Кърт Вонегът
Майка Нощ (45)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА
СВЕТИ ГЕОРГИ И ЗМЕЯТ…

Вратата на апартамента ми беше откъртена и не се виждаше никъде. На нейно място портиерът беше опнал една моя палатка, над нея на зиг-заг бе наковал дъски. Върху дъските с жълта фосфоресцираща боя, която отрази светлината от кибритената ми клечка, беше написал:

„Вътре няма никой и нищо.“

Въпреки това, някой бе скъсал долния край на брезента и се бе получила малка вратичка, като на вигвам.

Пропълзях вътре.

Лампата в апартамента ми също не се запали. Малкото светлина влизаше през малкото здрави прозорци. Счупените стъкла бяха заменени с парчета хартия, парцали, стари дрехи и завивки. Нощните ветрове свистяха покрай тези подплънки. Малкото светлина беше синя. Погледнах навън през задните прозорци до печката, погледнах към магията на малката градинка долу, към малкия Рай, образуван от няколко съединени задни дворове. Сега никой не играеше там.

Нямаше кой да извика, както ми се искаше:

„Едно, две, три, играта се свърши!“

Дочух някакво движение, шумолене в малкия си тавански апартамент. Помислих си, че е плъх.

Грешах.

Шумолеше Бърнард Б. О’Хеър, лейтенантът, който ме плени преди толкова много време в Германия. Беше шумоленето на моята лична Фурия, човекът, който смяташе за своя най-благородна черта ненавистта си към мен и желанието си да ме преследва.

Не искам да го обиждам, като сравнявам шумоленето му с шумоленето на плъх. Не смятам О’Хеър за плъх, въпреки че действията му по мой адрес са също толкова дразнещо неуместни, колкото и дращенето на плъховете в стените на апартамента ми. Не познавах О’Хеър и не исках да го познавам. Фактът, че на времето ме бе арестувал в Германия не представляваше никакъв интерес за мен. За мен той не беше отмъстител. Моята игра бе започнала дълго преди да ме задържи. За мен О’Хеър беше поредният събирач на боклук по пътищата на войната.

Мнението на О’Хеър за това, какво представляваме един за друг, беше далеч по-вълнуващо. Поне, когато беше пиян, той мислеше за себе си като за Свети Георги, а за мен — като за змея.

Когато го видях в сенките на таванския апартамент, седеше върху една кофа от поцинкована ламарина, обърната с дъното нагоре. Носеше униформата на Американския легион и пред него имаше бутилка уиски. Очевидно ме бе чакал доста време, през което бе пушил и пил. Беше пиян, но бе успял да запази униформата си в порядък. Връзката му не висеше накриво. Шапката стоеше на главата му, наклонена под нужния ъгъл. Униформата беше нещо важно за него, трябваше да вдъхва респект и на мен.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита О’Хеър.

— Да.

— Вече не съм млад както едно време, но не съм се променил много, нали?

— Не — отговорих.

По-горе в този разказ го описах като жилав млад вълк. Когато го видях в таванския си апартамент, видът му беше нездрав — блед, сприхав, със зачервени очи. По-скоро прилича на койот, помислих си аз. Следвоенните години за него явно не са били години на безгрижен просперитет.

— Очакваше ли ме? — попита той.

— Нали ми каза да те очаквам.

Трябваше да съм учтив и внимателен с него. Съвсем правилно бях преценил, че имаше намерение да ме нарани. Фактът, че беше с нова, спретната униформа и много по-дребен и слаб от мен, подсказваше, че може би носеше оръжие — най-вероятно пистолет.

Стана от кофата и с олюляването си ми показа колко е пиян. Ритна кофата, докато стъпи на краката си.

Ухили се.

— Сънуваш ли кошмари за мен, Камбъл?

— Често — отговорих аз. Лъжа, разбира се.

— Изненадан ли си, че идвам сам?

— Да.

— Много хора искаха да дойдат. Цяла банда беше готова да тръгне от Бостън, а след като пристигнах в Ню Йорк днес следобед, седнах в един бар и се заприказвах с непознати. Те също поискаха да дойдат.

— Хъм — казах аз.

— И знаеш ли какво им отговорих?

— Не.

— Отговорих им: „Съжалявам, момчета, но това парти е само за мен и Камбъл. Така трябва да бъде. Само двамата, лице в лице“.

— Хъм.

— „Това нещо ми се събира от години — казах им аз. — Писано е на небето, че аз и Камбъл ще се срещнем след толкова години.“ Ти не мислиш ли така?

— Как? — попитах.

— Че е писано да се срещнем така, в тази стая и че не можехме да го избегнем, каквото и да правим.

— Възможно е.

— Точно, когато човек си мисли, че животът няма никакъв смисъл, тогава, изведнъж си дава сметка, че отново има ясна цел.

— Знам какво имаш предвид — съгласих се аз.

Той се олюля и отново се закрепи.

— Знаеш ли с какво си изкарвам прехраната?

— Не — отговорих.

— Изпращам камиончета, които разнасят сладолед.

— Моля?

— Една флотилия камиончета обикаля по къщите, плажовете, салоните… навсякъде, където има хора — О’Хеър сякаш забрави за присъствието ми в продължение на няколко секунди, за да се замисли мрачно над мисията на камиончетата. — Машините за сладолед са натоварени отзад — продължи да мърмори той. — Всичко на всичко има само два аромата — шоколад и ванилия.

Настроението му беше съвсем същото като на Рези, когато ми разказваше за ужасната безсмисленост на работата и край машината за цигари в Дрезден.

— Когато войната свърши — не спираше да говори О’Хеър, — се надявах, че след петнайсет години ще съм много повече от един доставчик на сладолед.

— Всички ние имаме своите разочарования — отбелязах аз.

Той не реагира на този вял опит за побратимяване. Беше угрижен единствено за себе си.

— Смятах да стана лекар, смятах да стана адвокат, писател, архитект, инженер, журналист… Можех да стана всичко! И се ожених, а жена ми веднага започна да ражда деца, така че се наложи да продавам бебешки пелени с един приятел, но той избяга с парите, а жена ми продължи да ражда деца. След пелените се захванах с щори за прозорци и след като бизнесът пропадна, започнах със сладоледа. И през цялото време жена ми не престана да ражда. Проклетите коли се развалят, непрекъснато пристигат сметки за плащане, всяка пролет и есен от дъските на пода започват да извират термитите…

— Съжалявам — казах аз.

— И си зададох въпроса — продължи О’Хеър, — какво означава всичко това. Къде ми е мястото? Какъв смисъл има цялата тази работа?

— Добри въпроси — отбелязах аз. Казах го тихо и застанах до един тежък ръжен.

— И тогава някой ми изпрати вестника, в който пишеше, че още си жив.

След това О’Хеър пресъздаде в моя чест силното, жестокото вълнение, което прочетеното предизвикало у него.

— И изведнъж разбрах — заяви той — защо съм жив и кое е главното, което трябва да свърша.

Той направи крачка към мен, с широко отворени очи.

— Ето ме, Камбъл, завърнах се от миналото!

— Добре дошъл — казах аз.

— Знаеш ли какво си ти за мен, Камбъл?

— Не.

— Ти си чистото зло. Абсолютно чистото зло.

— Благодаря — кимнах аз.

— Прав си. Това е нещо като комплимент. Обикновено лошите хора имат нещо добро в себе си, обикновено доброто е колкото и лошото. Но ти… Ти си без примеси. В теб има толкова добро, колкото и в Дявола.

— Може би аз съм Дявола.

— Не мисли, че не ми е минавало през ума.

— Какво смяташ да ми направиш? — попитах го аз.

— Да те разпердушиня — отговори той, като се олюляваше на пети, стягаше и отпускаше рамене. — Когато научих, че си жив, разбрах, че трябва да го направя. Просто няма друг начин. Нещата трябва да свършат така.

— Не виждам защо.

— Тогава, дявол да го вземе, ще ти покажа защо. Ще ти покажа, че съм роден само за да те смажа, тук и сега!

Нарече ме гад. Нарече ме нацист. След това ме нарече с най-мръсната съставна дума в английски език.

Така че му счупих дясната ръка с ръжена.

Това е единственият насилнически акт, който съм извършил през дългия си — сега вече — живот. Срещнах се с О’Хеър в едно-единствено сражение и го победих. Не беше трудно. Той бе толкова пиян от алкохол и фантазии за победата на доброто над злото, че изобщо не очакваше да се отбранявам.

Когато разбра, че съм го ударил, че змеят означава истински бой за Свети Георги, изведнъж доби много изненадан вид.

— Значи така искаш да играем? — смая се той.

И тогава болката от натрошената ръка пропълзя по нервната му система и в очите му се появиха сълзи.

— Махай се оттук! — казах му аз. — Или искаш да счупя и другата ти ръка? Или главата?

Опрях върха на ръжена до слепоочието му и добавих:

— И преди да излезеш, ще ми дадеш пистолета или ножа… Каквото там имаш.

Той поклати глава. Болката беше толкова ужасна, че не беше в състояние да говори.

— Не си въоръжен? — учудих се аз.

Той отново поклати глава.

— Честен двубой. Честен.

Опипах джобовете му и в тях наистина нямаше никакво оръжие. Свети Георги смяташе да победи змея с голи ръце!

— Ти глупав, пиян еднорък кучи син! — извиках аз, скъсах брезента на вратата и изритах закованите на вратата дъски. След това изтиках О’Хеър навън, на площадката на стълбите.

Спря го парапета и той се втренчи надолу към подканящата спирала, към сигурната смърт в подножието.

— И не съм нито твоя съдба, нито Дяволът! Погледни се! Тръгнал си да убиваш злото с голи ръце, а сега си тръгваш обкичен със слава, колкото ако някой автобус те беше напръскал с кал! И не заслужаваш повече от това! Всеки, който е тръгнал да се бори с чистото зло не заслужава нищо повече!

Има много причини, за да се биеш, но няма причина да мразиш без мярка, при това да мислиш, че Бог Всемогъщи мрази заедно с теб! Къде е злото? То е онази голяма част от всеки човек, която иска да мрази без ограничения, която иска Бог да е на нейна страна в омразата. Това е онази част от всеки човек, която намира грозотата за толкова привлекателна!

Това е онази част от имбецила, казвам аз, която наказва и унижава, и с радост обявява войни.

Не знам дали думите ми, унижението или болката накараха О’Хеър да повърне, но той повърна. Изригна мръсотията от четвъртия етаж надолу по стълбите.

— Изчисти! — заповядах му аз.

Той се обърна към мен, а очите му още бяха пълни с неукротима омраза.

— Все някога ще те пипна, братко.

— Може би. Но това няма да промени съдбата ти, изтъкана от провали, сладолед, много деца, термити и пълна липса на пари. Ако толкова много искаш да си войн от Легионите на Бога, опитай в Армията на спасението.

И О’Хеър си тръгна.