Кърт Вонегът
Майка Нощ (33)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА
„НЕГОВАТА ИСТИНА ПРОДЪЛЖАВА СВОЯ МАРШ НАПРЕД…“

„Желязната гвардия на белите синове на Американската конституция“ насяда по строените в редици сгъваеми столове в котелното помещение в избата на доктор Джоунс. На брой гвардейците бяха двайсет, на възраст между шестнайсет и двайсет години. До един бяха руси. До един бяха високи над метър и осемдесет.

Бяха спретнато облечени, с костюми, бели ризи и вратовръзки. Това, че са гвардейци, личеше единствено по малката златна лента, прокарана през бутониерата на десния ревер на саката им.

Нямаше да забележа този странен факт — че бутониерите им бяха на десния ревер, докато би трябвало да са на левия, ако доктор Джоунс не ми го бе посочил.

— По този начин се разпознават един друг, дори и когато не носят лентата. Могат да наблюдават как редиците им укрепват, без да някой друг да го знае.

— Значи трябва да носят костюмите си на шивач и да искат да им направи бутониери на десния ревер? — попитах аз.

— Правят го майките им — обясни отец Кийли.

Кийли, Джоунс, Рези и аз седяхме на малък подиум с лице към гвардейците и с гръб към пещта на парното. Рези беше с нас, защото се бе съгласила да разкаже на момчетата с няколко думи за преживяванията си отвъд Желязната завеса, при комунистите.

— Повечето шивачи са евреи — обясни доктор Джоунс. — Не искаме да се издаваме пред тях.

— Освен това — намеси се отец Кийли, — за майките е добре да вземат участие.

Шофьорът на Джоунс, Черният фюрер на Харлем, също са качи на подиума и започна да закрепва голям брезентов лозунг за тръбите зад нас.

Ето какво пишеше на лозунга:

„Образовайте се. Бъдете водачи във всяко едно отношение. Пазете тялото си чисто и силно. Пазете мненията си за себе си.“

— Тези хлапета от квартала ли са? — попитах аз Джоунс.

— О, не — каза той. — Само осем са от Ню Йорк. Девет са от Ню Джърси, двама са от Пийкскил — близнаците, а един е чак от Филаделфия.

— Всяка седмица идва чак от Филаделфия?

— Иначе как би могъл да получи това, което Август Краптауер предлагаше тук?

— А как са привлечени към делото?

— Чрез моя вестник, но всъщност дойдоха сами. Разтревожени, съвестни родители непрекъснато пишеха до „Бяло християнско войнство“, за да попитат дали няма някаква младежка организация, която се стреми да запази американската кръв чиста. Едно от най-трогателните писма написа някаква жена от Бърнърдсвил, Ню Джърси. Пуснала сина си да се запише в Американската скаутска организация, без да знае, че истинското име на АСО трябва да се чете като „Американска семитска организация“. Момчето попаднало сред скаутите орли, през войната го изпратили в Япония и оттам се върнало със съпруга японка.

— Когато Август Краптауер прочете това писмо — обади се отец Кийли, — се просълзи и колкото и да беше уморен, реши, че на всяка цена трябва да възобнови работата си с младежта.

Отец Кийли призова присъстващите да запазят тишина и ни накара да се помолим. Молитвата беше конвенционална — за кураж пред лицето на вражеските орди.

Все пак имаше нещо не съвсем конвенционално в тази молитва, нещо, което не бях чувал дори и в Германия. Черният фюрер стоеше край парния котел в дъното на помещението. Котелът беше покрит, за да не кънти, с имитацията на леопардова кожа, която използвах за халат преди това. В края на всяко изречение от молитвата, Черният фюрер чукваше по парния котел.

Беседата на Рези за ужасите отвъд Желязната завеса беше кратка, скучна и толкова незадоволителна от образователна гледна точка, че се наложи Джоунс да и задава въпроси за подсещане.

— В жилите на повечето посветили се на делото си комунисти тече еврейска или азиатска кръв, нали?

— Какво? — попита Рези.

— Разбира се, че е така — продължи доктор Джоунс. — Иска ли питане?

И и направи знак да престане, доста рязко.

Къде беше Джордж Крафт? Седеше сред публиката, на последния ред, край увития парен котел.

След това доктор Джоунс представи мен — представи ме като човек, който няма нужда от представяне. Освен това каза, че все още няма да говоря, тъй като имал изненада за мен.

Наистина имаше.

Черният фюрер се отдалечи от котела, отиде до реостата край ключа за осветлението и постепенно затъмни помещението, докато Джоунс продължаваше да говори.

В сгъстяващия се мрак докторът описа интелектуалния и морален климат в Америка по време на Втората световна война. Разказа как са били преследвани мислещите, патриотично настроени бели мъже за техните идеали, как в края на краищата почти всички американски патриоти са се оказали зад решетките на федералните затвори.

— Американците нямаше къде да открият истината — каза той.

Помещението бе станало тъмно като катран.

— Освен на едно място — продължи доктор Джоунс в мрака. — За тези, които имаха щастието да разполагат с късовълнов приемник, все пак съществуваше един извор на истината… само един!

След това в тъмнината се разнесе пукане и шум на късовълнов приемник, фрагмент на френски, фрагмент на немски, фрагмент от Брамсовата Първа симфония, сякаш изсвирена на казу и след това съвсем ясно и отчетливо:

 

Говори Хауард Камбъл, един от малкото останали свободни американци, който се обръща към вас от свободен Берлин. Искам да поздравя сънародниците си, имам предвид белите неевреи от 106-а дивизия, която тази вечер ще заеме позиции пред Свети Вит. Позволете ми да съобщя на родителите на момчетата от тази зелена дивизия, че обстановката в района понастоящем е спокойна. 442-и и 444-и полкове ще са на огневата линия, а 423-и остава в резерв.

В последния брой на „Рийдърс дайджест“ има статия, озаглавена „Няма атеисти в картечните гнезда“. Бих искал да разширя малко темата и да ви кажа, че независимо от факта, че евреите разпалиха тази война и само те биха могли да я спечелят, в картечните гнезда няма и нито един евреин. Бойците от 106-и могат да го потвърдят. Евреите са твърде заети да описват стоките в Интендантския корпус и парите във Финансовия корпус, да продават цигари и найлонови чорапи в Париж, за да се приближат на по-малко от сто километра от фронтовата линия.

Обръщам се към вас, хората в страната, към родителите и близките на момчетата на фронта. Помислете за евреите, които познавате. Искам да се замислите сериозно.

Кажете ми, войната по-бедни ли ги прави, или по-богати? По-добре или по-лошо се хранят те от вас? Повече или по-малко бензин имат от вас?

Аз знам отговорите на тези въпроси, ще ги научите и вие, ако отворите очите си и се замислите за минута.

А сега нека ви попитам още нещо. Познавате ли едно-единствено еврейско семейство, което е получило телеграма от Вашингтон, някогашна столица на един свободен народ, започваща по следния начин: "Упълномощен съм от военния секретар на САЩ да ви предам дълбоките му съжаления и да ви уведомя, че вашият син…

 

И така нататък.

Там, в тъмнината на избата, в продължение на петнайсет минути се носеше гласът на Хауард У. Камбъл, младши, свободният американец. С небрежното „И така нататък“ не целя да прикрия позора си.

Институтът за документиране на военнопрестъпниците в Хайфа разполага със записи на всичките мои радиопредавания. Ако някой иска да се запознае с тях, ако иска да извлече най-лошите неща, които съм казвал, не възразявам тези извадки да се прикрепят като приложение към този текст.

Не мога да отрека, че съм ги казвал. Мога само да твърдя, че не съм вярвал в тях, че напълно си давах сметка за невежеството, вредата и безсрамните подигравки, които носеха думите ми.

Когато там, в тъмнината, отново чух гласа си по радиото, не се стъписах. Може би ще бъде полезно за защитата ми, ако кажа, че се облях в студена пот или някоя друга подобна глупост, но не беше така — винаги съм си давал сметка какво правя. Можех да живея с нещата, които правех. Как? Чрез един прост и широко разпространен похват на съвременното човечество — шизофренията.

Там, в тъмнината, все пак се случи нещо, което си струва да бъде отбелязано — някой мушна в джоба ми бележка. Нарочно го направи непохватно, за да усетя.

Когато отново запалиха лампата, не можах да разбера кой е бил.

Произнесох хвалебственото си слово за Краптауер и там между другото казах нещо, в което вярвам — че хората като него винаги ще съществуват, докато на света има мъже и жени, които се вслушват в сърцата, а не в разума си.

Публиката ме възнагради с приятни аплодисменти, а Черният фюрер — с барабанене по котела.

Отидох до тоалетната, за да прочета бележката. Беше написана на кариран лист, откъснат от малък бележник със спирала. Ето каква беше тя:

„Вратата към склада за въглища е отворена. Напусни веднага. Чакам те в изоставения магазин от другата страна на улицата. Спешно! Животът ти е в опасност. Прочети и изяж.“

Беше подписана от моята кръстница, синята фея, полковник Франк Уиртанен.