Кърт Вонегът
Сирените от Титан (3)

ГЛАВА ТРЕТА
ОБЕДИНЕНИ ТОПЛИ МЕКИЦИ ПРЕДПОЧИТАНИ

„Синко, казват, че в тази страна няма кралски особи, но все пак искаш ли да ти кажа как да бъдеш крал на Съединените американски щати? Падни в дупката на външна тоалетна и излез, ухаещ на рози.“

Ноел Констант

„Магнум Опус“, Лос Анджелеската корпорация, която се грижеше за финансовите дела на Малачи Констант, бе основана от баща му. Помещаваше се в сграда на трийсет и един етажа. Въпреки че „Магнум Опус“ притежаваше цялата постройка, използваше само последните три етажа и отдаваше под наем останалите на корпорациите, които контролираше.

Някои от тях, наскоро продадени от „Магнум Опус“, сега се изнасяха. Други, наскоро закупени от „Магнум Опус“ — се нанасяха.

Сред наемателите бяха „Галактически кораби“, тютюневия концерн „Лунна мъгла“, „Фанданго Петролеум“, монорелсови пътища „Ленъкс“, „Пържи-за-миг“, фармацевтика „Сани-дама“, сяра „Луис & Дани“, „Дюпре Електроникс“, „Юнивърсал Пиезоелектрик“, „Психокинеза“ — дружество с неограничена отговорност, „Ед Муар & С-ие“, „Макс-мор“ машини и инструменти, „Уилкинсън“ бои и лакове, „Американска левитационна компания“, „Бърз порой“, ризи „Краля на безделието“, „Върховен смъртен случай“ и „Осигурителна компания на Калифорния“.

Сградата на Магнум Опус представляваше висока дванайсетостенна призма, облицована със светлозелено стъкло, което към основата отиваше към розово. Според архитекта, дванайсетте стени символизираха дванайсетте велики религии на света. Досега никой не бе искал от архитекта да ги изброи.

Това беше добре, защото не би могъл да го направи.

На покрива имаше площадка за кацане на хеликоптер.

 

Сянката и боботенето на хеликоптера на Констант над площадката за кацане заприлича на много от хората долу на сянката и боботенето на Светлия Ангел на смъртта. Заприлича им на него заради борсовия крах, защото пари и работа се намираха толкова трудно…

Най-много им заприлича на това, защото нещата, които се бяха стоварили върху тях с най-голяма тежест, които бяха разрушили всичко наоколо, бяха начинанията на Малачи Констант.

Констант сам пилотираше хеликоптера, тъй като цялата му прислуга го бе напуснала предишната нощ. Пилотираше го лошо. Приземи го с трясък, който накара сградата да потрепери.

Пристигаше, за да проведе разговор с Рансъм К. Фърн, президент на „Магнум Опус“.

Фърн го очакваше на трийсет и първия етаж — в голямата единична стая, която служеше за кабинет на Констант.

Беше обзаведена призрачно, тъй като никой от мебелите нямаше крака. Всичко се крепеше магнетично на определена височина. Масите, бюрото и бара представляваха увиснали във въздуха плотове. Столовете бяха наклонени, носещи се във въздуха купички. Най-странни от всичко бяха моливите и бележниците, пръснати навсякъде из стаята, под ръка на всеки, на който му дойде струваща си да се запише идея.

Килимът беше зелен като трева поради простата причина, че беше трева — истинска трева, зелена и сочна като всяко игрище за голф.

Малачи Констант се спусна от покрива до кабинета си с личния си асансьор. Когато вратата се отвори със свистене, Констант се стресна от безкраките мебели, от летящите моливи и бележници. Не беше влизал в кабинета си от осем седмици. Някой бе сменил обзавеждането.

Рансъм К. Фърн, застаряващият президент на „Магнум Опус“, стоеше пред заемащия цялата стена прозорец и гледаше навън към града. Беше с черното си бомбе и черното си палто, марка „Честърфийлд“. Държеше бамбуковия си бастун в стойка „за почест“. Беше удивително слаб — както винаги.

 

— Задник като карфица — бе казал Ноел, бащата на Констант, за Фърн. — Рансъм К. Фърн е като камила, която е изгорила двете си гърбици и сега гори всичко останало, освен косата и очите си.

Според цифрите, публикувани от данъчното бюро, Фърн бе най-добре платеният изпълнителен директор в страната. Заплатата му беше кръгло милион долара годишно, плюс добри възможности за инвестиции и защита от инфлацията.

Беше започнал работа в „Магнум Опус“ двайсет и двегодишен. Сега бе на шейсет.

— Някой… някой е сменил всички мебели — каза Констант.

— Да — кимна Фърн, все още загледан в града. — Някой ги е сменил.

— Ти? — попита Констант.

Фърн изсумтя, без да бърза да отговори.

— Помислих си, че трябва да демонстрираме лоялност към собствените си продукти.

— Никога… никога не съм виждал подобно нещо… Нямат крака, носят се във въздуха.

— Магнитно поле — обясни Фърн.

— Мисля, че изглеждат чудесно… След като свикнах да ги гледам… И ги прави някоя от нашите компании?

— „Американската левитационна компания“. Ти каза да я купим, така че я купихме.

Рансъм К. Фърн се отдалечи от прозореца. Лицето му представляваше смущаваща комбинация от младост и старост. По него не личаха белези от никакви междинни фази в процеса на остаряването, нито следа от мъжа на трийсет, четирийсет или петдесет, останал в миналото. Виждаха се само юношеството и шейсетте. Сякаш седемнайсетгодишен младеж бе изсушен и изсмукан от гореща струя въздух.

Фърн четеше по две книги на ден. Казано е, че Аристотел е бил последният човек, запознат както трябва с културата на собствената си цивилизация. Рансъм К. Фърн бе положил впечатляващи усилия да постигне неговите успехи. До известна степен не бе сполучил така добре, както Аристотел, да види закономерност в нещата, които знаеше.

Интелектуалната планина се бе напънала и бе родила философска мишка и Фърн не се колебаеше да признае, че е такава, при това кльощава. Фърн изразяваше философията си като диалог, с най-прости думи:

— Отиваш при някого и му казваш: „Как вървят нещата ти, Джо?“ и той отговаря: „О, добре. По-добре от това няма накъде.“ Вглеждаш се в очите му и виждаш, че всъщност по-зле от това едва ли има накъде. Като се замислиш, всички са ужасно зле и най-лошото е, че май нищо не може да им помогне.

Това го правеше безсърдечно внимателен.

То му помагаше и в бизнеса, защото Фърн автоматично можеше да заключи, че човекът срещу него е много по-слаб и по-отегчен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Понякога хората със здрави нерви намираха нещата, които промърморваше под нос, за смешни.

Фактът, че бе работил най-напред за Ноел, а после и за Малачи допринасяше за това, всичко, което кажеше, да звучи горчиво-смешно, защото той превъзхождаше Констант баща и син във всяко отношение, освен в едно — единственото, което има някакво значение. Констант баща и син имаха невероятни количества сляп късмет.

Досега.

Малачи Констант все още не бе успял да проумее, че късметът му го е напуснал — изцяло. Все още не бе проумял, въпреки че зловещата новина му бе съобщена от Фърн по телефона.

— Боже! — възкликна Констант искрено. — Колкото повече гледам тези мебели, толкова повече ми харесват. Струва ми се, че ще се продават като топли мекици.

В говоренето на Малачи Констант за бизнес имаше нещо патетично и отблъскващо. С баща му беше същото. Както и сина си, старият Ноел Констант не разбираше нищо от бизнес — малкото чар, който двамата имаха, се изпаряваше в момента, в който започваха да се преструват, че успехът им се дължи на умението им да различат лактите си от бухалка за бейзбол.

Имаше нещо неприлично в това, един милиардер да е оптимистично настроен, агресивен и хитър.

— Ако питаш мен — каза Констант — това беше доста смислена инвестиция… Компания, която прави подобно обзавеждане…

— Обединени топли мекици, предпочитани — отбеляза Фърн. „Обединени топли мекици, предпочитани“ беше любимата му шега. Когато някой отидеше при него, молейки за съвет как да вложи парите си, така че да се удвоят за шест седмици, той го съветваше с мрачно изражение на лицето да ги вложи в тези измислени акции. Някои наистина се опитваха да го послушат.

— Да седиш на канапе, произведено от „Американската левитационна компания“, е по-трудно, отколкото да седиш в кану от брезова кора — отбеляза Фърн сухо. — Отпусни се върху някой от тези така наречени столове и той ще те отхвърли нагоре, както прашка камък. Седни на ръба на бюрото и то ще затанцува с теб из стаята като един от братя Райт при Кити Хоук.

Констант докосна бюрото съвсем леко. То потрепери неспокойно.

— Е, наистина не са отстранили всички недостатъци — съгласи се той.

— По-верни думи нивга не са били произнасяни — заяви Фърн тържествено.

Тогава Констант изказа мнение, което не бе изказвал никога преди това:

— Човек има право да греши от време на време.

— От време на време? — Фърн повдигна вежди. — От три месеца насам ти вземаш само погрешни решения. Натвори неща, които бих сметнал за невъзможни. Постигна много повече от това, да ликвидираш резултатите на над четирийсет години вдъхновена стрелба в тъмното.

Рансъм К. Фърн грабна един молив от въздуха и го счупи на две.

— „Магнум Опус“ вече не съществува. Ние двамата сме последните хора в сградата. Всички останали взеха заплатите си и бяха изпратени вкъщи. — Той кимна и отиде до вратата. — Телефонната централа е включена така, че всички повиквания да идват направо тук, на твоя телефон. И когато си тръгваш, мистър Констант, сър, не забравяй да изгасиш лампите и да заключиш пътната врата.

 

Може би на това място е добре да се разкаже историята на „Магнум Опус“.

„Магнум Опус“ се роди като идея в главата на един янки, пътуващ търговец на лъскави кухненски съдове. Този янки бе Ноел Констант, родом от Бедфорд, Масачузетс. Той беше баща на Малачи.

Бащата на Ноел, на свой ред, бе Силванус Констант, монтьор на тъкачни станове в тъкачната фабрика „Ню Бедфорд“, поделение на „Голямата републиканска вълнена компания“. Той бе анархист, но никога не бе имал неприятности заради това, освен с жена си.

Чрез едно незаконно раждане произходът на семейството можеше да се проследи чак до Бенджамин Констант, трибун при Наполеон Бонапарт от 1799 до 1801 г. и любовник на Ан Луиз Жермен Некер, барон Стаел-Холщайн, съпруга на тогавашния шведски посланик във Франция.

Във всеки случай една нощ в Лос Анджелес Ноел Констант реши да стане спекулант. По това време беше на трийсет и три, ерген, физически и морално непривлекателен, провалил се в бизнеса. Идеята да стане спекулант му дойде, докато лежеше съвсем сам в тясното легло в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“.

Едва ли най-стойностната корпоративна структура, притежавана някога от един човек, би могла да започне съществуването си в по-лоша обстановка. Стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“ беше три на четири метра и в нея нямаше нито телефон, нито бюро.

Имаше легло и шкаф с три чекмеджета, застлани със стари вестници, в най-долното от които се търкаляше хотелската Библия. Страницата от вестник, която покриваше дъното на средното чекмедже, беше борсов бюлетин отпреди четиринайсет години.

Когато си представим един мъж, затворен в хотелска стая, в която няма нищо, освен легло и календар, възниква въпросът как оцелява.

Отговорът е: Храни се с датите от календара и пружините на леглото.

Това описва много точно началото на „Магнум Опус“. Материалът, от който Ноел Констант създаде състоянието си, едва ли бе по-хранителен от датите на календара и пружините на леглото.

Магнум Опус бе създаден с писалка, чекова книжка, официални пощенски пликове с размерите на чек и банкова сметка от осем хиляди двеста и дванайсет долара.

Банковата сметка представляваше дялът на Ноел от наследството на баща му, анархиста. То бе в държавни облигации.

И Ноел Констант измисли програма за инвестиции. Тя бе самата простота. Библията беше неговият финансов консултант.

След внимателно изучаване на инвестициите на Ноел Констант, някои хора достигнаха до извода, че той е бил или гений, или е разполагал с превъзходна мрежа индустриални шпиони.

Ноел Констант неизменно изпреварваше и най-добрите играчи на борсата с цели дни или часове и заиграваше преди да започнат те. За дванайсет месеца, почти без да излиза от стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“, състоянието му достигна милион и четвърт долара.

Ноел Констант постигна това, без да е гений и без помощта на шпиони.

Системата му беше толкова идиотски проста, че някои хора не могат да я разберат, колкото и да им се обяснява. Хората, които не могат да я разберат, са тези, които смятат, че за да натрупаш огромно богатство трябва да имаш огромен ум.

Ето каква беше системата на Ноел Констант:

Той взе хотелската Библия и започна от първото изречение на Битие.

Първото изречение на Битие, както някои хора може би знаят, е: „В начало Бог сътвори небето и земята“. Ноел Констант преписа изречението с само с главни букви, постави между тях точки и ги раздели на двойки. Изречението доби следния вид:

В. Н., А. Ч., А. Л., О. Б., О. Г., С. Ъ., Т. В., О. Р., И. Н., Е. Б., Е. Т,. О. И., З. Е., М. Я., Т. А.

След това започна да търси компании, чиито инициали съвпадаха с горните и да купува акциите им. Единственото му правило беше да не притежава акции на повече от една компания по едно и също време и да продава в мига, в който стойността им се удвои.

Първата му инвестиция беше във „Внос-износ нитрати“. После дойдоха „Авиозаводи Чарли“, „Авангард лизинг“, „Обновени банички“, „Отечествен газ“, „Съвършен ъглошлайф“, „Тежкотоварни влекачи“, „Оперативни разработки“, „Индиана Нова“ и така нататък. После отначало.

Третият път, когато купи „Авиозаводи Чарли“, вече не купи дял. Купи всичко — до последното винтче.

Два дни след това компанията сключи дългосрочен договор за производство на междуконтинентални балистични ракети, който повиши стойността и, по занижени оценки, на петдесет и девет милиона долара. Ноел Констант я бе купил за двайсет и два.

Единственото управленско решение, което някога взе по отношение на компанията, се съдържаше в една заповед, която написа на поздравителна картичка от хотела. С нея повеляваше на президента на „Авиозаводи Чарли“ да пререгистрира фирмата като „Галактически кораби“, тъй като тя отдавна бе надраснала както самолетите, така и Чарли.

Колкото и незначително да бе това упражняване на власт, то показа, че Констант най-накрая бе проявил интерес към някое от нещата, които притежаваше. И въпреки че стойността на компанията бе нараснала повече от два пъти, той не я продаде.

След този епизод той продължи да се ръководи от Библията, но вече задържаше дяловете си в предприятията, които му допадаха.

През първите две години в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“ идваше само един посетител. Той не знаеше, че Ноел Констант е богат. Този посетител беше камериерката Флорънс Уайтхол, която прекарваше с него по една нощ на всеки десет срещу малко, фиксирано заплащане.

Флорънс, както и всеки друг от хотел „Уилбърхамптън“, му вярваше, когато той твърдеше, че търгува с пощенски марки. Личната хигиена не беше слабост на Ноел Констант и не бе трудно да се се досетиш защо ръцете му вечно бяха изпоцапани с лепило.

Единствените хора, които знаеха колко е богат, бяха служителите в данъчната служба и във височайшата счетоводна фирма „Клъф и Хигинс“.

Тогава, след тези две години, Ноел Констант прие втория си посетител.

Това беше един слаб, наблюдателен синеок младеж на двайсет и две. Той ангажира вниманието на домакина си с твърдението, че е от Данъчната служба на САЩ.

Констант го покани в стаята си и му кимна да седне на леглото. Самият той остана прав.

— Започнаха да изпращат деца, така ли? — попита Ноел.

Посетителят не се обиди. Той се възползва от подигравката, за да изрисува един наистина смразяващ кръвта образ:

— Дете със сърце от камък и ум, бърз като мангуста, мистър Констант. Освен това съм учил в Харвардската бизнес-школа.

— Възможно е да е така, но не мисля, че сте в състояние да ми направите каквото и да било — отвърна Констант. — Не дължа на данъчната служба и цент.

Безсърдечният посетител кимна:

— Знам. Всичко беше в ред. Като в аптека.

Младежът огледа стаята. Не беше изненадан от мизерията. Бе живял достатъчно на този свят, за да очаква да види нещо нездраво.

— Прегледах данъчните ви документи за последните две години — каза той. — Според изчисленията ми, вие сте човекът с най-голям късмет, живял някога.

— С най-голям късмет? — учуди се Констант.

— Струва ми се, да — отвърна младият посетител. — Вие не мислите ли така? Например… С какво се занимава „Тежкотоварни влекачи“?

— „Тежкотоварни влекачи“? — попита Ноел Констант неразбиращо.

— За период от два месеца сте притежавали петдесет и три процента от тази фирма.

— Ами… с тежкотоварни влекачи, предполагам… за влачене на тежки неща — отговори Ноел Констант вдървено. — И най-различни свързани с това дейности.

Младият посетител се усмихна и под носа му се образуваха котешки мустаци.

— За ваше сведение — каза той, — през последната война името „Тежкотоварни влекачи“ е било дадено от правителството на една свръхсекретна лаборатория за разработка на подводни подслушвателни устройства. След войната тя била продадена на частния капитал, но името останало същото. Тъй като предметът на дейност все още е свръхсекретен, единственият клиент си остава правителството.

— Какво, например — продължи младият посетител, — успяхте да научите за „Индиана Нова“, за да сте сигурен, че капиталовложението ще се окаже добро? Да не би да смятахте, че произвежда книжни шапчици за рождени дни?

— Данъчната служба желае да отговоря на тези въпроси? — попита Ноел Констант. — Трябва да опиша с подробности всяка компания, която някога съм притежавал, иначе ще ми вземете парите?

— Интересувам се заради собственото си любопитство. По реакцията ви съдя, че нямате никаква представа с какво се занимава „Индиана Нова“. За ваше сведение, тази фирма не произвежда нищо, а държи някои ключови патенти за машини за регенериране на автомобилни гуми.

— Тогава не е ли по-добре вече да започнем да се занимаваме с въпросите на данъчната служба? — попита Ноел Констант троснато.

— Вече не работя там — отвърна младият посетител. — Тази сутрин напуснах работата, за която получавах сто и петнайсет долара на седмица, за да започна на друго място, срещу две хиляди на седмица.

— Къде? — попита Ноел Констант.

— При вас — отвърна младежът. — Името ми е Рансъм К. Фърн.

Той стана и протегна ръката си.

— В Харвард имах преподавател — каза младият Фърн на Ноел Констант, — който непрекъснато повтаряше, че съм умен, но трябва да намеря своето момче, ако съм искал да забогатея. Не пожела да ми обясни какво точно имаше предвид. Каза ми, че рано или късно ще разбера. Попитах го как да търся своето момче и той ме посъветва да поработя година-две в данъчната служба.

Когато преглеждах данъчните ви декларации, мистър Констант, изведнъж разбрах какво е имал предвид. Имал е предвид, че съм умен и работлив, но ми липсва късмет. Трябваше да намеря някой, който има удивителен късмет. Е, намерих го.

— А защо трябва да ти плащам две хиляди долара на седмица? — попита Ноел Констант. — Виждаш къде работя и колко персонал имам, нали?

— Да — съгласи се Фърн. — Но аз ще ви покажа как можехте да направите двеста милиона, вместо само петдесет и девет. Вие нямате никаква представа от данъчно и корпоративно законодателство… дори и от най-елементарни бизнес-процедури.

След това Фърн доказа верността на тези свои думи пред Ноел Констант, бащата на Малачи и му представи план за организация, наречена „Магнум Опус“. Тя бе една прекрасна машина за нарушаване духа на хиляди закони, без в действителност това да води до сблъсък дори и с най-дребната разпоредба на местните власти.

Ноел Констант бе така впечатлен от този монумент на двуличието и хитростта, че реши да купи акции в него, дори без да се консултира с Библията.

— Мистър Констант, сър — каза младият Фърн, — не разбирате ли? „Магнум Опус“ — това сте вие. Вие сте председател на управителния съвет, а аз съм президент. В момента сте лесна плячка за данъчните власти, защото могат да ви наблюдават, все едно че продавате ябълки и круши на улицата. Представете си само колко по-трудно ще ви следят, ако притежавате цяла сграда с офиси, наблъскана до пръсване с бюрократи — хора, които непрекъснато губят това-онова, които използват не които трябва формуляри, които искат всичко да им се пише в четири екземпляра и разбират, може би, една трета от това, което им се говори. Които по навик дават заблуждаващи отговори, за да спечелят време, през което да мислят, които вземат решения, само когато вече нямат друг изход и след това бързат да прикрият следите си. Които правят съвсем невинни грешки в събирането и изваждането, които свикват събрания, когато се почувстват самотни, които пишат докладни записки, когато почувстват, че никой не ги обича. Хора, които никога не изхвърлят нищо, освен ако не са убедени, че то може да им коства службата. Един единствен чиновник, ако е достатъчно енергичен и изнервен, е в състояние да произведе минимум един тон безсмислени документи годишно, които данъчната служба ще трябва да ревизира. А в сградата на „Магнум Опус“ ще имаме хиляди такива! Вие и аз ще заемем последните два етажа, откъдето ще имате възможност да следите какво става, както правите и сега. — Той се огледа наоколо. — А, между другото, как следите какво става сега? Като драскате с изгоряла клечка кибрит в полето на телефонния указател ли?

— Правя го в главата си — отговори Ноел Констант.

— Трябва да ви посоча и още едно предимство — продължи Фърн. — Все някой ден късметът ще ви изостави. Тогава ще имате нужда от най-умния, най-работлив мениджър, който можете да намерите. Или ще се срутите отново в пропастта.

— Смятай се за назначен — каза му Ноел Констант, баща на Малачи.

— Къде да построим сградата? — попита Фърн.

— Този хотел е мой, а към него принадлежи голяма част от улицата. Построй я на отсрещната страна — той вдигна пръст нагоре и го изкриви като подемен кран. — И още нещо.

— Да, сър? — попита Фърн.

— Аз няма да се преместя в нея.

 

Тези, които искат да се запознаят с повече подробности от историята на „Магнум Опус“, трябва да отидат в местната библиотека и да потърсят романтичната книга на Лавиния Уотърс „Твърде невероятен сън?“ и острото четиво на Гроутър Гомбърг „Праисторически люспи“.

Томчето на мис Уотърс, макар и доста объркано по отношение на подробностите около бизнеса, разказва значително по-добре за това, как камериерката Флорънс Уайтхол откри, че е бременна от Ноел Констант и че той е мулти-мулти-мултимилионер.

Ноел Констант се ожени за Флорънс и и подари къща и чекова книжка с един милион долара. Каза и да кръсти детето Малачи, ако е момче и Прюдънс, ако е момиче. Помоли я да идва да го вижда както и преди, веднъж на десет дни в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“, но без бебето.

Книгата на Гомбърг, макар и първокласна по отношение на бизнес детайлите, страда от главната теза на автора си, а именно, че „Магнум Опус“ била рожба на комплекс за неспособност да се обича. Четейки между редовете на тази книга, човек все повече се убеждава, че всъщност Гомбърг е неспособният да обича и никой не го обича.

Нито мис Уотърс, нито Гомбърг, обаче, успяват да открият метода на инвестиране на Ноел Констант. Рансъм К. Фърн също не успя, макар и да се опитваше усилено.

Единственият човек, с когото Ноел Констант го сподели беше синът му Малачи, на неговия двайсет и първи рожден ден. Тържеството, на което присъстваха само те двамата, се състоя в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“. Това бе и първият път, когато бащата и синът изобщо се срещаха.

Малачи бе дошъл при Ноел по негова покана.

Човешките емоции са такива, каквито са, така че Малачи Констант обърна повече внимание на една подробност от интериора, отколкото на тайната как да печели милиони и дори милиарди долари.

Начинът за печелене всъщност беше толкова прост, че не изискваше особено внимание. Най-сложната част опираше до начина, по който младият Малачи трябваше да поеме щафетата, когато след време Ноел му я предадеше. Малачи трябваше само да поиска от Рансъм К.

Фърн хронологичния списък на инвестициите на „Магнум Опус“, след което чисто и просто да види докъде е стигнал баща му по Библията и да продължи нататък по същия начин.

Детайлът от интериора, който заинтригува Малачи, беше една фотография на самия него, на три годинки — сладко, хубаво малко момченце на брега на океана.

Беше закрепена на стената с кабърчета.

Това беше единствената снимка в стаята.

Старият Ноел видя, че младият Малачи гледа снимката и се почувства объркан и смутен заради всичките тези взаимоотношения между бащи и синове. Затърси в ума си, за да намери нещо подходящо, което да каже, но не откри почти нищо.

— Моят баща ми даде само два съвета — каза той — и само единият от тях издържа проверката на времето. Те бяха: „Не закачай началника си“ и „Дръж алкохола вън от спалнята си“. — Объркването и смущението му сега бяха твърде големи, за да могат да се понесат

. — Довиждане — добави той неочаквано.

— Довиждане? — стресна се младият Малачи.

Тръгна към вратата.

— Дръж бутилката с пиенето вън от спалнята си — каза старият Констант и му обърна гръб.

— Да, сър, ще я държа — отвърна младият Малачи. — Довиждане, сър — добави след това и излезе.

Това бе първият и последният път, когато Малачи Констант видя баща си.

Баща му живя още пет години и Библията не го подведе нито веднъж, до самия му край.

Ноел Констант умря, точно когато стигна до следното изречение: „И създаде Бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите.“

Последната му инвестиция беше в „Тексас Ентърпрайс“ при цена 17.25 долара на акция.

Синът започна оттам, където бе прекъснал бащата, но не се премести да живее в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“.

И в продължение на пет години късметът на сина бе също толкова сензационен, колкото и късметът на бащата.

И сега, изведнъж, „Магнум Опус“ се бе превърнал в руина.

Там, в кабинета си, сред летящите мебели, стъпил върху килима от трева, Малачи Констант все още не можеше да повярва, че късметът му е изневерил.

— Нищо ли не остана? — попита той глухо. Успя да се усмихне на Рансъм К. Фърн. — Хайде, хайде, човече… искам да кажа… все нещо трябва да е оцеляло.

— В десет часа тази сутрин и аз мислех така — отговори Фърн. — Бях започнал да се поздравявам, задето съм укрепил „Магнум Опус“ срещу всякакъв предвидим удар. Справяхме се с депресията съвсем поносимо… с твоите грешки също.

И тогава, в десет и половина, ме посети един адвокат, който очевидно бе присъствал на празненството ти предишната вечер. Изглежда си раздавал нефтени кладенци и този адвокат бе проявил достатъчно предвидливост и здрав разум, за да изготви документи, които биха имали законна сила, ако бяха подписани от теб. Бяха подписани от теб. Снощи си раздал петстотин трийсет и един функциониращи нефтени кладенеца, с което си сложил край на „Фанданго Петролеум“.

В единайсет — продължи Фърн — президентът на Съединените щати обяви, че „Галактически Кораби“, която продадохме, ще получи контракт за три милиарда във връзка с Новата космическа ера.

В единайсет и трийсет — продължи Фърн — ми бе връчен един брой на списанието на Американската медицинска асоциация, на което бяха надраскани буквите ЗВС. Ако беше идвал по-често в кабинета си щеше да ти е ясно, че тези букви означават „За ваше сведение“.

Обърнах на посочената страница и научих, за свое сведение, че цигарите „Лунна мъгла“ са не просто причина, а основната причина за стерилитет както при мъжете, така и при жените, които ги пушат. Този факт е бил открит не от човешки същества, а от сложна изчислителна машина. Всеки път, когато са и подавали данни за тютюнопушенето, машината ставала много възбудена и никой не можел да разбере защо. Очевидно се опитвала да каже нещо на своите оператори. Направила всичко възможно, за да изрази мислите си и най-накрая успяла да накара хората да и зададат нужните въпроси.

Нужните въпроси се отнасяли до връзката между пушенето на „Лунна мъгла“ и репродуктивните функции на хората. Ето каква се оказала тази връзка: Хората, които пушат „Лунна мъгла“ не могат да имат деца, дори и да искат. Със сигурност има сутеньори, леки момичета и нюйоркчани, които биха се зарадвали на това освобождаване от биологията. Все пак, според правния отдел на „Магнум Опус“, тоест, докато такъв съществуваше, на лице са няколко милиона души, които биха могли да осъдят производителя, въз основа на факта, че цигарите „Лунна мъгла“ са ги лишили от нещо стойностно. Всъщност от едно дълбоко вътрешно удоволствие.

В страната има някъде около десет милиона бивши пушачи на „Лунна мъгла“ — продължи Фърн, — до един стерилни. Ако само един на всеки десет реши да те съди за нанесени увреждания, които не могат да се измерят с пари, само за скромната сума от пет хиляди долара, сметката ще стане пет милиарда, без да се броят разноските по процесите. А ти нямаш пет милиарда долара. След борсовия крах и след като се сдоби с такива великолепни организации като „Американската левитационна компания“, не разполагаш дори и с петстотин милиона.

Тютюневият концерн „Лунна мъгла“ — това си ти — продължи Фърн. — Магнум Опус — това също си ти. Могат да те съдят за всичко, което си, при това с гарантиран успех. Истина е, че ищците не могат да получат кръв от ряпа, но също така е истина, че могат да унищожат ряпата, докато се опитват да го направят.

Фърн се поклони отново.

— Сега изпълнявам последното си официално задължение, което е да те уведомя, че преди да умре, баща ти остави едно писмо, което да ти бъде предадено, в случай че късметът ти изневери. Нареди ми да го мушна под възглавницата на леглото в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“, само ако късметът те изостави. Мушнах го преди около час.

А сега, като смирен и лоялен служител, бих си позволил да поискам една последна дребна услуга. Ако ти се стори, че писмото хвърля макар и най-бледа светлина върху въпроса какъв е смисълът на живота, бих бил благодарен, ако ми позвъниш у дома, за да ми кажеш.

Рансъм К. Фърн се сбогува, като докосна периферията на бомбето си с дръжката на бастуна.

— Довиждане, мистър „Магнум Опус“. Довиждане.

 

Хотел „Уилбърхамптън“ беше западнала триетажна сграда в стил „Тюдор“, намираща се на улицата срещу сградата на „Магнум Опус“. В сравнение с нея приличаше на неоправено легло в краката на архангел Гавраил. Във външните стени на тухлената сграда бяха взидани чамови греди, за да имитират полудървена конструкция. Гръбнакът на покрива беше пречупен преднамерено, за да имитира старост. Стрехите бяха ниски, провиснали и подпрени отдолу, за да имитират старинност. Прозорците бяха малки, с форма на диамант.

Малкото барче на хотела беше известно като „Чувам те“.

В „Чувам те“ имаше трима души — бармана и двама клиенти. Клиентите бяха слаба жена и дебел мъж, и двамата стари. Никой от хотела не ги бе виждал преди това, но изглеждаха, сякаш седят в барчето от години. Защитната им окраска беше съвършена, защото приличаха на полудървени, със строшени гръбнаци, със старинни покриви и с малки прозорчета.

Твърдяха, че са пенсионирани учители от едно и също училище в Средния Запад. Дебелият мъж се представи като Джордж М. Хелмхолц, бивш диригент на училищен оркестър. Слабата жена се представи като Робърта Уайли, бивша учителка по алгебра.

Очевидно двамата бяха открили утехата, която дават алкохолът цинизмът късния стадий на живота. Не си поръчваха едно и също питие два пъти, жадно искаха да научат какво има в тази бутилка и какво в онази, да разберат какво е пунш „Златна зора“, какво е „Хелън Туелвътрийз“, plui d’or и „Веселата вдовица“.

Барманът знаеше, че не са алкохолици. Познаваше хората от техния тип — това бяха чисто и просто двама души в съботната вечер, стигнали до края на своя път.

Когато не задаваха въпроси за напитките, ставаха неотличими от милионите други американци, киснещи по баровете в първия ден на Новата космическа ера. Седяха мълчаливо на столовете си и гледаха право напред към редиците бутилки. Устните им непрестанно се движеха — експериментираха разочаровано с неуместни гримаси, усмивки и подигравателни погледи.

Образното сравнение на евангелиста Боби Дентън, оприличаващо Земята на космически кораб, беше доста сполучливо, особено по отношение на посетителите на баровете. Хелмхолц и мис Уайли се държаха точно като пилот и помощник-пилот по време на невероятно безсмислено пътешествие през космоса, което се очакваше да продължи вечно. Не бе трудно да се повярва, че бяха започнали това пътуване с добър външен вид, зачервени от младост и техническа подготвеност, а бутилките пред тях представляваха уредите, които бяха наблюдавали с години, години, години.

Не бе трудно да се повярва, че всеки изминал ден ги е оставял съвсем малко по-отпуснати, отколкото са били предишния и така досега, когато се бяха превърнали в срам за Пан-галактическата космическа служба.

Две копчета от дюкяна на Хелмхолц бяха разкопчани. В лявото му ухо бе останал малко крем за бръснене. Чорапите му бяха различни.

Мис Уайли беше безумна на вид старица с издадена долна челюст. Носеше къдрава черна перука, която изглеждаше така, сякаш с години бе висяла закована на портата на някой фермер.

— Разбирам защо президентът нареди да започне чисто нова космическа ера. За да провери дали няма донякъде да се намали безработицата — каза барманът.

— Аха — отвърнаха Хелмхолц и мис Уайли едновременно.

Само внимателен наблюдател би успял да забележи фалшива нотка в поведението им — и двамата прекалено много се интересуваха от времето. За хора, които няма какво да правят и няма къде да отидат, те поглеждаха часовниците си удивително често — мис Уайли своя мъжки ръчен часовник, а мистър Хелмхолц, своя златен джобен.

Истината бе, че мистър Хелмхолц и мис Уайли въобще не бяха пенсионирани учители. И двамата бяха мъже, специалисти по маскировките. Бяха агенти на Армията на Марс, очите и ушите на една марсианска журналистическа тълпа, която бе увиснала в летяща чиния две хиляди мили над тях.

Малачи Констант не го знаеше, но те чакаха него.

 

Хелмхолц и мис Уайли не заговориха Констант, когато той пресече улицата и влезе в хотела. С нищо не показаха, че това има някакво значение за тях. Оставиха го да прекоси фоайето и да се качи на асансьора, без да го удостоят дори с поглед.

Но въпреки това погледнаха часовниците си още веднъж, а подозрителният наблюдател би забелязал, че мис Уайли натисна някакъв бутон на нейния, с който задвижи стрелката на хронометъра.

Хелмхолц и мис Уайли нямаха намерение да прилагат насилие по отношение ма Малачи Констант. Те никога не бяха прилагали насилие по отношение на когото и да било и въпреки това бяха набрали четиринайсет хиляди доброволци за Марс. Обикновено се преобличаха като инженери и предлагаха на не съвсем интелигентни мъже и жени по девет долара на час, без данъци, плюс храна, подслон и транспорт, за да работят за някакъв секретен правителствен проект в отдалечена част на света в продължение на три години. Хелмхолц и мис Уайли често се шегуваха помежду си, защото никога не бяха уточнявали на кое правителство е въпросният секретен проект, но въпреки това никой от кандидатите не се бе сетил да попита.

Деветдесет и девет процента от доброволците при пристигането им на Марс се подлагаха на амнезия. Паметта им се прочистваше от специални психиатри, а марсиански хирурзи монтираха в черепите им радиоантени, за да могат да бъдат управлявани с радиовълни. След това им даваха нови имена, подбирани по най-случаен начин и ги изпращаха във фабриките, по строежите, в администрацията или в Армията на Марс.

Малкото, които не бяха подлагани на подобни операции, бяха онези, които с жар успяваха да докажат, че ще служат на Марс героично, дори и без да ги променят. Малцината подобни щастливци се допускаха до тайния кръг на командващите.

Тайните агенти Хелмхолц и Уайли принадлежаха към този кръг. Те разполагаха изцяло с паметта си и не ги управляваха по радиото. Обожаваха работата си и без това.

— Какво представлява онази сливовица там? — попита Хелмхолц бармана и примижа към някаква прашна бутилка на най-долния ред. Току-що бе привършил един джин фис.

— Дори не знаех, че я имаме — отвърна барманът. Той взе бутилката, сложи я на плота и обърна етикета към светлината, за да може да го прочете. — Сливово бренди.

— Ако щете вярвайте, но сега ще опитам и от него — каза Хелмхолц.

 

Стая номер 223 в хотел „Уилбърхамптън“ бе оставена такава, каквато я завари смъртта на Ноел Констант — нещо като мемориал.

Малачи Констант влезе в нея. Не беше идвал тук от смъртта на баща си. Затвори вратата след себе си и намери писмото под възглавницата.

Нищо не бе променено, освен спалното бельо. Снимката на Малачи като малко момче все още беше единствената снимка в стаята.

В писмото пишеше:

Скъпи синко,

Случило ти се е нещо голямо и лошо, иначе нямаше да четеш това писмо. Написах го, за да ти кажа да не се безпокоиш за лошите неща и един вид да се огледаш около себе си и да видиш дали не се е случило нещо важно или добро, че да станем толкова богати и след това да изгубим всичко пак. Искам да се опиташ да разбереш дали наистина става нещо особено или всичко е толкова безумно, колкото ми се струва на мен.

Ако не съм бил особено добър баща или особено добър каквото и да било, то е защото бях все едно умрял дълго време преди смъртта си. Никой не ме обичаше и аз не бях много добър в нищо, не можех да си намеря никакво странично занимание, което да ми харесва и ми беше дошло до гуша да продавам тенджери и тигани и да гледам телевизия, така че наистина бях като умрял и бях стигнал твърде далеч, за да мога да се върна назад.

Тогава започнах бизнеса с Библията и ти знаеш какво стана след това. Сякаш някой, или нещо искаше да притежавам цялата планета, нищо че все едно бях умрял. Държах очите си отворени на четири, за да видя някакъв знак, който да ми подскаже какво става, но нямаше никакъв знак. Само продължавах да ставам по-богат и по-богат.

Когато майка ти ми изпрати тази твоя снимка на брега, начинът, по който ти ме погледна от нея ме накара да си помисля, че може би заради теб е било цялото това трупане. Реших, че ще умра, без да разбера какво е всичко това и че може би ти ще си този, който изведнъж ще види съвсем ясно как стоят нещата. Казвам ти, дори и полуумрял, както съм аз, ненавиждам че съм жив, без да мога да си обясня всичко това.

Причината да накарам Рансъм К. Фърн да ти даде писмото само ако те напусне късметът е, че никой не мисли и не забелязва нищо, докато му върви. Защо да го прави?

Така че огледай се наоколо вместо мен, момчето ми. А ако се разориш и някой дойде при теб с безумно предложение, съветвам те да го приемеш. Може и да научиш нещо, ако си в подходящо настроение за учене. Единственото, което аз научих, беше, че някои хора имат късмет, а други — не. Дори и възпитаник на Харвардската бизнес-школа не може да ти каже защо.

 

Искрено твой, татко

На вратата на стая 223 се почука.

Тя се отвори, преди Констант да успее да отговори.

Хелмхолц и мис Уайли влязоха. Влязоха в нужния момент, тъй като висшестоящите ги бяха уведомили с точност до секундата, кога Малачи Констант ще свърши с писмото. Освен това ги бяха инструктирали точно какво да му кажат.

Мис Уайли свали перуката си и се разкри като жилест мъж, а Хелмхолц овладя изражението на лицето си, за да разкрие, че е безстрашен и свикнал да дава заповеди.

— Мистър Констант — каза Хелмхолц. — Тук съм, за да ви информирам, че планетата Марс не само е населена, но е населена с многобройно и развито във военно и индустриално отношение общество. То бе набрано от Земята и прехвърлено на Марс с летящи чинии. И така, упълномощени сме да ви предложим чин подполковник в Армията на Марс.

Положението ви на Земята е безнадеждно. Жена ви е звяр. Освен това според донесенията на разузнаването ни, вие не само ще останете без пукната пара поради поредица граждански съдебни дела, но и ще бъдете хвърлен в затвора за проявяване на престъпна небрежност.

В добавка към привилегиите и заплатата, които са доста по-големи от тези на подполковник в която и да било земна армия, можем да ви предложим и имунитет от всякакви земни съдебни преследвания, възможността да видите една нова и интересна планета, а също така и възможността да погледнете на своята от нова и прекрасно отдалечена гледна точка.

— Ако приемате предложението — каза мис Уайли, — вдигнете лявата си ръка и повтаряйте след мен…

 

На следващия ден хеликоптерът на Малачи Констант бе намерен празен в пустинята Мохаве. Човешки стъпки се отдалечаваха на десетина метра от него и след това изчезваха.

Сякаш Малачи Констант бе изминал десетина метра и след това се бе изпарил.

 

Следващия вторник космическият кораб, известен като „Кит“ бе преименуван на „Румфорд“ и бе подготвен за изстрелване.

Беатрис Румфорд гледаше доволно церемониите по телевизията от две хиляди мили разстояние. Все още беше в Нюпорт. „Румфорд“ щеше да полети точно след една минута. Ако съдбата искаше да я качи на борда, трябваше сериозно да се разбърза.

Беатрис се чувстваше отлично. Беше доказала толкова много чудесни неща. Беше доказала, че е господарка на собствената си съдба, че може да каже „не“, когато реши и да отстоява своето. Беше доказала, че вездесъщия тормоз на мъжа и е блъф, че в прогнозите си той не е много по-добър от метеорологическата служба на САЩ.

Освен това, бе изработила план, който щеше да и позволи да живее в скромен комфорт до края на дните си, а и да даде на мъжа и това, което заслужаваше. При следващото му материализиране, щеше да завари имението пълно със зяпачи. Беатрис щеше да взема по пет долара на човек, за да влезе през вратата от „Алиса в страната на чудесата“.

Това не беше бълнуване. Бе разговаряла с двамата предполагаеми представители на собствениците на ипотеката и те приеха идеята с ентусиазъм.

Те бяха при нея и сега — гледаха подготовката за изстрелването на „Румфорд“ по телевизията. Телевизорът бе в стаята, където висеше огромната картина, на която бе изобразена Беатрис като безупречно малко момиченце в бяло, със собственото и бяло пони. Беатрис се усмихна на картината. По малкото момиченце все още нямаше и петънце мърсотия.

От телевизора се чу предстартовото броене за изстрелването на „Румфорд“.

В това време настроението на Беатрис беше като на птичка. Не можеше да стои на едно място и не можеше да се успокои. Това се дължеше на щастие, не на вътрешна напрегнатост. Беше и все едно дали „Румфорд“ ще излети успешно или ще се взриви.

Двамата посетители, от друга страна, изглежда приемаха старта много сериозно — сякаш се молеха за успех. Бяха мъж и жена — някой си мистър Джордж Хелмхолц и секретарката му, мис Робърта Уайли. Мис Уайли беше много смешна, дребна старица, но бе умна и вечно нащрек.

Ракетата излетя с грохот.

Беше безупречен старт.

Хелмхолц се облегна и изпусна мъжка въздишка на облекчение. След това се усмихна и удари възторжено дебелите си бедра.

— Слава! — възкликна той. — Гордея се, че съм американец, гордея се, че живея във време като това!

— Искате ли нещо за пиене? — попита Беатрис.

— Много благодаря — отвърна Хелмхолц, — но не смея да смесвам работата с удоволствието.

— Нима работата не свърши? — попита Беатрис. — Не уточнихме ли всичко?

— Ами… с мис Уайли искахме да огледаме другите по-големи постройки в имота… но се боя, че стана много тъмно. Има ли външно осветление?

Беатрис поклати глава.

— Съжалявам — каза тя.

— Може би имате силно фенерче? — настоя Хелмхолц.

— Вероятно ще мога да ви намеря фенерче — отговори Беатрис, — но не виждам нужда да излизате навън. Мога да ви опиша всички постройки. — Тя позвъни на иконома и му нареди да донесе фенерче. — Има тенис корт със съблекални, оранжерия, къщичка за градинаря, къщичка за портиера при стария портал, постройка за каляски, къща за гости, барака за сечива, банята, кучешка къщичка и старата водна кула.

— Ами онази новата? — попита Хелмхолц.

— Новата? — учуди се Беатрис.

Икономът се върна с едно фенерче, което Беатрис подаде на Хелмхолц.

— Металната — добави мис Уайли.

— Метална? — възкликна Беатрис изненадана. — Няма никакви метални постройки. Може би някоя от старите къщички е добила сребрист оттенък с времето. — Тя се намръщи. — Да не би някой да ви е казал, че тук има метални постройки?

— Видяхме я, когато идвахме — поясни Хелмхолц.

— До пътеката… в храсталаците до фонтана — добави мис Уайли.

— Не мисля — каза Беатрис.

— Не може ли да излезем и да погледнем? — попита Хелмхолц.

— Да… разбира се… — отговори Беатрис и се надигна.

Тримата прекосиха зодиака на пода във фоайето и излязоха навън в упоителния мрак.

Лъчът на фенерчето затанцува пред тях.

— Наистина… — заговори Беатрис — Любопитна съм да разбера какво е това, също колкото и вие.

— Прилича на направено от алуминий — уточни мис Уайли.

— Прилича на воден резервоар с форма на гъба или нещо такова — добави Хелмхолц. — Само дето е направо на земята.

— Така ли? — учуди се Беатрис.

— Знаете ли какво казах, че е, според мен? — попита мис Уайли.

— Не — отговори Беатрис. — Какво казахте, че е?

— Трябва да шепна — отвърна мис Уайли закачливо, — защото някой може да реши да ме прибере в лудницата.

Тя сложи ръка на устата си и насочи силния си шепот към Беатрис:

— Летяща чиния.