Кърт Вонегът
Майка Нощ (7)

ГЛАВА ПЕТА
ПОСЛЕДНАТА, НАЙ-ПЪЛНА МЯРКА…

Аз също познавах Рудолф Хьос, коменданта на Аушвиц. Запознахме се на празненството по случай Новата 1944 г. във Варшава.

Хьос бе чул, че съм писател и ме дръпна настрана от останалите, за да ми каже, че му се искало да можел да пише.

— Как ви завиждам на вас, хората на изкуството — въздъхна той. — Способността да твориш е дар от боговете.

Можел да разкаже някои чудесни истории. Били истина, но хората нямало да повярват в тях.

Нямало как да ги разкаже и на мен, докато не сме били спечелили войната. След това сме можели да си сътрудничим.

— Мога да ги разказвам, но не и да ги напиша. Когато седна да пиша — сякаш замръзвам.

Какво съм търсел във Варшава?

Беше ми заповядано да отида там от моя началник,

д-р Паул Йозеф Гьобелс, шеф на германското Министерство на народното просвещение и пропагандата. Имах известни умения като драматург и д-р Гьобелс искаше да ги използвам. Д-р Гьобелс искаше да напиша пиеса, възхваляваща германските войници, които бяха приели последната, най-пълна мярка на себеотрицанието — тоест бяха умрели — при потушаването на въстанието във Варшавското гето.

Д-р Гьобелс мечтаеше след войната пиесата да се изпълнява всяка година и руините от гетото да останат като неин декор за вечни времена.

— А ще участват ли евреи? — попитах аз.

— Разбира се… С хиляди.

— А може ли да попитам, откъде смятате да намерите евреи след войната?

Гьобелс долови шегата.

— Много добър въпрос — възкликна той усмихнато. — Ще трябва да уговорим това с Хьос.

— С кого? — попитах аз. Все още не бях ходил във Варшава и не се бях запознал с брат Хьос.

— Той управлява един малък санаториум за евреи в Полша. Трябва да му кажем да ни остави малко.

Може ли написването на злокобна пиеса да се добави към списъка на военните ми престъпления? Не, слава Богу. Не стигнах по-далеч от измислянето на работно заглавие, което беше: „Последната, най-пълна мярка“.

Все пак готов съм да призная, че може би щях да я напиша, ако имах нужното време и ако началниците ми ме бяха притиснали достатъчно.

Всъщност, готов съм да призная всичко.

Та, за тази пиеса — тя доведе до един особен резултат. Заради нея Гьобелс се запозна с Гетисбъргското обръщение на Ейбрахам Линкълн, а след него и самият Адолф Хитлер.

Гьобелс ме попита откъде съм взел работното заглавие, така че му преведох цялата реч.

Той я прочете, без да престава да движи устните си.

— Знаеш ли — каза той после, — това е много хубава пропаганда. Никога не можем да бъдем толкова модерни и да изпреварим миналото, колкото ни се иска да мислим, че сме.

— Тази реч е много известна в родната ми страна — отбелязах аз. — Учениците я учат наизуст.

— Липсва ли ти Америка? — попита той.

— Липсват ми планините, реките, просторните равнини, горите — отвърнах аз. — Но не бих могъл да се примиря, докато евреите управляват всичко.

— Ще се погрижим за това, когато му дойде времето.

— Живея за този ден… Аз и жена ми живеем за този ден.

— Как е жена ти?

— Великолепно, благодаря.

— Красива жена.

— Ще и предам думите ви — казах аз. — Ще и стане много приятно.

— За тази реч на Ейбрахам Линкълн…

— Да?

— В нея има фрази, които биха могли да се използват по най-впечатляващ начин при освещаването на военните ни гробища. Честно казано, никак не съм доволен от погребалните церемонии. В нея е налице онова допълнително измерение, което търсех. Много бих искал да я изпратя на Хитлер.

— Както желаете.

— Линкълн не е евреин, нали?

— Сигурен съм, че не е.

— Би било много конфузно, ако се окаже евреин.

— Досега не съм чувал някой да намеква подобно нещо.

— Името Ейбрахам най-малкото е съмнително — каза Гьобелс.

— Сигурен съм, че родителите му не са си давали сметка, че името е еврейско. Вероятно им е харесвало как звучи. Били са най-обикновени хора от пограничните райони. Ако си бяха дали сметка, че е еврейско, навярно щяха да го кръстят с някакво по-американско име, като Джордж, Стенли или Фред.

След две седмици Хитлер върна речта. В горния и край имаше бележка от Фюрера. „Някои пасажи от това — пишеше той — едва не ме накараха да се разплача. Всички северни народи изпитват едни и същи дълбоки чувства към войниците си. Може би това е най-голямата връзка помежду ни.“

Странно — никога не сънувам Хитлер, Гьобелс, Хьос, Гьоринг или някой друг от кошмарните хора, свързани със световната война, номерирана като „втора“. Вместо това, сънувам жени.

Попитах Бернард Менгел, надзирателят, който ме пази, докато спя тук, в Ерусалим, дали може да отгатне какво сънувам.

— Снощи ли? — попита той.

— Не само. Всяка нощ.

— Снощи сънува жени. Повтаряше непрекъснато две имена.

— Какви?

— Едното беше Хелга.

— Жена ми.

— Другото беше Рези.

— По-малката сестра на жена ми. Само техните имена… Това е всичко.

— Каза и „сбогом“.

— Сбогом — повторих аз. Това можеше да се обясни, независимо дали го бях сънувал или не. Хелга и Рези бяха отпътували завинаги.

— След това каза „Ню Йорк“ — продължи Менгел. — Мърмореше нещо и каза „Ню Йорк“. После пак замърмори.

Това също можеше да се обясни, както повечето от нещата, които сънувам. Преди да дойда в Израел дълго време живях в Ню Йорк.

— Ню Йорк трябва да е рай — предположи Менгел.

— За теб може и да е — отвърнах аз. — За мен е ад… не ад, нещо по-лошо от ад.

— Какво може да е по-лошо от ада? — попита Менгел.

— Чистилището — отговорих аз.