Кърт Вонегът
Майка Нощ (44)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА
БЕЗ ГЪЛЪБ, БЕЗ ОБЕЩАНИЕ ОТ БОГА…

Изкачих се по стълбите до таванския си апартамент, тръгнах нагоре по измазаната с мазилка и покрита с ламперия спирала.

От въздуха, затворен в пространството на стълбището, по-рано се носеше меланхоличният дъх на въглищен прах, миризми на готвено и влага, а сега беше студено и усойно. Почти всички стъкла в апартамента ми бяха счупени. Затоплените газове от стълбите бяха изсмукани през отворите, като през корабен комин.

Въздухът беше чист.

Това усещане ми беше познато — когато изведнъж отвориш отдавна заключена постройка и инфектираната атмосфера вътре се прочисти. Беше ми познато от Берлин. Хелга и аз бяхме прогонвани от бомбите на два пъти. И двата пъти бе оставало стълбище, по което да се изкачим.

Първия път се изкачихме и заварихме дом без таван и прозорци, в който като по чудо всичко друго стоеше непокътнато. Втория път се изкачихме по стълбите и заварихме само студен, рядък въздух, два етажа под мястото, където беше жилището ни.

И в двата случая преживяването в горния край на стълбите беше някак си особено.

Това усещане продължаваше само за кратко време, естествено, защото като всяко човешко семейство, ние обичахме гнездото си и имахме нужда от него. Продължаваше минута-две. Хелга и аз се чувствахме като Ной и жена му на планината Арарат.

Няма по-хубаво чувство от това.

После сирените започваха да вият отново и си давахме сметка, че сме най-обикновени хора, без гълъб или обещание от Бога, а потопът нямаше да свърши скоро, едва бе започнал.

Спомням си веднъж, когато Хелга и аз се скрихме от разрушеното стълбище в скривалището, дълбоко под земята, докато големите бомби се разхождаха на повърхността. И се разхождаха и се разхождаха, и се разхождаха, сякаш никога нямаше да си отидат.

Скривалището беше дълго и тясно като товарен вагон, и беше препълнено.

На пейката срещу Хелга и мен седяха мъж, жена и трите им деца. Жената изведнъж започна да говори на тавана, на бомбите, на самолетите, на небето и на Всемогъщия Бог над всичко това.

Заговори тихо, но не на някой от самото скривалище.

— Добре — каза тя, — ето ни тук. Ето ни тук долу. Чуваме те там, горе. Чуваме колко си ядосан.

Изведнъж гласът и стана силен.

— Мили Боже, колко си ядосан! — извика тя.

Мъжът и, съсухрен цивилен, с превръзка на едното око, със значка на нацисткия учителски съюз на ревера, и заговори предупредително.

Тя не го чу.

— Какво искаш да направим? — продължи да говори жената на тавана и всичко над него. — Кажи ни какво искаш да направим и ще го направим!

Една бомба се взриви наблизо и откърти от тавана дъжд от мазилка и прахоляк. Жената скочи с писък на крака, след нея скочи и мъжът и.

— Ние се предаваме! Капитулираме! — извика тя и по лицето и се изписа огромно облекчение и щастие. — Вече можеш да престанеш! — Разсмя се. — Напускаме! Край!

Обърна се да предаде добрата вест на децата си.

Мъжът и я просна на пода в безсъзнание.

Едноокият учител я изправи, сложи я на пейката и я подпря на стената. След това отиде до най-старшият присъстващ чин, някакъв вицеадмирал.

— Т-т-тя е жена… истерична… хваща ги истерия… не искаше да каже това… наградена е със Златен орден за майчинство… — заговори той на вицеадмирала.

Вицеадмиралът не беше ядосан или объркан. Не се чувстваше смутен. С елегантно достойнство, той даде на мъжа опрощение.

— Всичко е наред. Разбираемо е. Не се безпокойте.

Учителят се зачуди над системата, която би могла да прости на слабостта.

— Heil Hitler! — извика той, поклони се и се отдалечи заднишком.

— Heil Hitler! — каза вицеадмиралът.

Учителят започна да съживява жена си. Имаше да и съобщи добра новина — че и е простено, че всички и влизат в положението.

През цялото време бомбите продължаваха да се разхождат отгоре, а на трите деца не им мигна и окото.

Нито пък някога ще им мигне, помислих си аз.

Нито пък на мен.

Никога повече.