Кърт Вонегът
Сирените от Титан (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
МРАЗИМ МАЛАЧИ КОНСТАНТ, ЗАЩОТО…

„Кажи ми едно добро нещо, което си свършил през живота си.“

Уинстън Найлс Румфорд

Ето как продължи проповедта:

— Ние сме отвратени от Малачи Констант — каза Румфорд от върха на дървото, — защото той използва фантастичните плодове на фантастичния си късмет, за да демонстрира непрестанно, че човекът е прасе. Той се бе обградил с подлизурковци. Той се бе обградил с леки жени. Беше затънал в сладострастни забавления, в алкохол и наркотици. Беше затънал във всички възможни похотливи мерзости.

Когато късметът му достигна своя апогей, Малачи Констант беше по-богат от Юта и Северна Дакота взети заедно. И въпреки това, мога да кажа, че моралът му не беше дори колкото и на най-малката, корумпирана полска мишка от тези два щата.

Ние сме разгневени на Малачи Констант, защото той не направи нищо, с което да заслужи милиардите си, защото не направи с тези милиарди нищо за околните, нищо, в което да вложи поне малко въображение. Той беше добронамерен, колкото Мария Антоанета, изпълнен с творчески порив, колкото преподавател по козметика в колеж по балсамиране на трупове.

Ние мразим Малачи Констант — продължи Румфорд от върха на дървото, — защото той прие фантастичните плодове на фантастичния си късмет без капка угризения, сякаш този късмет беше ръката Божия. За нас, принадлежащите на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог, няма нищо по-жестоко, нищо по-опасно, нищо по-светотатствено от това, един човек да повярва, че късметът има нещо общо с ръката на Бога.

Късметът, добър или лош — продължи Румфорд от върха на дървото — няма нищо общо с ръката на Бога.

Късметът — продължи Румфорд от върха на дървото, — това е начинът, по който вятърът създава вихрушки и прахоляка се уталожва цяла вечност, след като е минал Бог.

Космически скиталецо! — извика Румфорд от върха на дървото.

Космическия скиталец не слушаше особено внимателно. Способността му да се съсредоточава бе отслабнала — може би защото бе прекарал прекалено дълго в пещерите или прекалено дълго бе живял на кислородни таблетки, или прекалено дълго бе прекарал в Армията на Марс.

Наблюдаваше облаците. Те бяха нещо прекрасно, а небето, по което се носеха, изглеждаше в изгладнелите му за цветове очи вълшебно синьо.

— Космически скиталецо! — извика Румфорд отново.

— Ей, ти, с жълтия костюм — сбута го Бе. — Събуди се!

— Моля? — обади се Космическия скиталец.

— Космически скиталецо! — извика Румфорд.

Космическия скиталец се стресна и наостри уши.

— Да, сър? — извика той към разлистената корона на дървото. Каза го непресторено, весело и очарователно. Един микрофон, поставен на дълга мачта, се спусна и застана пред него.

— Космически скиталецо! — извика Румфорд, който започваше да се ядосва, защото ритъмът на церемонията се нарушаваше.

— Тук съм, сър! — извика Космическия скиталец. Отговорът му прогърмя през високоговорителите.

— Кой си ти? — попита Румфорд. — Кое е истинското ти име?

— Не зная истинското си име — отговори Космическия скиталец. — Наричаха ме Вуйчо.

— Какво се случи с теб, преди да се завърнеш на Земята, Вуйчо? — попита Румфорд.

Космическия скиталец се усмихна. Той повтори онова, което бе предизвикало толкова викове и веселие при посрещането му край църквата в Уест Барнстейбъл.

— Станах жертва на поредица събития, както всички останали.

Този път нямаше смехове, песни и танци, но тълпата определено приемаше думите му добре. Брадичките се повдигнаха нагоре, очите се втренчиха, ноздрите се разшириха. Нямаше викове, защото тълпата искаше да чуе абсолютно всичко, което ще кажат Румфорд и Космическия скиталец.

— Жертва на поредица събития, така ли? — попита Румфорд от върха на дървото. — От всички тези събития, кои според теб са най-съществени?

Космическия скиталец изправи глава.

— Трябва да помисля — заяви той.

— Ще ти спестя усилието. Най-същественото събитие, което ти се е случило, е това, че си се родил. Искаш ли да ти кажа какво име са ти дали при раждането ти?

Космическия скиталец се поколеба само за миг. Причината да се поколебае беше опасението, че с неподходящ отговор би могъл да провали величествената церемония.

— Да, моля — каза той накрая.

— Дали са ти името Малачи Констант.

 

Доколкото една тълпа може да бъде нещо добро, тълпата, която Уинстън Найлс Румфорд бе събрал в Нюпорт беше добра тълпа. Тя не бе настроена като тълпа. Членовете и продължаваха да владеят собствените си съзнания и Румфорд не ги подкани да вземат участие в никакво действие — най-малко от всичко ги накара да аплодират и подвикват.

Когато осъзнаха факта, че Космическия скиталец е отвратителния, мерзкия, омразния Малачи Констант, членовете на тълпата реагираха тихо, с въздишки, съвсем индивидуално — в общи линии със съчувствие. В края на краищата на тяхната общо взето прилична съвест тежеше фактът, че бяха обесили чучелото на Констант в домовете си и на работните си места. И въпреки че с радост бяха обесили чучелото, малцина от тях смятаха, че и истинският Малачи Констант, от плът и кръв, заслужава същото. Обесването на чучелото бе насилие от порядъка на подкастрянето на коледната елха или чупенето на великденски яйца.

И Румфорд, качил се на дървото, не направи нищо, за да обезкуражи това състрадание.

— Мистър Констант — продължи той със съчувствие, — на вас ви се е случило едно-единствено събитие и то е, че сте се превърнали в главен символ на злото за една огромна религиозна секта.

Но вие нямаше да сте привлекателен за нас, мистър Констант, ако до известна степен сърцата ни не бяха отворени за вас. Нашите сърца трябва да са отворени, тъй като всичките ви крещящи грешки са грешки, които хората са правели от незапомнени времена.

След няколко минути, мистър Констант — каза Румфорд от върха на дървото, — вие ще преминете по рампите и пътеките, за да стигнете до онази висока златна стълба. Ще се качите в космическия кораб на върха и ще отлетите на Титан, топлата и плодородна луна на Сатурн. Там ще живеете в безопасност и комфорт, но прокуден от родната ви Земя.

Вие, мистър Констант, ще направите това доброволно, така че Църквата на Безкрайно Безразличния Бог да разполага с една драма, с примера за една достойна саможертва, която да помни и върху която да размишлява за вечни времена.

Ние ще си представяме, мистър Констант — не спираше Румфорд от върха на дървото, — че всичките ваши погрешни идеи за смисъла на късмета, цялото ви неизползвано както трябва богатство, всичките ви отвратителни забавления, ще отлетят заедно с вас.

Мъжът, който беше Малачи Констант, който беше Вуйчо, който беше Космическия скиталец и който отново беше обявен за Малачи Констант — този мъж не взе много присърце факта, че отново го обявиха за Малачи Констант. Може би щеше да почувства някои интересни неща, ако Румфорд бе подбрал по-различно време. Но Румфорд му разкри какво ще бъде изпитанието му само секунди, след като му каза, че е Малачи Констант — и то бе достатъчно зловещо, за да може да ангажира цялото му внимание.

Беше му обещано това изпитание да започне не след месеци и дни, а след няколко минути. И като всеки осъден престъпник, Малачи Констант започна да изучва, забравяйки всичко останало, инзтрумента, с който щеше изнесе представлението си.

Любопитно, но първата му мисъл бе, че ще се препъне, че ще мисли прекалено много за нещо толкова просто, като ходенето, че краката му ще престанат да функционират и че ще падне заради тези вдървени крака.

— Няма да се препънете, мистър Констант — успокои го Румфорд от дървото, след като прочете мислите му. — Няма къде другаде да отидете, няма какво друго да направите. Поставяйки единия си крак пред другия, докато ние наблюдаваме в мълчание, вие ще се превърнете в най-паметната, величествена и значима гледка на нашето време.

Констант се обърна, за да погледне мрачната си партньорка и детето си. Погледите им бяха откровени. От тях Малачи Констант научи, че Румфорд бе казал истината — че пред него няма друго проклятие, освен проклятието на космическия кораб. Беатрис и Хроно се отнасяха с цинизъм към празненствата, но не и към храбростта, демонстрирана, докато траят те.

Те предизвикваха Малачи Констант да се държи достойно.

Констант внимателно започна да трие палеца и показалеца си с кръгово движение. Остана да наблюдава това безсмислено действие в продължение на десет секунди.

След това отпусна ръце, вдигна очи и твърдо закрачи към космическия кораб.

И когато краката му стъпиха на пътеката към стълбата, той чу един звук, който не бе чувал в продължение на три земни години. Звукът идваше от антената в черепа му. Румфорд, покачен на дървото, изпращаше сигнали към нея с помощта на малка кутийка в джоба си.

Изпълвайки главата му с ритъм на малко барабанче с пружина, той правеше дългия му, самотен път към космическия кораб по-поносим.

Ето какво имаше да му каже барабанчето с пружина:

Рента за тента, тента, тента.

Рента за тента, тента, тента.

Рента за тента!

Рента за тента!

Рента за тента, тента, тент!

Барабанчето замлъкна, когато ръката на Малачи Констант улови първото златно стъпало на най-високата преносима стълба на света. Погледна към върха и видя горния и край малък като глава на топлийка. Констант опря за миг чело на стъпалото, което бе уловила ръката му.

— Има ли нещо, което искате да ни кажете, преди да се изкачите по стълбата, мистър Констант? — попита Румфорд от дървото.

Един микрофон, поставен на мачта, отново се приближи до устата му. Констант облиза устни.

— Искате ли да кажете нещо? — настоя Румфорд.

— Ако ще говориш — подвикна техникът, който отговаряше за микрофона, — говори съвсем нормално и дръж устата си на десет сантиметра.

— Ще ни кажете ли нещо, мистър Констант? — обади се пак Румфорд.

— Може би… може би не си струва да се споменава — заговори най-накрая Констант, — но въпреки това ми се ще да кажа, че не съм в състояние да разбера нито едно от нещата, които ми се случиха, откакто кацнах на Земята.

— Значи имате чувството, че не участвате в тях, така ли е? — попита Румфорд от дървото.

— Няма значение — отвърна Констант. — Въпреки това ще се изкача по стълбата.

— Е — каза Румфорд от върха на дървото, — ако чувствате, че се отнасяме с вас несправедливо, кажете ни едно добро нещо, което сте свършили през живота си и ние ще решим дали тази добрина може да ви освободи от изпитанието, което сме предвидили за вас.

— Добрина? — попита Констант.

— Да — отвърна Румфорд великодушно. — Кажете ми едно добро нещо, което сте направили през живота си, ако можете да си спомните.

Констант се замисли. Паметта му бе изпълнена най-вече с промъкването по безкрайните тунели на пещерите. Там имаше доста възможности да направи неща, които биха могли да минат за добрини към Вооз и хармониумите, но той не би могъл да твърди с ръка на сърцето, че се е възползвал от тях.

Замисли се за Марс, за нещата, които се съдържаха в писмото му до себе си. Там би трябвало да има нещо, показващо добрината му.

И си припомни Стони Стивънсън — приятеля. Имаше приятел, което без съмнение беше нещо добро.

— Имах приятел — промълви Малачи Констант пред микрофона.

— Как се казваше той? — попита Румфорд.

— Стони Стивънсън — отвърна Констант.

— Само един приятел? — поинтересува се Румфорд от дървото.

— Само един — отсече Констант. Горката му душа се разтопи от удоволствие, когато си даде сметка, че един-единствен приятел е напълно достатъчен, за да бъде удовлетворена човешката нужда от приятелство.

— В такъв случай — обяви Румфорд от дървото — претенцията ви за доброта ще бъде уважена в зависимост от това, доколко добър приятел сте били на този Стони Стивънсън.

— Добре — съгласи се Малачи Констант.

— Спомняте ли си една екзекуция на Марс, мистър Констант, в която вие играхте ролята на палача? — попита Румфорд от дървото. — Когато удушихте един мъж, завързан за стълб, пред очите на три полка от Армията на Марс?

Констант бе положил всички усилия да заличи този спомен от паметта си. До голяма степен беше успял и сега съвсем искрено се мъчеше да си припомни. Не беше съвсем сигурен, че тази екзекуция се е състояла.

— М-м-мисля, че си спомням — отговори той.

— Е, човекът, когото удушихте тогава, беше вашият голям, добър истински приятел Стони Стивънсън — каза Уинстън Найлс Румфорд.

Малачи Констант плачеше, докато се изкачваше по стълбата. Спря на средата и Румфорд му извика още веднъж през високоговорителите:

— Сега чувствате ли се в малко по-голяма степен жизнено заинтересован участник в събитията, мистър Констант?

Мистър Констант се чувстваше. Сега напълно бе разбрал колко безполезен е и изпитваше горчиво одобрение към всеки, който би се отнесъл с него грубо.

А когато стигна до върха, Румфорд му каза все още да не затваря вратата, защото партньорката и синът му ще дойдат след малко.

Констант седна на прага на космическия кораб в горния край на стълбата и се заслуша в кратката проповед на Румфорд за партньорката на Малачи Констант, за еднооката жена със златни зъби, наречена Бе. Слушаше невнимателно. Очите му съзряха една по-утешителна проповед в панорамния изглед към града, залива и островите в далечината.

Проповедта на панорамния изглед казваше, че дори и без приятел в цялата Вселена, човек пак може да възприема родната си планета като тайнствено, тъжно красива.

— А сега — продължи Уинстън Найлс Румфорд от дървото, толкова по-ниско от Констант, — ще ви разкажа за жената, която продаваше малачита пред вратата, жената, която заедно със своя син, сега ни гледа толкова гневно.

По време на пътуването си до Марс преди толкова много години, Малачи Констант успя да и наложи присъствието си, вследствие на което тя му роди този син. Преди това тя беше моя жена и господарка на имението. Истинското и име е Беатрис Румфорд.

Откъм тълпата се надигна стон. Нима беше чудно, че прашните кукли на другите религии, бяха прибрани настрана поради липса на публика и всички погледи бяха насочени към Нюпорт? Духовният водач на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог не само бе способен да предсказва бъдещето и да се справя с най-жестоките несправедливости на късмета, но и запасите му от изумителни нови сензации изглежда бяха неизчерпаеми.

Той бе толкова изобилно снабден с качествен материал, че можеше да си позволи да обяви с провлачен глас, че еднооката жена е бившата му съпруга и че Малачи Констант му е сложил рога.

— А сега ви призовавам да презрете примера, който тя ви дава с живота си, по същия начин, по който от години вече презирате примера на Малачи Констант — каза той от дървото с мек тон. — Ако искате, окачете и нейното чучело на прозорците и лампите си.

През живота си Беатрис Румфорд прекаляваше със своето нежелание. Като по-млада жена, благодарение на произхода си, тя се чувстваше дотолкова над всички останали, че не правеше нищо и не позволяваше на никого да и направи каквото и да било, защото се страхуваше да не се измърси. Животът за Беатрис Румфорд като млада жена, беше толкова изпълнен с микроби и вулгарност, че бе направо нетърпим.

Ние, от Църквата на Безкрайно Безразличния Бог, я заклеймяваме за това, че в живота си е отказвала да изложи на риск въображаемата си чистота, също както заклеймяваме Малачи Констант, че през цялото време се е валял в помия.

Във всяко действие на Беатрис се четеше разбирането и, че в интелектуално, морално и физическо отношение тя е това, което Бог е възнамерявал да бъдат човешките същества, когато станат съвършени и че останалата част от човечеството има нужда поне от още десет хиляди години, за да я стигне. Още един пример за обикновен и неспособен на творчество човек, който гъделичка Всемогъщия Бог, докато порозовее. Предположението, че Всемогъщия Бог се е възхищавал от Беатрис Румфорд заради изтънченото и възпитание е също толкова съмнително, колкото и предположението, че Всемогъщия Бог е искал Малачи Констант да бъде богат.

Мисис Румфорд — каза Уинстън Найлс Румфорд от дървото, — сега ви приканвам заедно със сина си да се изкачите по стълбата и да последвате Малачи Констант в космическия кораб, който ще излети за Титан. Искате ли да кажете нещо, преди да тръгнете?

Последва дълга пауза, през която майката и синът се приближиха един до друг и, прилепили рамо до рамо, погледнаха света, който новината на деня бе променила твърде много.

— Смятате ли да говорите пред нас, мисис Румфорд? — попита Румфорд от дървото.

— Да — каза Беатрис. — Но няма да ви отнема много време. Вярвам, че всичко, което казахте за мен, е истина, тъй като толкова рядко лъжете. Само че когато аз и синът ми се изкачим заедно по тази стълба, няма да го направим заради вас или заради тази глупава ваша тълпа. Ще го направим заради себе си. И ще докажем пред себе си, а и пред всеки, който иска да гледа, че не се боим от нищо. Сърцата ни няма да се разкъсат от мъка, когато напуснем тази планета. Тя ни отвращава поне толкова, колкото ние, под вашето ръководство, отвращаваме жителите и.

Не си спомням онези дни — продължи Беатрис, — когато съм била господарка на имението и когато не съм можела да понасям да правя каквото и да било или на мен да ми се прави каквото и да било. Но заобичах себе си в мига, в който ми казахте, че съм била такава. Човешката раса е мръсно нещо, също и Земята, също и вие.

Беатрис и Хроно преминаха бързо разстоянието до стълбата и се изкачиха. Мушнаха се покрай Малачи Констант, застанал на входа, без да кажат дума. Изчезнаха вътре.

Констант ги последва във вътрешността на кораба, когато те разглеждаха обстановката. Тя бе изненадваща — и би била особено изненадваща за живеещите в имението. Космическият кораб — на пръв поглед непристъпен на мястото си върху стълба, на свята земя и охраняван от стражи — съвсем ясно бе станал сцена на няколко разюздани гуляя.

Леглата до едно бяха неоправени. Завивките бяха усукани, смачкани и стъпкани. Чаршафите бяха изпоцапани с червило и боя за обувки.

Под краката мазно хрущяха черупки от пържени миди.

Две бутилки по четвъртинка „Планинска луна“, една литрова от „Южен комфорт“ и дузина кутии от светло пиво „Нарангасет“ — всичките празни, — бяха пръснати из кораба. Върху бялата стена до вратата с червило бяха изписани две имена: Бъд и Силвия. А на главния лост в кабината висеше черен сутиен.

Беатрис събра бутилките и бирените кутии. Пусна ги навън през вратата. Взе сутиена и го размаха над тълпата в очакване на благоприятен вятър.

Малачи Констант, който въздишаше, клатеше глава и тъгуваше за Стони Стивънсън, започна да събира боклука с крака. Избута пържените миди към вратата.

Младият Хроно седна на едно легло и заразтрива талисмана си.

— Да тръгваме, мамо! — каза той намръщено. — Заради плаченето на глас, мамо, хайде да тръгваме!

Беатрис пусна сутиена. Един порив на вятъра го улови, понесе го над тълпата и го закачи на едно дърво до това, на което беше Румфорд.

— Сбогом на всички вас, чистички, мъдри, прекрасни хора! — каза Беатрис.