Кърт Вонегът
Майка Нощ (9)

ГЛАВА СЕДМА
АВТОБИОГРАФИЯ…

Аз, Хауард У. Камбъл, младши, съм роден в Шинектъди, Ню Йорк, на 16 февруари 1912 година. Баща ми, отраснал в Тенеси в семейството на баптистки пастор, беше инженер в Техническия отдел на „Дженеръл Електрик“.

Задачата на техническия отдел беше да инсталира, поддържа и ремонтира тежкото оборудване, което „Дженеръл Електрик“ продаваше навсякъде по света. Баща ми, който в началото работеше само в страната, рядко се прибираше у дома. Професията му изискваше толкова разнообразни форми на техническа находчивост, че почти не му оставаше време и въображение за каквото и да било друго. Мъжът беше работата, работата беше мъжът.

Единствената книга, несвързана с техниката, която някога съм го виждал да държи в ръце, беше една илюстрована история на Първата световна война — дебел албум, със снимки 30 на 45 сантиметра. Никога не му омръзваше да го разглежда, въпреки че изобщо не бе участвал във война.

Така и не ми каза какво означаваше тази книга за него, а аз не го попитах. Каза ми само, че не била за деца и не трябвало да я разглеждам.

Така че, естествено, аз я разглеждах всеки път, когато останех сам вкъщи. Имаше снимки на мъже, обесени на бодлива тел, обезобразени жени, трупове, подредени като дърва за огрев — обичайните атрибути на световните войни.

Майка ми — бивша алкохоличка, беше дъщеря на фотограф портретист от Индианаполис. Занимаваше се с домакинството и свиреше на чело през свободното си време. Свиреше в Симфоничния оркестър на Шинектъди и понякога мечтаеше един ден да свиря и аз.

Провалих се като челист, защото както и баща ми, съм настъпен по ушите.

Нямах братя и сестри, а баща ми рядко си беше у дома, така че в продължение на много години бях основната компания на майка ми. Тя беше красива, талантлива, болезнено чувствителна жена. Струваше ми се, че през повечето време е пияна. Помня как веднъж напълни една чиния със спирт за разтривки и готварска сол. Сложи я на масата в кухнята и ме накара да седна.

След това докосна разтвора със запалена клечка кибрит. Пламъкът беше жълт от натрия в солта. Майка ми заприлича на мъртвец, аз също и заприличах на мъртвец.

— Ето — каза тя, — така ще изглеждаме, когато умрем.

Тази странна демонстрация не уплаши само мен — уплаши и нея самата. Майка ми уплаши сама себе си със своята собствена странност и от онзи момент нататък престанах да и бъда компания. От онзи момент нататък тя почти престана да ми говори — отписа ме, както се отписва мъртвец, от страх, сигурен съм в това, да не каже или направи нещо още по-смахнато.

Всичко това се случи в Шинектъди, преди да навърша десет години.

През 1923-а, когато бях на единайсет, преместиха баща ми в представителството на „Дженеръл Електрик“ в Берлин, Германия. Оттогава моят основен език, образованието и приятелите ми станаха немски.

След време започнах да пиша пиеси на немски и се ожених за германка — актрисата Хелга Нот. Хелга Нот беше по-голямата от двете дъщери на Вернер Нот, началник на берлинската полиция.

Баща ми и майка ми напуснаха Германия през 1939-а, когато започна войната.

Аз и жена ми останахме.

До 1945-а си изкарвах хляба като радиожурналист, разпространяващ нацистка пропаганда, предназначена за англоговорящите страни. Бях водещ експерт по американски проблеми към Министерството на народното просвещение и пропагандата.

Когато войната свърши, се оказах сред първите в списъка на военнопрестъпниците, предимно защото дейността ми беше така безсрамно публична.

Залови ме някой си лейтенант Бърнард Б. О’Хеър от Трета американска армия близо до Херсфелд, на 12 април 1945 година. Бях невъоръжен, на мотоциклет. Имах право на униформа — синя, със златни орнаменти, но не я носех. Бях цивилен — със син костюм и проядено от молци палто с кожена яка. Трета армия беше завзела Ордруф — първият нацистки концентрационен лагер, на който американците бяха попаднали само преди три дни. Заведоха ме там и ме накараха да видя всичко — ямите с вар, бесилките, стълбовете за биене с камшици, изсушените, крастави, изцъклени трупове, струпани на купове.

Идеята беше да видя последствията от това, което съм направил.

На бесилките в Ордруф можеха да се обесят шестима едновременно. Когато ги видях, на всяко въже висеше по един мъртъв надзирател от лагера.

И се предполагаше, че и аз скоро ще увисна.

Аз също го очаквах и проявих интерес към покоя на шестимата надзиратели, увиснали на края на своите въжета.

Бяха умрели бързо.

Снимаха ме, докато гледах бесилките. О’Хеър стоеше зад мен — жилав като млад вълк, изпълнен с омраза като гърмяща змия.

Снимката се появи на корицата на „Лайф“ и за малко да спечели наградата „Пулицър“.