Кърт Вонегът
Сирените от Титан (13)

ЕПИЛОГ
СРЕЩА СЪС СТОНИ

„Ти си уморен, много уморен, Космически скиталецо, Малачи, Вуйчо. Вгледай се в най-бледата звезда и се замисли колко натежават крайниците ти.“

Сало

Не остава много за казване.

Малачи Констант остаря на Титан.

Беатрис Румфорд остаря на Титан.

Умряха в мир, двайсет и четири часа един от друг. Умряха на седемдесет и четиригодишна възраст. Единствено титанските сини птици знаят със сигурност какво се е случило с Хроно, техния син.

 

Когато Малачи Констант навърши седемдесет и четири години, беше сбръчкан, мил и с криви крака. Беше изцяло оплешивял и през повечето време ходеше чисто гол, единствено с внимателно подържаната му, бяла, островърха брада.

Живееше в космическия кораб на Сало. Живееше там от трийсет години.

Констант не се опита да лети с кораба. Не бе посмял да докосне нито едно копче. Пултът за управление на този кораб беше много по-сложен, отколкото на масрианските му потомци. На него имаше двеста седемдесет и три копчета, прекъсвачи и бутони, всяко с надпис на тралфамадорски. Тези копчета бяха всичко друго, но не и забавление за любител на ребуси в една вселена, която се състоеше от една трилионна част материя на всяка децилионна част черна, кадифена безполезност.

Констант се бе занимавал с кораба само доколкото искаше боязливо да се убеди, че, както бе казал Румфорд, талисманът на Хроно може да бъде част от енергийната му система.

Поне на пръв поглед — можеше. В енергийното отделение имаше една врата, през която очевидно на времето бе излизал дим. Констант я отвори и намери едно посипано със сажди място. И под саждите имаше носачи и гърбици, които не се връзваха с нищо.

Констант успя да мушне носачите в дупките на талисмана и той легна на мястото с точност, която би задоволила всеки швейцарски производител на часовници.

 

Констант имаше много хобита, които му помагаха да прекарва спокойното време в здравословния климат на Титан.

Най-интересното от тях беше занимаването със Сало, разглобения тралфамадорски пратеник. Беше прекарал хиляди часове, опитвайки се отново да го сглоби и пусне в действие.

Засега — без успех.

Констант се зае с възстановяването на Сало с ясно изразената надежда, че малкият тралфамадорец ще се съгласи да прелети с младия Хроно до Земята.

Констант не искаше да се връща на Земята, нито пък партньорката му Беатрис. Но двамата се бяха съгласили, че синът им, чийто живот все още предстоеше, трябва да го изживее сред веселите и активни свои съвременници на родната си планета.

По времето, когато Констант стана на седемдесет и четири години, връщането на младия Хроно на Земята вече не беше належащ проблем. Младият Хроно не беше и кой знае колко млад. Беше на четирийсет и две. И бе провел такава цялостна и специализирана реорганизация на Титан, че би било безкрайно жестоко да го изпратят някъде другаде.

На седемнайсетгодишна възраст Хроно избяга от двореца, за да се присъедини към титанските сини птици — най-възхитителните същества на планетата. Сега Хроно живееше сред гнездата им край езерата Казак. Той носеше перата им, мътеше яйцата им и говореше техния език.

Констант не се виждаше с Хроно. Понякога, късно през нощта, чуваше виковете му. Не им отговаряше. Те не бяха предназначени за нищо и за никого на Титан.

Бяха за Феба — преминаващата луна.

Понякога, когато Констант излизаше, за да събира титански ягоди или еднокилограмовите петнисти яйца на титанския дъждосвирец, той попадаше на малки светилища, направени от пръчки и камъни. Хроно правеше стотици такива.

Елементите на светилищата винаги бяха едни и същи. В средата Хроно поставяше голям камък, който символизираше Сатурн. Около него поставяше обръч, направен от зелена клонка, за да символизира пръстените. И наоколо подреждаше девет по-малки камъка, които символизираха луните. Най-големият от тях беше Титан. Под него винаги имаше перо от титанска синя птица.

Следите по почвата наоколо ясно показваха, че младият Хроно, който вече не беше чак толкова млад, прекарваше по цели часове в местене на елементите на системата наоколо.

Когато старият Малачи Констант попаднеше на подобно светилище, изпаднало в немара, той го оправяше, доколкото можеше. Изскубваше бурените и го почистваше, откъсваше нова клонка за камъка, който беше Сатурн. Под камъка, който беше Титан, слагаше ново перо от синя птица.

Тези грижи за светилищата бяха най-голямото сближаване — в духовно отношение, — което Констант успя да постигне със сина си.

Уважаваше това, което Хроно се опитваше да направи с религията. А понякога, докато гледаше току-що оправеното светилище, Констант разместваше елементите на собствения си живот с експериментална цел — мислено, разбира се. В тези моменти той тъжно размишляваше най-вече върху две неща — това, че бе убил Стони Стивънсън, своя единствен и най-добър приятел, и че толкова късно през живота си бе успял да спечели любовта на Беатрис Румфорд.

Констант така и не разбра дали Хроно знаеше кой оправя светилищата му. Може би си мислеше, че го прави неговия бог, или богове.

Всичко беше толкова тъжно! Но и красиво.

Беатрис Румфорд живееше сама в Тадж Махал на острова. Контактите и с Хроно бяха доста по-смущаващи от тези на Констант. През непредсказуеми интервали от време Хроно отиваше с плуване до двореца, обличаше нещо от гардероба на Румфорд, обявяваше, че майка му има рожден ден и прекарваше деня в спокойни, доста цивилизовани разговори.

В края на тези дни Хроно изведнъж побесняваше заради дрехите, заради майка си и цивилизацията. Разкъсваше дрехите, изпищяваше като синя птица и се гмурваше в море Уинстън.

След като Беатрис изстрадваше някое от тези тържества по случай рождения и ден, тя забиваше едно гребло в пясъка на брега и привързваше към него бял чаршаф.

Това беше сигнал, с който молеше Малачи Констант до отиде при нея веднага, за да и помогне да се успокои.

И когато Констант се отзовеше на сигнала за помощ, Беатрис винаги се утешаваше с едни и същи думи.

— Поне — казваше тя — не е мамино синче. И поне притежава достатъчно голяма душа, за да се присъедини към най-благородните, най-красиви създания наоколо.

 

Белият чаршаф, сигналът за помощ, беше развян и сега.

Малачи Констант се оттласна от брега с направеното от дънер кану. Позлатената лодка, която завариха в началото, отдавна бе изгнила и потънала.

Констант носеше дългата синя хавлия, която някога беше притежание на Румфорд. Намери я в двореца и я взе, когато костюмът му на Космически скиталец се износи. Това бе единствената му дреха и той я обличаше само, когато отиваше при Беатрис.

На лодката с него имаше шест яйца от титански дъждосвирци, половин килограм диви титански ягоди, шестлитров контейнер, направен от торф, пълен с ферментирало мляко от маргаритки, няколко килограма семена от маргаритки, осем книги, които бе взел от библиотеката с четиридесет хиляди тома в двореца, за да чете, домашно направена метла и домашно направена лопатка.

Констант нямаше нужда от нищо. Отглеждаше, събираше или си правеше всичко, което можеше да му потрябва. Това му носеше огромно удовлетворение.

Беатрис не зависеше от Констант. Румфорд бе запасил Тадж Махал с предостатъчно земна храна и земни напитки. Беатрис имаше много за ядене и пиене и винаги щеше да има.

Констант и носеше местни продукти, защото се гордееше с уменията си на горски човек и стопанин. Обичаше да се показва с възможността да я осигурява.

Това беше по-силно от него.

Носеше със себе си метлата и лопатката, защото дворецът на Беатрис винаги беше затънал в боклуци. Тя не чистеше, така че винаги, когато я посещаваше, той изхвърляше най-големите мърсотии.

 

Беатрис Румфорд беше жизнена, едноока мургава старица със златни зъби — стройна и корава като облегалка на стол. Но класата на тази живяла зле и увредена стара дама си личеше въпреки всичко.

За всеки, който имаше чувство за поезия, преходност и чудеса, гордата партньорка с високи скули на Малачи Констант беше удивително красива.

Може би беше малко луда. Изоставена на една луна, на която имаше само още двама души, тя пишеше книга, наречена „Истинският смисъл на живота в Слънчевата система“. Това представляваше оборване на идеята на Румфорд, че целта на живота в Слънчевата система е отново да попаднеш на закъсал пратеник от Тралфамадор. Беатрис започна да пише книгата, когато синът и Хроно я напусна, за да отиде да живее при сините птици. Засега ръкописът заемаше около десет кубически метра обем от Тадж Махал.

Всеки път, когато Констант отидеше да я види, тя му четеше последните добавки към него. Четеше и сега, седнала на шезлонга на Румфорд, докато Констант се суетеше из двора. Беше облечена с една плюшена покривка за легло в розово и бяло, която бе намерила в двореца. В мъхестата повърхност на плата бе избродиран надписът: „Бог не дава и пет пари“.

Това беше личната покривка за легло на Румфорд.

И Беатрис продължаваше да чете безкрайните си аргументи срещу схващането, че силите на Тралфамадор са нещо важно.

Констант не я слушаше внимателно. Просто му беше приятен гласът и — силен и тържествуващ. Беше се спуснал в една шахта край басейна, за да отвори крана, с който се изпускаше водата. Титанските водорасли я бяха превърнали в нещо, наподобяващо пяната на грахова супа. Всеки път, когато посещаваше Беатрис, той водеше неравна борба със зелената мърсотия.

— Аз съм последната, която ще отрече — четеше Беатрис собствения си ръкопис на глас, — че силите на Тралфамадор наистина са играли важна роля в земните дела. Въпреки всичко, онези, които са обслужвали интересите на Тралфамадор, са го правили по толкова удивително специфични за себе си начини, че спокойно може да се твърди, че тази планета няма нищо общо със случая.

Констант, спуснал се в шахтата, долепи ухо до крана, който бе отворил. По звука можеше да се досети, че водата изтича бавно.

Той изруга. Едно от важните неща, които си бяха отишли с Румфорд и Сало, бе информацията за това, как успяваха да поддържат басейна така кристално чист. Всеки следващ път, откакто Констант се бе заел с поддръжката му, водораслите ставаха все повече и повече. Дъното и стените му бяха облепени с одеяло от лигав жабуняк, а трите статуи под водата, трите сирени от Титан, бяха покрити с цяла купчина мърсотия.

Констант знаеше какво значение са имали тези сирени в живота му. Беше прочел за това, както в „Джобната история на Марс“, така и в Оторизираната и ревизирана Библия на Уинстън Найлс Румфорд. Трите големи красавици сега не означаваха кой знае какво за него, освен че му припомняха колко много на времето се бе тормозил заради секса.

Констант излезе от шахтата.

— Каналът тече все по-бавно всеки път — каза той на Беатрис. — Мисля, че няма да мога да отлагам разкопаването на тръбите още дълго.

— Така ли? — попита Беатрис и вдигна очи от ръкописа си.

— Така — отговори Констант.

— Е, направи това, което трябва да се направи — кимна Беатрис.

— Това е историята на моя живот — заяви Констант.

— Току-що ми хрумна една идея, която трябва да влезе в книгата — каза Беатрис. — Само да не ми изхвърчи от главата.

— Ще я ударя с лопатата, ако мине покрай мен — увери я Констант.

— Замълчи за минута — помоли Беатрис. — Искам да избистря нещата в главата си.

Тя стана и влезе в двореца, за да не се разсейва от Констант и пръстените на Сатурн.

Остана загледана в продължение на много време в голямата маслена картина, окачена на стената срещу входа. Тя беше единствената в двореца. Констант я бе донесъл чак от Нюпорт.

На нея беше изобразено едно безупречно малко момиченце, облечено в бяла рокличка, което държеше юздите на собственото си бяло пони. На рамката беше прикрепена метална плочка, на която пишеше: „Беатрис Румфорд, като малка“.

Контрастът между малкото момиченце в бяло и възрастната дама, която го гледаше, беше доста голям.

Беатрис изведнъж обърна гръб на картината и отново излезе на двора. Идеята, която искаше да включи в книгата си, вече и се бе изяснила напълно.

— Най-лошото, което изобщо може да се случи на някого — каза тя, — е никой да не го използва за нищо.

Тази мисъл я успокои. Тя се излегна на стария шезлонг на Румфорд и погледна нагоре към ужасяващо красивите пръстени на Сатурн — дъгата на Румфорд.

— Благодаря ти, че ме използва — каза тя на Констант, — въпреки че не исках да ме използва който и да било.

— Няма защо — отвърна Констант.

Той започна да мете двора. Боклукът, който събираше, се състоеше от песъчинки, които вятърът бе навял отвън, шлюпки от семки от маргаритки, черупки от земни фъстъци, празни консервни кутии от обезкостени пилета и захвърлени листа за чернови. Беатрис се хранеше предимно със семки от маргаритки, фъстъци и обезкостено пиле, защото не се налагаше да ги готви и защото дори не се налагаше да престава да пише, за да ги яде.

Можеше да се храни с едната ръка и да пише с другата — а повече от всичко друго на света, тя искаше да запише нещата изцяло и докрай.

Когато преполови метенето, Констант се изправи, за да види как се източва басейнът.

Източваше се много бавно. Лигавата зелена купчина боклуци, което покриваше трите сирени, едва се бе показала на повърхността.

Констант се наведе над отворената шахта и се заслуша в звуците на водата.

Чу музиката на тръбите. Чу и още нещо.

Чу, че един познат и любим звук вече го няма.

Партньорката му Беатрис беше престанала да диша.

 

Малачи Констант погреба партньорката си в титанския торф на брега на морето, на място, където нямаше статуи.

Прости се с нея, когато небето бе изпълнено с титански сини птици. Трябва да имаше поне десет хиляди от тези величествени и благородни същества.

Те превърнаха деня в нощ и накараха въздуха да затрепери с размаханите си крила.

Нито една птица не изграчи.

И през тази нощ, в средата на деня, Хроно, синът на Беатрис и Малачи се появи на едно възвишение недалеч от гроба. Носеше шапка от пера, с която пляскаше като с крила.

Беше силен и страхотен.

— Благодаря ви, майко и татко — извика той, — задето ми дарихте живот. Сбогом!

Той си отиде и птиците полетяха след него.

 

Старият Малачи Констант се върна в двореца със сърце, натежало като гюле. На това тъжно място го накара да се върне желанието му да го остави в порядък.

Рано или късно щеше да дойде някой друг.

Дворецът трябваше да е чист, подреден и готов да посрещне гостите. Той трябваше да говори добре за предишните си обитатели.

Край протрития шезлонг на Румфорд все още стояха яйцата от титански държдосвирци, дивите титански ягоди, ферментиралото мляко от маргаритки и кошницата семки, които и беше донесъл. Те бяха нетрайни. Нямаше да издържат до пристигането на следващия обитател.

Констант ги прибра на кануто си.

Не му трябваха. Не трябваха на никого.

Когато изправи стария си гръб от кануто, видя Сало, дребния пратеник на Тралфамадор, който крачеше по водата към него.

— Здравей, как си? — поздрави го Констант.

— Благодаря, добре — каза Сало. — Благодаря ти, че отново ме сглоби.

— Не мисля, че го направих както трябва — отвърна Констант. — Не можах да те накарам да прогледнеш.

— Направи го добре — възрази Сало. — Чисто и просто не можех да реша дали искам да прогледна. — Той изпусна въздуха от стъпалата си със свистене. — Мисля, че ще продължа пътя си.

— Значи ще занесеш посланието в края на краищата? — попита Констант.

— Всеки, който е изминал такова разстояние, за да изпълни глупашка задача — отговори Сало, — няма друг избор, освен да заслужи уважението на глупците, като я доведе до край.

— Партньорката ми умря днес — каза Констант.

— Съжалявам. Бих попитал: „Мога ли да направя нещо за теб“, но някога Скип ми каза, че това е най-омразният и глупав въпрос, който може да се зададе.

Констант потри дланите си. Единствената компания, която му оставаше на Титан беше тази, която лявата му ръка можеше да прави на дясната.

— Липсва ми — поклати глава той.

— Виждам, че най-накрая си я заобичал — отбеляза Сало.

— Едва преди една земна година — отвърна Констант. — Твърде много време трябваше да мине, за да разберем, че смисълът на човешкия живот, без значение кой го контролира, е да се обича някой, който може да бъде обичан.

— Ако ти и сина ти искате да се върнете на Земята — предложи Сало, — ще ви заведа. Няма да се отклоня много от пътя си.

— Синът ми живее със сините птици — каза Констант.

— Браво на него! — зарадва се Сало. — И аз бих отишъл при тях, ако можеха да ме приемат.

— Земята! — възкликна Констант зачудено.

— Можем да бъдем там след няколко часа. Корабът вече се движи както трябва.

— Самотно е тук — заключи Констант. — Сега, след като…

 

По пътя към Земята Сало си помисли, че е допуснал трагична грешка, когато предложи на Малачи Констант да се върне на Земята. Започна да си го мисли, когато старецът настоя да го остави в Индианаполис, Индиана, САЩ.

Това желание на Констант бе отчайващо, тъй като Индианаполис далеч не беше идеалното място за един бездомен старец.

Сало искаше да го остави край едно игрище в Сейнт Питърсбърг, Флорида, САЩ, но като типичен старец, който никога не изоставя първоначалното си намерение, Констант отказа. Искаше да отиде в Индианаполис и толкова.

Сало си помисли, че там има роднини или стари делови връзки, но се оказа, че не е така.

— Не познавам никого в Индианаполис и не знам нищо за Индианаполис, освен нещо, което прочетох в една книга.

— Какво прочете в тази книга? — попита Сало смутено.

— Индианаполис, Индиана — каза Констант — е първият град в Съединените щати, в който бял човек е бил обесен за убийство на индианец. Хора, които могат да обесят бял заради убийство на индианец… са от моя тип.

Главата на Сало направи салто върху шарнирното си окачване. Краката му започнаха да издават всмукващи звуци върху железния под. Очевидно спътникът му не знаеше нищо за планетата, към която се бе отправил със скорост, близка до скоростта на светлината.

Констант поне разполагаше с пари.

В това имаше известна надежда. Беше събрал близо три хиляди долара в различни валути от джобовете на костюмите на Румфорд в Тадж Махал.

И поне имаше дрехи.

Беше облякъл един ужасно широк, но иначе добър костюм от туид, с часовник и ланец, който преминаваше отпред на жилетката.

Сало го бе накарал да го вземе, заедно с костюма.

Палтото му беше добро, а също шапката и обувките.

Когато до Земята им остана само един час път, Сало се зачуди какво да направи, за да стане поносим остатъкът от живота на Констант, дори и в Индианаполис.

И реши да го хипнотизира, така че поне последните няколко секунди да му доставят огромно удоволствие. Животът на Констант щеше да свърши добре.

Старецът вече бе в полухипнотично състояние, втренчен в космоса през илюминатора.

Сало се приближи до него отзад и му заговори:

— Ти си уморен, много уморен, Космически скиталецо, Малачи, Вуйчо. Вгледай се в най-бледата звезда и се замисли колко натежават крайниците ти.

— Натежават — съгласи се Констант.

— Някой ден ще умреш, Вуйчо — каза Сало. — Съжалявам, но това е истината.

— Истина е — отвърна Констант. — Не съжалявай.

— Когато разбереш, че умираш, Космически скиталецо — продължи Сало хипнотично, — ще ти се случи нещо чудесно.

И той описа чудесните неща, които Констант трябваше да си представи, преди да умре.

Това щеше да е постхипнотична илюзия.

— Събуди се! — извика Сало.

Констант потрепери и извърна лице от илюминатора.

— Къде съм? — попита той.

— На тралфамадорски космически кораб, излетял от Титан, на път към Земята.

— О! — възкликна Констант след секунда. — Трябва да съм задрямал.

— Поспи — посъветва го Сало.

— Да, мисля, че ще поспя — съгласи се Констант.

Легна на едно легло. И заспа.

Сало го привърза с ремъци за леглото, а после и себе си за седалката. Набра три числа на клавиатурата и провери още веднъж дали не е сгрешил. Натисна яркочервен бутон.

Облегна се. Нямаше какво повече да прави. Отсега нататък всичко беше напълно автоматизирано. След трийсет и шест минути корабът щеше да се приземи край една автобусна спирка в края на Индианаполис, Индиана, САЩ, Земя, Слънчева система, Млечен път.

Там щеше да е три часът сутринта.

И щеше да е зима.

 

Космическият кораб се приземи в десет сантиметра пресен сняг на едно празно място в южния край на Индианаполис. Никой не беше буден, за да го забележи.

Малачи Констант излезе от него.

— Ето там е твоята автобусна спирка, войнико — прошепна Сало. Налагаше се да шепне, защото само на десетина метра от тях имаше двуетажна къща с отворени прозорци на спалнята. Той посочи заснежената пейка край пътя. — Ще трябва да почакаш десетина минути. Автобусът ще те закара право в центъра на града. Помоли шофьора да те остави пред някой добър хотел.

Констант кимна.

— Ще се оправя — каза той.

— Как се чувстваш? — попита Сало шепнешком.

— Топло ми е като на препечена филийка — отговори Констант.

От отворения прозорец на спалнята се разнесе неясно оплакване на заспал човек.

— Ау, някой! — оплака се спящият. — Афо уа де-я ъмммммммммммммммм.

— Наистина ли се чувстваш добре? — попита Сало.

— Да, много — отвърна Констант. — Топло ми е като на препечена филийка.

— Желая ти късмет — каза Сало.

— Тук, долу не казваме това нещо — прошепна Констант.

Сало му намигна.

— Аз не съм от „тук, долу“ — прошепна той и огледа съвършено белия свят, почувства влажните целувки на снежинките, затърси скрит смисъл в бледожълтите улични лампи, осветяващи този така бяло заспал свят.

— Красиво — прошепна Сало.

— Нали? — прошепна Констант.

— Сим-фо — извика спящият машинално, за да предупреди всеки, който би дръзнал да смути съня му. — Сууу! Ясо! К’во е мобба? Нф.

— По-добре тръгвай — прошепна Констант.

— Да — съгласи се Сало.

— Сбогом — каза Констант. — И благодаря.

— Няма защо — прошепна Сало.

Той се качи на кораба и затвори вратата. Издигна се нагоре със звук, който се получава, когато се духа в бутилка. Скри се сред виещите се снежинки и изчезна.

— Ф-ю-ю-ю! — заглъхна звукът.

Малачи Констант тръгна към пейката и краката му захрущяха в снега. Почисти я и седна.

— Гр-р-р-р! — извика спящият, сякаш внезапно бе разбрал всичко.

— Ау-у-у-у! — продължи той, защото това, което бе разбрал, никак не му харесваше.

— Суп-фо! — извика след това, напълно сигурен какво ще направи в тази връзка.

— Къш! — по всяка вероятност конспираторите избягаха.

 

Снегът не преставаше да вали.

Автобусът, който чакаше Малачи Констант закъсня с два часа — заради снега. Когато най-накрая дойде, беше твърде късно. Малачи Констант бе мъртъв.

Сало го бе хипнотизирал така, че докато умира да си въобрази, че вижда своя най-добър и единствен приятел Стони Стивънсън.

Докато снегът валеше върху Констант, той си представи, че облаците се отдръпват и пропускат да премине един слънчев лъч — слънчев лъч, изцяло за него.

По лъча се спусна златен космически кораб, инкрустиран с диаманти и се приземи на недокоснатия сняг върху улицата. От него излезе един набит риж човек с голяма пура в уста. Беше млад. Носеше униформата на Марсиански щурмовак-пехотинец — старата част на Вуйчо.

— Здрасти, Вуйчо — каза той. — Качвай се.

— Да се качвам? — попита Констант. — Кой си ти?

— Стони Стивънсън, Вуйчо. Не ме ли позна?

— Стони!? — възкликна Констант. — Ти ли си, Стони?

— Че кой друг би издържал на проклетото темпо? — отвърна Стони и се разсмя. — Качвай се!

— Къде ще отидем?

— В Рая — каза Стони.

— Как изглежда Раят? — попита Констант.

— Там всички са щастливи. Завинаги — отговори Стони. — Или поне докато скапаната Вселена не се разпадне. Качвай се, Вуйчо! Беатрис вече е там и те чака.

— Беатрис? — попита Констант и се качи на кораба.

Стони затвори вратата и натисна бутона „ON“.

— И сега ще отидем в… в рая? — попита Констант. — Аз… ще отида в Рая?

— Не ме питай защо, приятелю — отвърна Стони, — но там горе има някой, който те харесва.