Кърт Вонегът
Сирените от Титан (8)

ГЛАВА ОСМА
В ХОЛИВУДСКО НОЩНО ЗАВЕДЕНИЕ

Хармониум — единствената известна форма на живот на планетата Меркурий. Хармониумът живее в пещери. Трудно можем да си представим по-красиво същество.

„Детска енциклопедия на чудесата и нещата, които трябва да правим“

Планетата Меркурий пее като кристална чаша.

Пее през цялото време.

Едната страна на Меркурий е обърната към слънцето. Тази страна винаги е била обърната към него. Тя представлява море от бял, горещ прахоляк.

Другата страна е обърната към нищото на вечния космос. Тази страна винаги е била обърната към него. Тя представлява гора от синьо-бели кристали, болезнено студени.

Напрежението, което се създава между горещото полукълбо на безкрайния ден и студеното полукълбо на безкрайната нощ кара планетата да пее.

На Меркурий няма атмосфера, така че песента, която пее се долавя само с докосване.

Това е бавна песен. Меркурий поддържа една нота от песента си колкото трае едно земно хилядолетие. Има мнения, че някога тази песен е била бърза, буйна и съвършена — непоносимо разнообразна. Възможно е.

В дълбоките пещери на Меркурий живеят и същества.

Песента, която планетата им пее, е важна за тях, защото те се хранят с вибрации. Хранят се с механична енергия.

Съществата се прилепват до пеещите стени на пещерите си.

По този начин те ядат песента на Меркурий.

Пещерите на Меркурий са уютни и топли в дълбините си.

Стените на пещерите в дълбините им са фосфоресциращи. Излъчват нарцисово жълта светлина.

Създанията от пещерите са прозрачни. Когато стоят прилепени към стените, светлината от фосфоресценцията минава през тях. Само че след като мине през телата им, жълтата светлина се променя и добива оттенък на аквамарин.

Природата е чудесно нещо.

Съществата от пещерите много приличат на малки, безгръбначни хвърчила. Формата им е ромбовидна — когато достигнат пълна зрелост, те са трийсет сантиметра високи и шестнайсет широки.

Не са по-дебели от гумената ципа на детски балон.

Всяко от тези същества има по четири немощни всмукващи чашки — по една на всеки ъгъл. Тези чашки им дават възможност да пълзят — подобно на гъсеници, — да се прилепват до стените и да подбират местата, където песента на Меркурий се чува най-силно.

След като открият място, обещаващо добра храна, съществата се залепват за него като мокър тапет.

Те нямат нужда от циркулационни системи. Толкова са тънки, че даряващите живот вибрации са напълно достатъчни, за да накарат всичките им клетки да животрептят без посредници.

Създанията не отделят екскременти.

Размножават се чрез отлюспване. Младите, когато се отделят от възрастните, не могат да се различат от пърхот.

Имат само един пол.

Всяко същество чисто и просто отделя люспи от своя вид, който е като вида на всички останали.

Не съществува детството като такова. Люспите започват да отделят люспи три земни часа, след като са били отделени самите те.

Те не достигат зрелост, след което да западат и умират. Те достигат зрелост и остават в разцвета на силите си, така да се каже, докато Меркурий може да пее.

Няма начин, по който едно от тези същества да може да навреди на друго и липсват мотиви за такова нещо.

Гладът, завистта, амбициите, възмущението, религията и сексуалната похот са без значение за тях и са им непознати.

Съществата имат само едно сетиво — докосването.

Притежават слаби телепатични способности. Мислите, които могат да предават и приемат са почти толкова монотонни, колкото и песента на Меркурий. Те са само две. Първата е автоматичен отговор на втората, а втората е автоматичен отговор на първата.

Първата е: „Ето ме, ето ме, ето ме.“

Втората е: „Какво щастие, какво щастие, какво щастие.“

Тези същества имат и още една характерна особеност, която засега не е обяснена от гледна точка на практическата необходимост — изглежда им допада да се подреждат в изумителни форми по фосфоресциращите стени.

Макар и слепи и безразлични към външни наблюдатели, те често се подреждат така, че се получават ослепителни нарцисово-жълти и аквамаринени диаманти. Жълтото идва от голите стени на пещерите. Аквамаринът е от светлината на стените, преминала през телата им.

Поради любовта им към музиката и желанието им да се разполагат така, че да служат на красотата, земяните са им дали красиво име.

Наричат ги хармониуми.

 

Вуйчо и Вооз се приземиха върху тъмната страна на Меркурий седемдесет и девет дни след излитането им от Марс. Те не знаеха, че планетата, на която са кацнали, е Меркурий.

Помислиха си, че Слънцето е ужасяващо голямо…

Но това не им попречи да решат, че кацат на Земята.

По време на рязкото забавяне на скоростта и двамата бяха изгубили съзнание. Сега се връщаха към реалността — бяха подложени на една жестока и красива илюзия.

Стори им се, че корабът им се е приземил сред небостъргачи, над които танцуват лъчи на прожектори.

— Не стрелят — отбеляза Вооз. — Войната или е свършила, или още не е започнала.

Тези весели лъчи светлина не бяха от прожектори. Бяха от високите кристали, намиращи се на границата между тъмното и светлото полукълбо на Меркурий. Тези кристали улавяха лъчи светлина от Слънцето, пречупваха ги през призмите си и ги препращаха игриво към тъмната страна. Там ги поемаха други кристали и ги предаваха още по-нататък.

Наистина не бе трудно да повярваш, че лъчи от прожектори се кръстосват в небето на една развита цивилизация. Човек лесно можеше да помисли гигантските синьо-бели кристали за небостъргачи — величествени и красиви.

Вуйчо, застанал край един илюминатор, тихо се разплака. Плачеше за любовта, за семейството, за приятелството, за истината, за цивилизацията. Всички неща, за които плачеше бяха абстракции, тъй като в паметта му се бяха запазили много малко лица и факти, върху които да може да построи игра на страстта. Имената подрънкваха в паметта му като сухи кости. Стони Стивънсън — приятел… Бе — жена… Хроно — син… Вуйчо — баща…

През главата му мина и името Малачи Констант, но не знаеше какво да прави с него.

Вуйчо изпадна във вцепенение, в някакво безмълвно възхищение от чудесните хора и чудесният им живот, създали тези величествени сгради, обливани от светлината на прожекторите. Със сигурност на това място семействата и приятелите без лица, надеждите без имена биха могли да разцъфтят като…

Вуйчо не можа да измисли подходящ образ за сравнение.

Представи си някакъв удивителен фонтан — конус, съставен от корита с разширяващи се към основата диаметри. Нямаше да стане. Фонтанът бе пресъхнал, бе пълен с останки от птичи гнезда. Усети парене в пръстите, сякаш ги бе ожулил, изкачвайки се по сухите корита.

Не можеше да се сравни.

Вуйчо отново си представи трите красиви момичета, които го бяха подканили да се спусне по смазаната цев на карабината му.

— Божичко! — възкликна Вооз. — Всички са заспали! Но не задълго. — Той подвикна и очите му заблестяха. — Когато старият Вооз и Вуйчо хванат из града, всички ще се събудят и ще стоят будни със седмици!

Пилот-навигаторът управляваше кораба умело. Оборудването нервно разговаряше само със себе си — жужеше, щракаше, свистеше. Корабът долавяше и избягваше опасностите отдолу и търсеше идеалното място за кацане.

Създателите на пилот-навигатора умишлено го бяха направили побъркан на една тема — да открива прикритие за безценните войски и материалната част, които пренася. Той трябваше да каца с тези войски и материална част в най-дълбоката дупка, която можеше да намери. Предполагаше се, че ще каца, подложен на вражески огън.

Двайсет земни минути по-късно пилот-навигаторът продължаваше да си говори сам — както винаги намираше много неща за казване.

А корабът все още се спускаше, при това бързо.

Прожекторите, обливащи небостъргачите вече не се виждаха. Навън цареше мастилена тъмнина.

Тишината в кораба имаше почти същия оттенък. Вуйчо и Вооз разбраха какво им се случваше — намираха го за неизразимо с думи.

Усетиха, и с право, че ги погребват живи.

Корабът изведнъж се разтърси и запрати двамата си пътници на пода.

Рязката промяна им донесе рязко облекчение.

— Най-накрая у дома! — извика Вооз. — Добре дошли у дома!

След това злокобното чувство, че падат надолу като лист на дърво се появи отново.

След още двайсет минути корабът продължаваше бавно да се спуска.

Разтърсванията станаха чести.

За да се предпазят от тях, Вооз и Вуйчо легнаха в леглата си. Лежаха по корем и се държаха за тръбите на таблите.

За да направи нещастието им пълно, пилот-навигаторът обяви, че в кабината е настъпила нощ.

Над купола на кораба се чу стържене. Вуйчо и Вооз обърнаха погледи от възглавниците към илюминаторите.

Сега навън се виждаше някаква бледа жълта светлина.

Вуйчо и Вооз извикаха от радост и изтичаха до илюминаторите. Едва стигнаха до тях и корабът отново ги запрати на пода — очевидно преодолял някаква пречка. След това продължи да се спуска.

Една земна минута по-късно спускането престана.

Пилот-навигаторът изпусна едно скромно щракване. След като бе закарал товара си от Марс до Меркурий, според инструкцията, той се самоизключи.

Бе доставил товара си на дъното на една пещера, на сто и шестнайсет мили под повърхността на планетата. Бе открил пътя надолу през една усукана система от комини, и бе достигнал място, откъдето нямаше накъде повече да се спуска.

Вооз първи стигна до илюминатора и първи видя веселото приветствие на жълтите и аквамаринени диаманти, които хармониумите бяха оформили върху стените.

— Вуйчо! — извика той. — Проклет да съм, ако не ни е оставил право в някое холивудско нощно заведение!

Тук трябва да се припомни дихателната техника „Шлиман“, за да се разбере напълно това, което се случи. В херметизираната кабина Вуйчо и Вооз получаваха кислорода си от хапчетата в червата си. Намирайки се в атмосфера с нужното налягане, не се бе налагало да запушват носа и ушите си, нито пък да държат устите си затворени. Това се налагаше само във вакуум или в отровна среда.

Вооз бе останал с впечатлението, че навън е здравословната атмосфера на родната му Земя.

Всъщност навън имаше само вакуум.

Той отвори едновременно вътрешната и външната врата на кораба, разчитайки на благоприятни условия вън.

Бе възнаграден от експлозивното изсвистяване на газа от кабината в околния вакуум.

Успя да затръшне вътрешната врата, но не преди той и Вуйчо да получат сериозни кръвоизливи, докато викаха от радост.

Строполиха се на пода. Дробовете им кървяха обилно.

Това, което ги спаси от сигурна смърт, бе автоматичната аварийна система, която отговори на първата експлозия с още една, чрез която върна налягането в кабината към нормалното.

— Мамо! — възкликна Вооз, когато дойде на себе си. — Това със сигурност не е Земята.

Вуйчо и Вооз не изпаднаха в паника.

Възстановиха силите си с храна, почивка, напитки и кислородни таблетки.

И едва тогава запушиха ноздрите и ушите си, затвориха устите си и излязоха навън, за да проучат околността. Убедиха се, че гробницата им е дълбока, усукана, безкрайна, без въздух, ненаселена от нищо, което дори и бегло да прилича на човек и негодна за живот на каквото и да било, което и бегло да прилича на човек.

Отбелязаха присъствието на хармониумите, но в това не откриха нищо окуражаващо.

Съществата им се сториха зловещи.

Вуйчо и Вооз не можеха да повярват, че наистина са попаднали на подобно място. Това ги спаси от паниката.

Върнаха се на кораба.

— Е — каза Вооз, — станала е някаква грешка. Попаднали сме твърде дълбоко под земята. Трябва да излетим нагоре, където бяха онези постройки. Да ти кажа честно, Вуйчо, но мисля, че сме попаднали на Земята. Трябва да е станала някаква грешка, както казах, така че се налага да попитаме някого от постройките къде сме попаднали.

— Добре — отговори Вуйчо и облиза устните си.

— Натисни бутона „ON“ — каза Вооз — и ще полетим нагоре като птичка.

— Добре — отвърна Вуйчо.

— Може би — продължи Вооз — онези там горе не са и чували за това място тук и като им кажем, ще се изумят.

— Разбира се — съгласи се Вуйчо. Душата му усещаше теглото на многото километри скали отгоре. Във всички посоки над главите им тръгваха комини, които се разклоняваха до безкрай. И разклоненията им се разклоняваха в малки клонки, клонките — в тръбички не по-големи от човешки пори.

Душата на Вуйчо бе права, като чувстваше, че едва ли на десет хиляди един комин води право до повърхността.

Космическият кораб, благодарение на гениално измислената система от чувствителни датчици в долния си край, лесно бе открил пътя надолу, през един от малкото проходи, достигащи чак до дъното — надолу, надолу, надолу през един от много малкото изходи.

Това, което душата на Вуйчо не подозираше, бе вродената глупост на пилот-навигатора, когато трябваше да движи кораба нагоре. На проектантите му и през ум не им бе минало, че корабът може да има проблеми с изкачването. Всички марсиански кораби в края на краищата щяха да излетят от едно открито поле, без никакви препятствия и да бъдат изоставени след кацането им на Земята. В резултат на това нямаше датчици, които да долавят препятствия отгоре.

— Сбогом, пещера — каза Вооз.

Вуйчо натисна небрежно бутона „ON“.

Пилот-навигаторът зажужа.

След десет земни секунди той загря.

Корабът се издигна от пода на пещерата с лек шепот, докосна стена, задра в повърхността и с ужасен писък и стържене, блъсна купола си в някаква издатина, отскочи, отново се блъсна, пак отскочи, ожули издатината, започна отново да се изкачва. След това отново се чу стържещия писък — този път от всички страни.

Движението нагоре престана.

Корабът бе заседнал в плътната скала.

Пилот-навигаторът заскимтя.

През плочите на пода той изпрати в кабината кълбо дим с цвят на горчица.

След това престана да скимти.

Беше прегрял, а това бе сигнал, че трябва да измъкне кораба от безнадеждна бъркотия. Продължи да го прави със стържене. Нитовете се късаха като изстрели на карабина.

Най-накрая корабът се освободи. Пилот-навигаторът знаеше кога нещата вървят гладко. Той се спусна до пода на пещерата и кацна с целувка.

И се самоизключи.

Вуйчо отново натисна бутона „ON“.

Корабът отново се заби в сляпо разклонение, отново се оттегли, кацна на пода и се самоизключи.

Този цикъл се повтори десетина пъти, но така корабът само щеше да се разбие на парчета. Скелетът му вече бе лошо усукан. Когато кацна върху пода на пещерата за дванадесети път, Вуйчо и Вооз рухнаха.

— Ние сме мъртви, Вуйчо… Мъртви сме! — възкликна Вооз.

— Не си спомням какво значи да съм жив — каза Вуйчо съкрушено. — Мислех си, че най-после ще поживея малко.

Вуйчо отиде до илюминатора и погледна навън с просълзени очи.

Видя, че съществата най-близо до него са очертали в жълто една съвършена буква „Т“ на аквамаринен фон.

Тази буква „Т“ бе напълно в кръга на вероятното за безмозъчни същества, които се подреждат в случайни форми. Но след това Вуйчо забеляза, че пред „Т“-то има съвършено „С“, а преди него — съвършено „О“.

Вуйчо се отдръпна малко назад и погледна през илюминатора косо. По този начин можеше да види някъде около сто метра от покритата с хармониуми стена.

Стъписан, Вуйчо видя, че хармониумите са изписали с телата си цяло изречение, с блестящи букви.

Жълтото, обградено с аквамарин изречение бе следното:

ТОВА Е ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ!