Кърт Вонегът
Сирените от Титан (12)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ ОТ ТРАЛФАМАДОР

„Казано по точен начин, сбогом“

Уинстън Найлс Румфорд

Сатурн има девет луни, най-голямата от които е Титан.

Титан е съвсем малко по-малък от Марс.

Титан е единствената луна в Слънчевата система, която има атмосфера. Има и достатъчно кислород за дишане.

Атмосферата на Титан е като атмосферата пред задния вход на земна пекарна в пролетна утрин.

В сърцевината си Титан има естествена пещ, която поддържа температурата на въздуха постоянна — шейссет и седем градуса по Фаренхайт.

На Титан има три морета, всяко от които е с размерите на земното езеро Мичиган. Водите и на трите са сладки и кристално чисти. Имената на тези морета са море Уинстън, море Найлс и море Румфорд.

Има едно скупчване от деветдесет и три по-малки езерца — зачатък на още едно море. Това скупчване се нарича езера Казак.

Море Уинстън, море Найлс, море Румфорд и езерата Казак са свързани от три големи реки. Тези реки, заедно с притоците им, са неспокойни — непрекъснато бушуват, мятат се, клокочат. Настроенията им се определят от бясно променящата се тяга на осемте други луни на Сатурн и на чудовищното влияние на самия Сатурн, чиято маса е деветдесет и пет пъти по-голяма от земната. Трите реки са известни като река Уинстън, река Найлс и река Румфорд.

Има гори, ливади и планини.

Най-високата планина е планина Румфорд — две хиляди, деветстотин деветдесет и три метра.

Титан предлага несравними гледки към най-ужасяващо красивите неща в Слънчевата система — пръстените на Сатурн. Тези ленти са широки четийсет хиляди мили и са дебели колкото острие на бръснач.

На Титан пръстените се наричат дъга Румфорд.

Сатурн се движи около Слънцето.

Прави една обиколка за двайсет и девет и половина земни години.

Титан се движи около Сатурн.

Вследствие на това той описва спирала около Слънцето.

Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак бяха вълнов феномен — те пулсираха в изкривени спирали, започващи в Слънцето и завършващи в Бетелгейзе. Когато някое от небесните тела пресечеше тези спирали, Румфорд и Казак се материализираха на него.

Поради все още неизвестни причини, спиралите на Румфорд, Казак и Титан съвпадаха напълно.

Така че Румфорд и Казак бяха перманентно материализирани на Титан.

Живееха на един остров на една миля навътре в море Уинстън. Домът им беше точно копие на Тадж Махал в Индия на Земята.

Беше построен с работна ръка от Марс.

Със саркастичната си фантазия Румфорд бе нарекъл дома си „Блуждаещата крепост“.

 

Преди пристигането на Малачи Констант, Беатрис и Хроно на Титан имаше само още едно същество. Името на това същество беше Сало. Сало беше стар. Беше на единайсет милиона земни години.

Беше от друга галактика, от Малкия магеланов облак. Беше висок един метър и четирийсет сантиметра.

Цветът и повърхността на кожата му приличаха на земна мандарина.

Сало имаше три тънки крака, като на елен. Стъпалата му бяха оформени удивително интересно — представляваха надуваеми сфери. Когато ги надуеше до размерите на топка за немски батбол, Сало можеше да ходи по вода. Когато ги свиеше колкото топка за голф, можеше да подскача по твърди повърхности с голяма скорост. Когато изпуснеше въздуха от тях изцяло, краката му се превръщаха във вакуумни смукала. Сало можеше да ходи и по стени.

Той нямаше ръце. Имаше три очи, които улавяха не само така наречения видим спектър, но също и инфрачервените, ултравиолетовите и рентгеновите лъчи. Сало беше точен, тоест не живееше в повече от един момент едновременно и често казваше на Румфорд, че би предпочел да види чудесните цветове в краищата на спектъра, вместо миналото и бъдещето.

Това до известна степен беше шега, защото Сало бе виждал, живеейки само в един момент, далеч по-назад в миналото и далеч по-голяма част от Вселената, отколкото бе виждал Румфорд. Освен това си спомняше повечето от нещата, които бе видял.

Главата на Сало беше кръгла и бе окачена на шарнирно съединение.

Гласът му беше електрически инструмент за вдигане на шум и напомняше клаксон на велосипед. Говореше пет хиляди езика, петдесет от които земни и трийсет и един — също земни, но мъртви.

Сало не живееше в дворец, въпреки че Румфорд му бе предложил да му построи. Живееше под открито небе, край космическия кораб, който го бе докарал на Титан преди двеста хиляди години. Космическият му кораб беше летяща чиния — прототип на марсианските.

Сало имаше интересна история.

В 483 441-а земна година преди Христа той бе избран чрез масово телепатично единодушие и възторг за най-красивото, здраво и с чист ум същество от своя народ. Това стана по повод сто милионната годишнина на правителството на родната му планета в Малкия магеланов облак. Името на родната му планета беше Тралфамадор, което старият Сало преведе на Румфорд като „всички ние“ и „числото 541“.

Дължината на годината на родната му планета, по негови изчисления, беше 3 6162 пъти по-голяма от земната година, така че всъщност празненствата са били по случай 361 620 000-а годишнина на правителството. Веднъж Сало определи пред Румфорд тази форма на дълготрайно управление като „хипнотична анархия“, но отказа да обясни механизмите и.

— Или разбираш веднага за какво става дума — каза той на Румфорд, — или няма никакъв смисъл да ти се обяснява, Скип.

Задължението му, след като бил избран да представя планетата Тралфамадор, било да пренесе запечатано послание „от единия край на Вселената до другия“. Организаторите на церемониите не били толкова заблудени, че да смятат, че проектираният маршрут на Сало ще обхване Вселената. Това било поетична образност. Сало просто трябвало да занесе посланието толкова бързо и толкова далече, колкото позволявали съществуващите технологии.

Самото послание не беше известно на Сало. Било подготвено в нещо, за което той каза на Румфорд следното: „Прилича на университет, само че никой не го посещава. Няма сгради, няма факултети. Всички са в него и никой не е в него. Напомня облак, в който всички са духнали по малко пара, след което този облак започнал да извършва тежките мисловни операции на всеки. Не, не искам да кажа, че има истински облак, а само че е нещо такова. Ако не разбираш какво ти говоря, Скип, няма смисъл да се опитвам да ти го обяснявам. Само ще ти кажа, че там няма никакви съвещания.“

Посланието се намираше в запечатан оловен контейнер с формата на квадрат, със страна пет сантиметра и дебелина два сантиметра. Контейнерът бе поставен в златна мрежеста обвивка и окачен на лента от неръждаема стомана, занитена за вала, който би могъл да бъде наречен салов врат.

Сало имаше заповед да не отваря посланието преди да е стигнал до целта си. Целта му беше една галактика, която започваше на осемнайсет милиона светлинни години отвъд Титан. Организаторите на церемониите, в които Сало бе участвал, не знаеха какво ще намери той там. Бяха му наредили да открие някъде из нея живи същества, да овладее е езика им, да отвори посланието и да им го преведе.

Сало не се съмняваше в разумността на тази задача, тъй като беше, както повечето Тралфамадорци, машина. Като такава, той трябваше да прави това, което се искаше от него.

От всички заповеди, които Сало получи преди да излети от Тралфамадор, най-важната беше, че не бива, при каквито и да било обстоятелства, да отваря посланието преди да стигне до местоназначението си.

Толкова наблегнаха върху тази заповед, че тя стана основна същност на съществото на дребния тралфамадорски посланик.

През земната 203 117 г. преди Христа технически проблеми принудиха Сало да кацне в Слънчевата система. Една малка част — от енергийната система на кораба — беше унищожена. Тя беше не по-голяма от земна отварячка за бира. Сало нямаше слабост към механиката и представата му за това как е изглеждала тя и за какво е служела беше само смътна. Тъй като корабът му се движеше с УВДБ — Универсалната воля да бъдеш — с енергийната система не биваше да се занимава дилетант.

Корабът на Сало изцяло излезе от строя. Все още можеше да лети, но неравномерно, най-много с шейсет и осем хиляди мили в час. Това бе напълно достатъчно за кратки прелитания из Слънчевата система, дори в осакатен вид този кораб стана прототип на корабите на Марс, но беше невероятно бавен, за да изпълни междугалактическата мисия на Сало.

Старият Сало се оказа захвърлен на Титан и изпрати у дома на Тралфамадор съобщение за своята участ. Изпрати това съобщение със скоростта на светлината, което означаваше, че то ще достигне целта си след сто и петдесет хиляди земни години.

Той се зае с няколко хобита, които му помагаха да прекарва времето. Главните сред тях бяха скулптурата, отглеждането на титански маргаритки и наблюдаването на различни дейности на Земята. Можеше да наблюдава какво става на Земята с помощта на един окуляр, монтиран на пулта за управление на кораба. Той беше достатъчно мощен и с него Сало можеше да наблюдава дори и дейностите на земните мравки, ако пожелаеше.

Именно с помощта на този окуляр той получи и първия отговор от Тралфамадор. Той бе написан на земната повърхност с помощта на големи камъни върху една равнина, която понастоящем се намира в Англия. Развалините на тоз отговор все още са там и са известни като „Стоунхендж“. На тралфамадорски, гледано отгоре, това означава: „Изпращаме резервната част колкото се може по-бързо.“

Стоунхендж не беше единственото послание, което Сало получи от родната си планета. Имаше и други, всички написани върху Земята.

Великата китайска стена, гледана отгоре, на тралфамадорски означаваше: „Търпение! Не сме те забравили!“

Златният дворец на римския император Нерон означаваше: „Правим всичко възможно!“.

Московският Кремъл, когато бяха построени стените му, означаваше: „Ще потеглиш всеки момент!“

Дворецът на Лигата на нациите в Женева, Швейцария, означаваше: „Опаковай багажа си и бъди готов да полетиш много скоро.“

Простите изчисления ще покажат, че тези послания бяха изпратени със скорост далеч надвишаваща тази на светлината. Сало бе изпратил своя сигнал за бедствие със скоростта на светлината и той бе стигнал до Тралфамадор след сто и петдесет хиляди години. Бе получил отговор за по-малко от петдесет хиляди години.

Абсурдно е същество, което е толкова примитивно, колкото са земяните, да схване как се осъществяват тези бързи комуникации. Пред такава примитивна компания е достатъчно да се спомене, че тралфамадорците умееха да заставят някои импулси от УВДБ да отекват из сводестата архитектура на Вселената със скорост три пъти по-голяма от тази на светлината. И умееха да насочват и модулират тези импулси така, че с тяхна помощ да влияят на живите същества, намиращи се на огромни разстояния, да ги вдъхновяват да служат на каузата на Тралфамадор.

Това бе чудесен начин да направиш едно или друго на такива огромни разстояния. Това бе най-бързият начин.

Но не и евтин.

Старият Сало не притежаваше нужното оборудване, за да влияе на други същества, дори и на малки разстояния. Устройството, с чиято помощ ставаше това, а също така и използваните количества УВДБ бяха колосални. С него трябваше да се занимават хиляди техници.

И въпреки всичко, това тежко устройство, захранвано с огромна енергия и изискващо грижите на толкова много специалисти, не беше съвсем прецизно. Старият Сало бе видял как на Земята се провалят множество опити за комуникация. Възникваха цивилизации, започваха да строят огромни конструкции, които очевидно трябваше да означават нещо на тралфамадорски, но след това цивилизациите изчезваха ненадейно, без да довършат посланието.

Старият Сало бе наблюдавал това стотици пъти.

Старият Сало бе разказал на приятеля си Румфорд множество интересни неща за цивилизацията на Тралфамадор, но не бе споменал за посланията и за начина, по който се изпращаха.

Бе му казал само, че е изпратил у дома сигнал за бедствие и че очаква да получи резервната част всеки момент. Умът на стария Сало бе толкова различен от този на Румфорд, че Румфорд не беше в състояние да чете мислите му.

Сало беше благодарен за тази бариера между мислите им, защото смъртно се страхуваше от това, какво би казал Румфорд, ако разбереше колко голяма роля са изиграли тралфамадорците в оформянето на историята на Земята. Румфорд беше хроно-синкластично инфундибулумиран и от него би следвало да се очаква да има по-широки възгледи за нещата, но въпреки това Сало бе установил, че в душата си той си остава едно изненадващо ограничено земно същество.

Старият Сало не искаше приятеля му да научи какво са направили тралфамадорците на Земята, защото беше сигурен, че той ще се обиди — че ще се настрои срещу него и другите тралфамадорци. Не искаше това да стане, защото той обичаше Уинстън Найлс Румфорд.

В тази любов нямаше нищо лошо. Тоест, тя не беше хомосексуална. Не би могла да бъде, защото Сало нямаше пол.

Като всички тралфамадорци, той беше машина.

Състоеше се от нитове, скоби, болтове и магнити. Кожата с цвят на мандарина, която ставаше толкова изразителна, когато собственикът и се почувстваше емоционално смутен, можеше да се съблича и облича като земен гащеризон. Придържаше я магнитен цип.

Според думите на Сало, тралфамадорците се произвеждаха един друг. Никой не знаеше със сигурност как се е появила първата машина.

Ето какво гласи легендата:

 

Някога на Тралфамадор живеели същества, които нямали нищо общо с машините. На тях не можело да се разчита. Не били ефективни. Не били предсказуеми. Не били дълготрайни. И тези бедни същества вярвали маниакално, че всичко, което съществува, трябва непременно да има свой смисъл и че смисълът на някои неща е по-висш от смисъла на други.

Тези същества прекарвали по-голямата част от времето си в опити да разгадаят своя собствен смисъл. И всеки път, когато откривали нещо, което им се струвало, че е техен смисъл, той се оказвал толкова нисш, че те се изпълвали със срам и отвращение.

И вместо да служат на нисшите цели на този техен смисъл, съществата създали машини, които да правят това. Така били свободни да служат на по-висши цели. Но колкото и висши цели да откривали, те не били достатъчно висши.

И създавали машини, които да служат на тези по-висши цели.

Машините се справяли толкова добре, че най-накрая им била поверена задачата да открият какъв е висшият смисъл на самите същества.

Машините съвсем честно докладвали, че е невъзможно да се каже, че съществата изобщо имат какъвто и да било смисъл.

И съществата започнали да се избиват едни други, защото най-много от всичко мразели нещата, които нямат смисъл.

Открили, че не ги бива дори в убиването, така че поверили и тази работа на машините. И машините се справили с нея за по-кратко време, отколкото е нужно, за да се произнесе „Тралфамадор“.

 

Сега Сало наблюдаваше през окуляра приближаването на космическия кораб, на който бяха Малачи Констант, Беатрис Румфорд и техният син Хроно. Корабът бе програмиран да кацне автоматично на брега на море Уинстън.

Трябваше да кацне сред два милиона статуи на човешки същества в естествен ръст. Сало ги правеше със скорост от около десет за земна година.

Статуите се намираха край море Уинстън, защото бяха направени от титански торф. Титанският торф се среща в изобилие около море Уинстън само на метър под повърхностния почвен слой.

Титанският торф е любопитно вещество, а за умелия и искрен скулптор — привлекателно.

Веднага след като се изкопае, той е мек като земен маджун.

След като престои един час под въздействието на светлината и въздуха на Титан, маджунът придобива здравината и твърдостта на гипс.

След два часа въздействие става твърд като гранит и трябва да се обработва с длето за камък.

След три часа въздействие само диамант може да надраска повърхността му.

Сало бе получил вдъхновение, за да създаде толкова много скулптори от театралното поведение на човешките същества. Вдъхновяваше го не толкова онова, което правеха, колкото начинът, по който го правеха.

Жителите на Земята през цялото време се държаха така, сякаш на небето има голямо око, прегладняло за забавления.

Това око беше жадно за голям театър. Беше му безразлично дали театърът на Земята е комедия, трагедия, фарс, сатира, атлетика или водевил. То искаше просто да наблюдава голямо представление и беше очевидно, че земните същества смятаха това изискване за също толкова непреодолимо, колкото и гравитацията.

Изискването на окото беше толкова властно, че хората почти не се занимаваха с друго, освен да играят пред него — ден и нощ, дори в сънищата си.

Голямото око беше единствената публика, от която земните жители се интересуваха. Изпълненията с най-много фантазия, които Сало бе наблюдавал, обикновено бяха на земяни, останали ужасно самотни. Те обикновено си мислеха, че голямото око наистина е единствената им публика.

Сало, чрез твърдите като диамант статуи, се бе опитал да съхрани някои от състоянията на духа на земните същества, изиграли най-интересните представления пред въображаемото голямо око.

Не по-малко изненадващи от статуите бяха и титанските маргаритки, растящи в изобилие около море Уинстън. Когато Сало пристигна на Титан през 203 117 година преди Христа, маргаритките бяха малки, подобни на звездички жълти цветенца, не по-големи от сантиметър в диаметър.

Сало започна да ги селекционира.

Когато Малачи Констант, Беатрис Румфорд и синът им Хроно пристигнаха на Титан, стъблата на маргаритките бяха достигнали един метър в диаметър, цветовете им бяха светлолилави, напръскани в розово и тежаха не по-малко от тон.

 

Сало, след като видя приближаването на Малачи Констант, Беатрис Румфорд и сина им Хроно, наду стъпалата си до размерите на топки за немски батбол. Той стъпи върху кристално чистите води на море Уинстън и се запъти към Румфордовия Тадж Махал.

Влезе в оградения двор на двореца и изпусна въздуха от стъпалата си. Той изсвистя. Свистенето се отрази от стените.

Лилавият шезлонг на Уинстън Найлс Румфорд край басейна беше празен.

— Скип? — повика го Сало. Използваше това най-интимно от всички възможни имена на Румфорд, неговото детско име, въпреки че на Румфорд му беше неприятно. Използваше го, за да изпита приятелските отношения между двамата — да ги подложи на едно малко изпитание, да се увери, че те ще устоят, че ще се окажат трайни.

Имаше причина Сало да подлага приятелството им на такъв ученически изпит. Преди да попадне в Слънчевата система той никога не бе чувал за приятелство. Това беше една прекрасна новост за него. Трябваше да си играе с нея.

— Скип? — извика той пак.

Във въздуха се носеше необичайна миризма. Сало я определи като озон. Не можеше да си обясни присъствието и.

В пепелника до стола на Румфорд все още димеше цигара, следователно той не бе станал от него отдавна.

— Скип? Казак? — извика Сало. Бе необичайно за Румфорд да не дреме на стола си, за Казак да не дреме край него. Мъжът и кучето му прекарваха по-голямата част от времето си край басейна, заслушани в сигналите, които изпращаха другите техни части от времето и пространството. Румфорд обикновено седеше неподвижно, заровил длан в козината на кучето край него. Казак обикновено скимтеше и помръдваше сънливо уши.

Сало погледна към водата в правоъгълния басейн. На дъното му, под триметров пласт вода бяха трите сирени от Титан, трите красиви човешки жени, предложени на похотливия Малачи Констант преди толкова много време.

Те бяха статуи, които Сало бе изработил от титански торф. От милионите направени от него статуи, само тези три бяха оцветени в естествени цветове. Това се бе наложило, за да изпъкнат сред разкошното ориенталско обзавеждане на двореца.

— Скип? — извика Сало още веднъж.

Обади се Казак, кучето от космоса. То излезе от постройката с куполи и минарета, която се отразяваше във водата на басейна. Излезе от дантелените сенки на осмоъгълното помещение вътре, с вдървена походка.

Казак имаше вид на отровен.

Казак трепереше и гледаше втренчено към нещо встрани от Сало. Там нямаше нищо.

Казак спря, сякаш се подготвяше за ужасната болка, която щеше да му причини следващата крачка.

Освен това пращеше и светеше, обхванат от огъня на Свети Елмо.

Огънят на Свети Елмо представлява изпразване на електрически заряди, придружено от светене, което не причинява на засегнатите от него по-голямо неудобство от гъделичкане с перо. Но съществото изглежда обхванато от огън и може да му се прости, ако се уплаши.

Светенето на Казак бе ужасяващо за окото. И от кучето се носеше миризма на озон.

Казак не помръдваше. Способността му да се изненадва на това удивително явление отдавна бе изчерпана. Понасяше пламъците с търпелива тъга.

Огънят угасна.

Под арката се появи Румфорд. Той също имаше нездрав, измъчен вид. Една дематериализационна ивица, ивица от нищо, широка около педя, премина по тялото му от краката до главата. Последваха я две по-тесни на няколко сантиметра разстояние.

Румфорд вдигна ръце нагоре и разпери пръсти. От върховете им излизаха розовите, виолетови и бледозеленикави пламъци на огъня на Свети Елмо. В косата му играеха златисти сияния, сговорили се да му създадат фалшив ореол.

— Мир — каза Румфорд вяло.

Огънят на Свети Елмо угасна.

Сало се почувства ужасен.

— Скип! — извика той. — Какво става, Скип?!

— Слънчеви петна — отговори Румфорд. Той се добра до шезлонга, стовари едрото си тяло в него и прикри очите си с ръка, отпусната и бяла като мокра носна кърпа.

Казак легна до него. Казак трепереше.

— Аз… Никога досега не съм те виждал такъв — измънка Сало.

— Никога досега не е имало такава слънчева буря — каза Румфорд.

Сало не се изненада, че Слънцето влияе токова силно на хроно-синкластично инфундибулумираните му приятели. Беше виждал Румфорд и Казак да се чувстват неразположени заради слънчевите петна и друг път — но най-сериозният симптом при тези случаи беше краткотрайното гадене. Електрическите заряди и дематериализационните ивици бяха нещо ново.

Докато Сало наблюдаваше Румфорд и Казак, те изведнъж станаха двуизмерни, като фигури, нарисувани върху трептящо знаме.

След това се стабилизираха, отново станаха закръглени.

— Мога ли да направя нещо за теб, Скип? — попита Сало.

Румфорд простена.

— Защо всички трябва да задават този ужасен въпрос!

— Извинявай — смути се се Сало. Стъпалата му сега бяха напълно изпуснати и хлътнали навътре — бяха се превърнали в смукала. Когато стъпваше по полираната настилка, те издаваха всмукващи звуци.

— Трябва ли да издаваш тези звуци? — попита Румфорд с раздразнение.

На старият Сало му се прииска да умре. Досега приятелят му Румфорд не му бе казал нито една груба дума. Сало не можеше да го понесе.

Той затвори две от трите си очи. Третото се насочи към небето. Погледът му привлякоха две движещи се сини точки. Те бяха реещи се титански сини птици.

Бяха открили въздушно течение, което ги тласкаше нагоре.

Крилата им не помръдваха.

Нито едно перце по тях не се движеше нехармонично. Животът беше реещ се сън.

— Гра-а-а-а! — обади се едната синя птица.

— Гра-а-а-а! — съгласи се другата.

Те прибраха крилете си едновременно и полетяха надолу като камъни. Сякаш ги очакваше сигурна смърт край стените на Румфорд. Но след миг отново се спряха, за да започнат още едно продължително и волно изкачване.

Този път се понесоха към небе, набраздено от дирята изпарения, оставяна от кораба на Малачи Констант, Беатрис Румфорд и сина им Хроно. Скоро щеше да кацне.

— Скип? — обади се Сало.

— Трябва ли непременно да ме наричаш така? — попита Румфорд. — Не обичам това име… освен ако го използва някой, с когото съм израсъл от дете.

— Помислих си… като твой приятел… — започна Сало, — че може би имам право да…

— Хайде да оставим този камуфлаж — тросна се Румфорд.

Сало затвори и третото си око. Кожата се изпъна по тялото му.

— Камуфлаж? — попита той.

— Краката ти отново издават тези звуци! — изръмжа Румфорд.

— Скип! — извика Сало и коригира непоносимото си фамилиарничене. — Уинстън, чувствам се в някакъв кошмар, като ми говориш така! Мислех, че сме приятели!

— Да кажем, че сме били от полза един за друг до известна степен и толкова.

Главата на Сало се заклати леко върху шарнирното си окачване.

— Мислех, че беше нещо повече от това — промълви той най-накрая.

— Да кажем — обади се Румфорд кисело, — че сме открили един в друг средство за постигане на съответните си цели.

— Аз… помогнах ти с радост… и се надявам наистина да съм ти бил от полза — каза Сало и отвори очите си. Трябваше да проследи реакцията на Румфорд. Той нямаше как отново да не стане добър към него, защото му бе помогнал безкористно.

— Не ти ли дадох половината си запаси от УВДБ? — попита Сало. — Не ти ли позволих да прекопираш кораба ми, за да направиш корабите на Марс? Не пилотирах ли първите няколко полета за набиране на доброволци? Не ти ли помогнах да измислиш как да контролираш марсианците, така че да не създават проблеми? Не ти ли помагах ден след ден да създадеш новата религия?

— Така е — кимна Румфорд. — А какво е последното, което направи за мен?

— Какво? — попита Сало.

— Няма значение — отвърна Румфорд троснато. — Това е краят на един земен виц, който при дадените обстоятелства никак не е смешен.

— О! — възкликна Сало. Той знаеше много земни вицове, но не и този.

— Краката! — извика Румфорд.

— Извинявай! — стресна се Сало. — Ако можех да плача като земянин, щях да го направя! — Не можеше да овладее тъгуващите си крака. Те продължаваха да издават звуците, които Румфорд изведнъж толкова намрази. — Съжалявам за всичко! Знам едно, че се опитах по всички възможни начини да ти бъда истински приятел и не съм искал абсолютно нищо в замяна!

— И не е било нужно! — озъби се Румфорд. — Не е било нужно да искаш каквото и да било! Трябвало е само да седнеш и да чакаш всичко да капне в скута ти!

— Какво съм чакал да капне в скута ми? — попита Сало изненадано.

— Резервната част за кораба ти — каза Румфорд. — Тя почти е пристигнала. Идва, господине! Намира се у момчето на Констант. Нарича я свой талисман… като че ли не знаеш!

Румфорд стана, позеленя и помоли с жест за тишина.

— Извинявай, ще ми прилошее отново.

На Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак наистина им прилоша пак — още по-силно от преди. На горкия Сало му се струваше, че ще се превърнат в нищо или ще експлодират.

Казак започна да вие, обвит в кълбо от огъня на Свети Елмо.

Румфорд стоеше изпънат, с изцъклени очи — като огнен стълб.

И този пристъп премина.

— Извинявай — изрече Румфорд със сразяваща учтивост. — Какво беше започнал да говориш?

— Какво? — попита Сало.

— Каза нещо… или се опита да кажеш.

Само потта по челото на Румфорд подсказваше, че е преживял нещо неприятно. Той постави цигара в едно дълго, кокалено цигаре и я запали. Издаде напред долната си челюст. Цигарето сочеше нагоре.

— Ще бъдем необезпокоявани още три минути — каза той. — Та за какво говореше?

Сало си припомни за какво ставаше дума с усилие. Когато си припомни, се разстрои още повече. Най-лошото възможно нещо се бе случило. Румфорд не само бе разбрал за влиянието, което тралфамадорците оказваха върху делата на земяните, което би го оскърбило достатъчно, но изглежда също така смяташе себе си за главната жертва на това влияние.

Понякога Сало изпитваше неспокойното подозрение, че Румфорд може би се намира под влиянието на тралфамадорците, но веднага прогонваше тази мисъл от главата си, тъй като не бе в състояние да направи нищо в тази връзка. Не бе говорил с него за това, защото беше сигурен, че хубавата им дружба ще бъде прекратена веднага. Неуверено, Сало се замисли над възможността Румфорд да не е научил чак толкова много.

— Скип — каза той.

— Моля те! — укори го Румфорд.

— Мистър Румфорд — поправи се Сало, — мислите, че по някакъв начин съм ви използвал?

— Не ти — отвърна Румфорд, — а другите машини на прекрасния ти Тралфамадор.

— Хъм. Мислите… Мислиш, че са те използвали? Скип?

— Тралфамадор — отбеляза Румфорд — достигна до Слънчевата система, грабна ме и ме използва като някаква си картофобелачка!

— Ако си можел да видиш подобно нещо в бъдещето, защото досега не си го споменал?

— Никой не обича да го използват — заяви Румфорд. — Човек е склонен да не признава подобни неща пред себе си до последния възможен момент. — Той се усмихна кисело. — Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че се гордея, колкото и глупашки заблудена да е тази гордост, с това, че сам вземам решенията си и сам преценявам мотивите си за тях.

— Не съм изненадан — каза Сало.

— Така ли? — попита Румфорд язвително. — Мислех си, че това е нещо твърде деликатно, за да може да го схване една машина.

Това със сигурност бе слабото място в отношенията им. Сало беше машина, тъй като бе проектиран и произведен. Той не криеше този факт. Но Румфорд никога досега не го беше използвал, за да го обиди. Едва прикрито зад тънкия воал на благородството, Румфорд му даваше да разбере, че да си машина означава да си нечувствителен, да нямаш въображение, да си вулгарен и да следваш неотклонно целите си, без следа от съвест…

Сало бе удивително уязвим за това обвинение. Благодарение на голямата духовна близост, която някога се бе развила между тях, сега Румфорд знаеше как да го нарани.

Сало отново затвори две от трите си очи и се загледа в реещите се сини птици. Бяха големи колкото земни орли.

На Сало му се искаше да е титанска синя птица.

Корабът, на който бяха Малачи Констант, Беатрис Румфорд и сина им Хроно, се плъзна ниско над двореца и се приземи на брега на море Уинстън.

— Давам ти честната си дума — заговори Сало, — не знаех, че те използват и нямам никаква представа за какво…

— Машина! — каза Румфорд гадно.

— Кажи ми, за какво са те използвали, моля те — продължи Сало. — Честна дума, нямам абсолютно никаква представа…

— Машина! — повтори Румфорд.

— След като мислиш за мен толкова лоши неща, Скип… Уинстън… мистър Румфорд — каза Сало, — след всичко, което направих единствено в името на дружбата, вероятно няма какво повече да сторя или кажа, за да променя положението.

— Точно това, което би казала една машина!

— Машината го каза — обади се Сало примирено. Той наду стъпалата си до размерите на топки за немски батбол и се приготви да напусне двореца на Румфорд, да премине по море Уинстън и никога повече да не се върне. Едва когато стъпалата му бяха напълно надути, той схвана предизвикателството в думите на Румфорд. В тях се съдържаше съвсем ясен намек, че в крайна сметка има нещо, което той би могъл да направи, за да промени положението.

Макар и машина, Сало бе достатъчно чувствителен, за да разбере, че да попита какво е това нещо, би означавало да хленчи. Той се овладя. В името на дружбата бе готов да хленчи.

— Скип — примоли се той, — кажи ми какво да направя. Каквото и да е то, всичко…

— След много малко време — каза Румфорд — един взрив ще освободи края на моята спирала от Слънцето и ще я запрати извън Слънчевата система.

— Не! — извика Сало. — Скип! Скип!

— Не, не, само без съжаления, моля — прекъсна го Румфорд и направи крачка назад, страхувайки се да не го докоснат. — Всъщност, това е нещо доста хубаво. Ще видя много нови неща, много нови същества. — Опита се да се усмихне. — Уморително е, ще знаеш, да си уловен в монотонния часовников механизъм на Слънчевата система. — Засмя се дрезгаво. — В края на краищата, няма да умра или нещо подобно. Това, което някога е било, винаги ще бъде и това, което някога ще бъде, винаги е било. — Поклати глава бързо и пророни една сълза, която не знаеше, че е застанала на клепача му.

— Колкото и утешителна да е хроно-синкластично инфундибулумираната мисъл — каза Румфорд, — все пак бих искал да знам какъв беше смисълът на целия този епизод в Слънчевата система.

— Ти го казваш много по-добре от всеки друг в „Джобната история на Марс“ — увери го Сало.

— В „Джобната история на Марс“ не се споменава, че съм станал жертва на мощно влияние на сили, произхождащи от планета Тралфамадор. — Той изскърца със зъби. — Преди аз и кучето ми да заплющим през пространството като конски камшик в ръцете на безумец — добави Румфорд, — много бих искал да науча какво е посланието, което носиш.

— Н-н-не знам — отговори Сало. — Запечатано е. Имам заповед да…

— Въпреки всички заповеди на Тралфамадор — каза Уинстън Найлс Румфорд, — въпреки всичките ти инстинкти на машина, но в името на нашето приятелство, Сало, искам да отвориш посланието сега и да ми го прочетеш.

 

Малачи Констант, Беатрис Румфорд и младият Хроно — техният див син — се хранеха намръщено в сянката на една титанска маргаритка на брега на море Уинстън. Всеки член на семейството се бе облегнал на статуя.

Брадатият Малачи Констант, плейбоят от Слънчевата система, все още бе облечен с яркожълтия костюм с въпросителните знаци. Това беше единственото облекло, което притежаваше.

Констант се бе облегнал на една статуя на Свети Франциск от Асизи. Свети Франциск се опитваше да се сприятели с две враждебно настроени и ужасяващо огромни птици, по всяка вероятност плешиви орли. Констант не бе в състояние да определи птиците като титански сини птици, тъй като все още не бе виждал такива. Бе пристигнал на Титан едва преди час.

Беатрис, която имаше вид на циганска царица, кипеше от тих гняв в краката на един млад студент по физика. Още от пръв поглед личеше, че младият, облечен в бяла престилка учен е съвършен слуга единствено на истината. Още от пръв поглед личеше, че нищо друго, освен истината, не би могло да му достави удоволствие, докато се усмихва над своите епруветки. Още от пръв поглед личеше, че подобно на хармониумите от пещерите на Меркурий, той бе над животинските грижи на човечеството. Още от пръв поглед се виждаше, че това е един млад човек, лишен от суетност, освободен от похот и зрителят приемаше за истина името, което Сало бе вдълбал в основата на скулптурата — „Откриване на атомната енергия“.

Едва след това се забелязваше, че търсачът на истината е получил шокираща ерекция.

Беатрис все още не бе забелязала това.

Младият Хроно — мургав и опасен като майка си — вече извършваше първия си вандалски акт — или по-скоро се опитваше да го извърши. Опитваше се да издълбае една мръсна земна дума върху основата на статуята, върху която се бе облегнал. Искаше да го направи с острия ръб на талисмана си.

Вместо това, втвърденият почти колкото диамант титански торф заобли острия ръб.

Скулптурата, върху която се трудеше Хроно представляваше семейна група — неандерталец, партньорката му и тяхното бебе. Беше много вълнуващо произведение. Приклекналите, космати, изпълнени с надежда същества бяха толкова грозни, че чак изглеждаха красиви.

Тяхната универсалност и значение не намаляваха от името, което Сало бе дал на произведението си. На всички свои статуи Сало даваше страховити имена, сякаш за да заяви съвсем категорично по този начин, че не се взема насериозно като художник нито за миг. Името, което Сало бе дал на семейството неандерталци се дължеше на факта, че на бебето показваха човешки крак, печащ се на грубо издялкан шиш.

Името на скулптурата беше: „Това малко свинче“.

 

— Независимо какво ще се случи — каза Малачи Констант на семейството си, след като пристигнаха на Титан — било то красиво, тъжно, щастливо, нещастно или страшно — проклет да съм, ако реагирам. В момента, в който се окаже, че някой или нещо иска да действам по определен начин, просто ще замръзна. — Той погледна нагоре към пръстените на Сатурн и сви устни. — Не е ли прекалено красиво, за да се опише с думи? — Изплю се на земята.

— Ако някой отново пожелае да ме използва в някой от грандиозните си планове — продължи Констант, — очаква го огромно разочарование. С по-голям успех може да се надява да накара някоя от тези статуи да се изправи.

Той отново се изплю.

— Доколкото успях да разбера — продължи Констант, — Вселената е склад за вехтории, в който цените на всичко са прекалено надути. Аз приключвам с ровенето из купчините боклуци, за да търся какво да купя. Всяка от така наречените покупки, е свързана с помощта на невидими проводници за сноп динамитни шашки.

Той се изплю отново.

— Отказвам се — каза Констант.

— Оттеглям се — каза Констант.

— Напускам — каза Констант.

Малкото му семейство се съгласи без особен ентусиазъм. Храбрата му реч вече им беше втръснала. Бе я произнасял много пъти по време на седемнайсетмесечния полет от Земята до Титан — и освен това тя беше рутинна философия на всички ветерани от Марс.

Всъщност Констант и без това не говореше на семейството си. Говореше силно, така че гласът му да се понесе над гората от статуи и над море Уинстън. Това бе политическа декларация, която трябваше да чуе Румфорд и всеки друг, който се спотайваше наоколо.

— За последен път взехме участие — извика Констант силно — в експерименти, борби и празненства, които не разбираме!

— Разбираме… — долетя ехото откъм стената на двореца, построен на недалечния остров в море Уинстън. Разбира се, това беше дворецът на Румфорд, неговият Тадж Махал, неговата Блуждаеща крепост. Констант не се изненада, че го вижда на това място. Беше го видял, когато слезе от космическия кораб, бе го видял да блести като Божествения град на свети Августин.

— И какво ще стане сега? — попита Констант ехото. — Всички статуи ще оживеят?

— Оживеят — повтори ехото.

— Това е ехо — обясни Беатрис.

— Знам, че е ехо — отвърна Констант.

— Откъде да знам, че знаеш? — сви рамене Беатрис. Тя се държеше сдържано и мило. Показа се много добра към Констант, не го обвини за нищо, не очакваше от него нищо. Една не така аристократична жена би могла да превърне живота му в ад, да го изкара виновен за всичко и да иска от него да направи чудеса.

По време на пътуването не правиха любов. Нито Констант, нито Беатрис проявяваха някакъв интерес към това. Ветераните от Марс бяха такива.

Както можеше да се очаква, пътуването бе сближило Констант с партньорката и детето им — повече, отколкото на сложната позлатена система от подиуми, скелета, сцени, амвони, стъпала и мостчета в Нюпорт. Но единствената любов в семейството все още беше само между Беатрис и Хроно. Освен тази любов между майка и син съществуваше само учтивост, мрачно съчувствие и потиснато недоволство от принудата изобщо да бъдат семейство.

— О, Боже! — възкликна Констант. — Животът е смешен, когато се замислиш!

Младият Хроно не се усмихна, когато баща му каза, че животът е смешен.

Младият Хроно най-малко от всички в семейството можеше да смята, че животът е смешен. Беатрис и Констант можеха все пак да се смеят горчиво над невероятните случайности, които бяха преживели. Младият Хроно не можеше да се смее с тях, защото самият той беше невероятна случайност.

Нищо чудно, че най-ценните съкровища на младия Хроно бяха неговият талисман и автоматичният му нож.

Младият Хроно сега извади автоматичния нож и разсеяно отвори острието. Очите му се присвиха. Беше готов да убива, ако това се наложеше. Гледаше към една позлатена гребна лодка, която потегли от двореца на острова.

Гребеше някакво същество, с цвят на мандарина. Това, разбира се, беше Сало. Идваше с лодката, за да закара семейството до двореца. Гребеше лошо, защото никога досега не го беше правил.

Той притежаваше едно предимство пред хората-гребци — имаше едно око и на тила.

Младият Хроно пусна един отблясък в окото на стария Сало. Направи го с острието на автоматичния нож.

Задното око на Сало премигна.

Изпращането на отблясъка в окото на Сало не бе детска игра за младия Хроно. Това беше ловкост от джунглата, предназначена да смути всяко същество, което се изпречеше пред погледа му. То беше едно от хилядите неща, които Хроно и майка му бяха научили през годината, която бяха прекарали в джунглата на Амазонка.

Кафявата ръка на Беатрис стисна един камък.

— Смути го още веднъж — каза тя тихо на сина си. Младият Хроно още веднъж изпрати отблясък в окото на стария Сало.

— Изглежда тялото е единствената му мека част — отбеляза Беатрис, без да движи устни. — Ако не успееш да пробиеш тялото му, опитай в окото.

Хроно кимна.

Констант почувства ледени тръпки, когато видя колко професионален екип за самоотбрана са партньорката и синът му. Той не участваше в плана им. Нямаха нужда от него.

— Какво да направя аз? — попита Констант.

— Ш-ш-ш-т! — сряза го Беатрис грубо.

Сало извади на брега позлатената лодка. Завърза я бързо с нескопосан възел за ръката на една статуя край водата. Тя беше на гола жена, която свиреше на тромбон. Беше наречена тайнствено: „Евелина и нейната вълшебна виолина“.

Сало бе прекалено покрусен от скръб, за да мисли за собствената си безопасност — дори не бе в състояние да си даде сметка, че би могъл да предизвика страх у някого. Той застана за миг неподвижно върху блок втвърден титански торф, недалеч от лодката. Тъжните му крака засмукаха мокрия камък. Освободи ги с огромно усилие.

И продължи нататък, заслепяван от отблясъците на Хроно.

— Моля ви… — каза той.

От отблясъка на ножа полетя камък.

Сало се наведе.

Една ръка сграбчи кокалестото му гърло, събори го на земята. Сега младият Хроно възседна стария Сало и опря ножа си в гърдите му. Беатрис приклекна до главата му с камък в ръка, готова да я размаже на пихтия.

— Хайде, убийте ме! — изхриптя гласът на Сало. — Ще ми направите огромна услуга. Ще ми се да бях мъртъв! Проклинам Бога, задето изобщо съм бил сглобен и пуснат в действие! Убийте ме, прекратете нещастието ми и след това отидете да го видите. Той пита за вас.

— Кой? — попита Беатрис.

— Горкият ви съпруг… моят бивш приятел, Уинстън Найлс Румфорд — поясни Сало.

— Къде е той?

— В онзи дворец на острова. Той умира… Съвсем сам, само с неговото вярно куче. Пита за вас — добави Сало. — Пита за всички вас. И каза, че повече не иска да се мяркам пред очите му.

 

Малачи Констант видя как устните с цвят на олово целуват празното пространство без звук. Езикът зад тях помръдваше едва забележимо. Изведнъж устните се отдръпнаха назад и оголиха съвършените зъби на Уинстън Найлс Румфорд.

Самият Констант също бе оголил зъби, готов да ги стисне веднага, щом пред очите му се появеше човекът, който му бе причинил толкова много злини. Но не ги стисна. Най-напред, защото — никой не гледаше — никой нямаше да забележи, че го прави и никой нямаше да разбере. И след това, защото разбра, че не изпитва омраза.

Подготовката за стискането на зъби се превърна в провиснала челюст на селяндур, сблъскал се с грозна, смъртоносна болест. Уинстън Найлс Румфорд лежеше напълно материализиран върху лилавия си шезлонг край басейна. Очите му бяха насочени към небето, без да мигат, вероятно невиждащи. Едната му ръка бе увиснала надолу покрай шезлонга, а отпуснатите и пръсти бяха заплетени в душещия нашийник на Казак, кучето от космоса.

В нашийника нямаше нищо.

Едно слънчево изригване бе разделило човека и кучето. Една Вселена, създадена с повече милост, би ги оставила заедно.

Вселената, която населяваха Уинстън Найлс Румфорд и кучето Казак не беше създадена с милост. Казак бе изпратен преди господаря си на далечната мисия до никъде и към нищото.

Казак бе изчезнал с вой сред облак озон и злокобна светлина, сред жужене като от гъмжило пчели.

Празният душещ нашийник се изплъзна от пръстите на Румфорд. Нашийникът, който изразяваше смърт, издаде безформен звук и падна като безформена купчина — бездушен роб на гравитацията, понесена със строшен гръбнак.

Оловносивите устни на Румфорд се раздвижиха.

— Здравей, Беатрис, жена ми — каза той с гробовен глас.

— Здравей, Космически скиталецо — каза той и този път гласът му прозвуча топло. — Каква храброст прояви като дойде тук… Да рискуваш още веднъж с мен…

— Здравей, славни носителю на славното име Хроно — каза Румфорд. — Привет на шампиона по немски батбол, привет на притежателя на талисмана.

Тримата, към които бяха отправени тези думи, стояха до самата стена. Басейнът беше между тях и Румфорд.

Старият Сало, чието желание да умре не бе изпълнено, продължаваше да тъгува на кърмата на позлатената гребна лодка извън стената.

— Аз не умирам — каза Румфорд. — Просто се сбогувам със Слънчевата система. Но дори и това не правя. По великия, безвременен, по хроно-синкластично инфундибулумирания начин да гледаме на нещата, аз винаги ще съм тук. Ще бъда там, където винаги съм бил.

Все още преживявам медения си месец с теб, Беатрис — продължи той. — Все още те водя в малката стаичка под стълбата в Нюпорт, мистър Констант… Да, и си играя на криеница в пещерите на Меркурий с теб и Вооз. Хроно… Все още гледам колко добре играеш немски батбол на желязното игрище на Марс.

Той простена. Стонът му беше тих… И толкова тъжен!

Упоителният, мек въздух на Титан отнесе тихия стон надалеч.

— Продължаваме да казваме това, което сме казали, приятели — такова, каквото е било, такова, каквото е, такова, каквото ще бъде — каза Румфорд.

Тихият стон се чу отново.

Румфорд го наблюдаваше как се отдалечава, сякаш беше кръгче от дим.

— Има нещо, което трябва да знаете за живота в Слънчевата система. Тъй като съм хроно-синкластично инфундибулумиран, аз го знаех през цялото време. То е толкова зловещо, че се стремях да мисля за него колкото се може по-малко.

Ето какво е това зловещо нещо — всичко, което някога е направило което и да било човешко същество от Земята, е било променено от съществата, населяващи една планета на сто и петдесет светлинни години оттук. Името на тази планета е Тралфамадор.

Аз не зная как тралфамадорците са ни контролирали. Но зная с каква цел са го правили. Правили са го, за да доставим една резервна част на един тралфамадорски пратеник, чийто кораб се е повредил тук, на Титан.

Румфорд посочи с пръст младия Хроно.

— Ти, млади човече — каза той. — Тази част е в джоба ти. В джоба ти се намира кулминацията на цялата земна история. В джоба ти се намира онова тайнствено нещо, което всяко човешко същество се е опитвало толкова отчаяно, толкова усърдно, толкова неуверено, толкова изтощително да произведе и достави тук.

На върха на обвиняващия пръст на Румфорд се появи пращящ електрически заряд.

— Това, което наричаш свой талисман — продължи Румфорд, — е резервната част за кораба на тралфамадореца, която той очаква от толкова време!

Този пратеник е съществото с кожа като мандарина, което в момента се срамува ей там, навън. Името му е Сало. Надявах се, че този пратеник ще позволи на човечеството да види посланието, което носи, защото човечеството му помогна толкова много. За жалост, заповядано му е да не показва посланието на никого. Той е машина и като такава няма избор, освен да гледа на заповедите като на заповеди.

Помолих го най-любезно да ми покаже посланието си, но той отчаяно отказа.

Пращящия електрически заряд върху пръста на Румфорд се увеличи и образува спирала около тялото му. Той я погледна с тъжно презрение.

— Предполагам, че това е то — каза той за спиралата.

Наистина беше. Спиралата леко се удължи, правейки реверанс. След това започна да се върти около Румфорд и да плете плътна какавида от зелена светлина.

Докато се въртеше, не се чуваше почти нищо.

— Мога да кажа само следното — продължи да говори Румфорд в какавидата. — Направих всичко, каквото можах, за да служа на родната си Земя, обслужвайки междувременно непреодолимите желания на Тралфамадор.

Може би сега, след като резервната част най-после е доставена на пратеника, Тралфамадор ще остави Слънчевата система на мира. Може би сега земните хора ще бъдат свободни да се развиват и да следват собствените си желания — нещо, което не са били свободни да правят в продължение на хиляди години. — Той кихна. — Чудото е, че човешките същества са успели да се сдобият и с този разум, който притежават.

Зелената какавида се издигна във въздуха и увисна над купола.

— Помнете ме като джентълмена от Нюпорт и Слънчевата система — поръча Румфорд. Гласът му отново звучеше спокойно. Той бе в мир със себе си и се чувстваше равен на всяко същество, на което би могъл да попадне, където и да било. — Казано по точен начин — долетя гърленият му тенор от какавидата — сбогом.

Какавидата заедно с Румфорд изчезна с едно „ф-ф-ф-т“.

Никой повече не видя Румфорд и кучето му.

 

Старият Сало влезе подскачайки в двора точно, когато Румфорд изчезна с какавидата си.

Дребният тралфамадорец бе като обезумял. Беше откъснал посланието от лентата около врата си с подобния си на смукало крак. Крайникът все още беше в тази форма и в него беше посланието.

Сало погледна нагоре, към мястото, където преди миг бе какавидата.

— Скип! — извика към небето. — Скип! Посланието! Ще ти покажа посланието! Посланието! Ски-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-п!

Главата му описа салто върху шарнирното окачване.

— Отиде си — каза Сало кухо. — Отиде си — прошепна той.

— Машина? — прошепна Сало. Говореше на пресекулки, колкото на себе си, толкова и на Констант, Беатрис и Хроно. — Машина съм и такъв е моят народ. Аз съм бил проектиран и произведен и никакви разходи, никакви умения не са били спестени, за да може на мен да се разчита, за да съм ефективен, предсказуем и дълготраен. Аз съм най-добрата машина, която моят народ можеше да произведе.

— Добра машина ли се оказах? — попита Сало.

— Може ли да се разчита на мен? — каза той. — На мен разчитаха да не показвам посланието на никого, докато не стигна до местоназначението си, а аз го отворих.

— Ефективен ли съм? — каза той. — Сега, след като загубих най-добрия си приятел, за да прескоча мъртъв лист ми е необходима повече енергия, отколкото навремето, за да прескоча планината Румфорд.

— Предсказуем? — каза той. — След като наблюдавах човешките същества на Земята в продължение на двеста хиляди земни години, станах плашлив и сантиментален като най-глупавата земна ученичка.

— Дълготраен? — каза той. — Ще се окаже, каквото се окаже.

Той остави посланието, което бе носил толкова дълго време, върху празния, лилав шезлонг на Румфорд.

— Ето го, приятелю — проговори той на спомена си за Румфорд. — Нека ти даде утеха, Скип! Голяма болка причини то на твоя стар приятел Сало. За да ти го даде, дори и толкова късно, старият Сало трябваше да води война срещу същността а своето същество, срещу самата природа на машината. Ти поиска от една машина невъзможното и тя се подчини.

— Машината вече не е машина — каза Сало. — Контактите и са корозирали, лагерите и са зацапани, електрическите и вериги са свързани на късо, зъбните и колела са демонтирани. Умът и бучи и пука като ум на земен човек — бръмчи и прегрява от мисли за любов, чест, достойнство, права, постижения, честност, независимост…

Старият Сало взе посланието от шезлонга на Румфорд. Беше написано на малка алуминиева плочка. Представляваше една-единствена точка.

— Искате ли да знаете как съм бил използван, как бе похабен животът ми? — попита той. — Искате ли да знаете какво е посланието, което нося вече половин милион земни години… Което трябва да нося още осемнайсет милиона години?

Той повдигна напред алуминиевата плочка, залепена за смукалото на крака му.

— Точка — каза Сало.

— Една-единствена точка — каза той.

— Точката на тралфамадорски означава…

 

„Поздрави.“

 

Малката машина от Тралфамадор, след като предаде посланието на себе си, на Констант, на Беатрис и на Хроно, изминавайки разстояние от сто и петдесет светлинни години, внезапно подскочи и хукна навън към брега.

Там се самоуби. Разглоби се на части и разхвърли частите във всички посоки.

Хроно излезе на брега сам и закрачи сред частите на Сало. Никога не се бе съмнявал, че талисманът му притежава удивителна сила и удивителен смисъл.

Винаги бе подозирал, че в края на краищата някое по-висше същество ще дойде да си го поиска. В природата на истински ефективните талисмани е фактът, че човешките същества никога не ги притежават истински.

Те просто се грижат за тях, докато истинският им собственик или по-висши собственици, дойдат да си ги поискат.

Хроно нямаше чувство за безполезност и хаос.

Всичко му се струваше подредено като в аптека.

И момчето участваше изцяло в този съвършен порядък.

То извади талисмана от джоба си и без съжаление го хвърли на пясъка, хвърли го сред разпилените части на Сало.

Рано или късно, Хроно вярваше в това, магическите сили на Вселената щяха да дойдат и отново да сглобят всичко, както си е било.

Както винаги.