всички останали само чакали да заспиш, за да те качат на космически кораб и изстрелят към Марс. След това ги изгони, с изключение на мен. Даже и прислугата.

След това отлетяхме до Мексико, за да се оженим и се върнахме тук. А сега научавам, че нямаш дори цокало, в което да се изпикаеш, да не говорим за прозорец, през който да изхвърлиш пикнята. По-добре отиди във фирмата си, за да разбереш какво по дяволите става, защото приятелят ми е гангстер и ще те убие, ако му кажа, че не се грижиш за мен както трябва.

— Мама му стара — продължи тя — моето детство беше по-нещастно от твоето. Майка ми беше курва, а баща ми никога не се прибираше у дома… но освен това бяхме и бедни. Ти поне си имал милиарди долари.

 

В Нюпорт Беатрис Румфорд обърна гръб на мъжа си. Стоеше на прага на Музея на Скип, с лице към коридора. По него се разнесе гласът на икононома, който беше при входната врата и викаше Казак, кучето от космоса.

— И аз знам нещичко за увеселителните влакчета — каза Беатрис.

— Това е добре — отвърна Румфорд глухо.

— Когато бях десетгодишна — продължи Беатрис, — баща ми реши, че ще ми е много забавно, ако се кача на такова нещо. Обикновено прекарвахме лятото в Кейп Код и веднъж отидохме с колата в един лунапарк до Фол Ривър. Купи два билета, защото смяташе да се качи с мен. Беше достатъчно само да погледна това влакче. Стори ми се мръсно, опасно и глупаво, въпреки че баща ми беше председател на борда на директорите на Централната нюйоркска железница. Прибрахме се вкъщи — каза Беатрис с гордост. Очите и заблестяха и тя добави рязко — Ето как трябва да се отнасяме към увеселителните влакчета.

Тя излезе от Музея на Скип, застана във фоайето и зачака появата на Казак. След миг зад гърба си почувства електрическото присъствие на съпруга си.

— Беа — заговори той, — ако изглеждам безразличен към нещастието ти, то е защото знам колко хубаво ще се нареди всичко в края на краищата. Ако изглежда грубо от моя страна да не се възмущавам от идеята за чифтосването ти с Констант, това е само смиреното ми признание, че той ще ти бъде много по-добър съпруг отколкото аз някога съм бил или ще бъда.

Очаквай да се влюбиш истински за първи път, Беа — продължи Румфорд. — Ще се се държиш аристократично, без да имаш нужда от никакви външни белези за аристократичност. Няма да разполагаш с нищо друго, освен с достойнството, интелигентността и нежността, които ти е дал Бог… Ще получиш само този материал. Нищо повече. И с него ще осъществиш изключителни неща.

Румфорд простена дрезгаво. Започваше да става безплътен.

— О, Боже! — каза той. — И ми говориш за увеселителни влакчета! Някой път се замисли за влакчето, в което съм аз. Някой ден, на Титан, ти ще разбереш колко безмилостно съм бил използван аз самият, от кого и за какви противни, жалки цели.

Казак, с провисналите си бърни, се втурна в къщата и спирайки, се плъзна по лъснатия под.

Забоксува на място, опитвайки се да завие под прав ъгъл към Беатрис. Тичаше все по-бързо, но не можеше да се отдели от там, където беше.

Стана прозрачен.

Започна да се свива, да свисти безумно по пода на фоайето, като пинг-понг в тиган.

След това изчезна.

Вече нямаше куче.

Без да се обръща, Беатрис знаеше, че и мъжът и е изчезнал.

— Казак? — повика го тя едва чуто. Опита се да изщрака с пръсти, както се прави, за да привлечеш вниманието на куче. Пръстите и бяха прекалено омекнали, за да произведат звук. — Добро кученце — прошепна Беатрис.