Кърт Вонегът
Майка Нощ (28)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
В КОЯТО СЕ ПРИПОМНЯТ РЕДНИК ЪРВИНГ БЮКАНЪН И НЯКОИ ДРУГИ…

С Рези се прибрахме у дома след вечеря по тъмно. Имахме намерение да прекараме още една нощ в хотел. Прибрахме се, защото Рези искаше да помечтае за новото обзавеждане на апартамента, да поиграе на дом.

— Най-после имам дом — каза тя.

— Доста трябва да поживееш в една къща, за да я превърнеш в дом — отбелязах аз.

Видях, че пощенската ми кутия отново е пълна, но не я отворих.

— Кой е направил това? — попита Рези.

— Кой е направил кое?

— Това. — Тя посочи табелата с името ми на пощенската кутия. Върху нея някой със синьо мастило бе надраскал свастика.

— Преди го нямаше — казах смутено. — Може би ще е по-добре да не се качваме горе.

— Не разбирам.

— Избра лош момент, за да дойдеш при мен, Рези. Имах уютна малка бърлога, където ти и аз можехме да се чувстваме съвсем добре…

— Бърлога?

— Дупка в земята, маскирана и удобна. Само че, тъкмо когато дойде — продължих притеснено, — се случи така, че я откриха.

Обясних и как неприятностите се бяха възобновили.

— И сега — добавих накрая — хищниците са надушили новооткритата бърлога и я обкръжават.

— Замини в друга страна.

— Коя друга страна?

— Всяка, която ти харесва. Имаш достатъчно пари, за да отидеш, където си поискаш.

— Където си поискам… — повторих аз.

В този момент във входа влезе плешив, дебел енергичен мъж с пазарска чанта. Избута Рези и мен настрана от пощенските кутии, измърмори прегракнало грубо извинение и застана пред тях.

— ’звиняйте — каза той и се зачете в имената на табелките като първокласник — сочеше буквите с пръст и проучваше всяко име в продължение на много, много време.

— Камбъл! — възкликна той накрая. — Хауард У. Камбъл. — Обърна се към мен с укор. — Познаваш ли го?

— Не — отговорих аз.

— Не — кимна той и засия от злоба. — Изглеждаш точно като него! — Бръкна в пазарската чанта, извади един брой на „Дейли Нюз“, отвори го на средната страница и го показа на Рези. — Този тук не прилича ли на господина, с когото сте, мадам?

— Дайте да видя — намесих се аз и измъкнах вестника от омекналите пръсти на Рези. Видях снимката, направена толкова отдавна, на която с лейтенант О’Хеър гледаме бесилката в Ордруф.

В дописката отдолу се казваше, че израелското правителство най-накрая е успяло да ме открие след петнайсетгодишно издирване и сега официално искало американското правителство да ме екстрадира в Израел, за да бъда съден. За какво? За съучастие в избиването на шест милиона евреи.

Мъжът ме удари с юмрук през вестника, преди да успея да кажа каквото и да било.

Паднах назад и тилът ми се блъсна в един плювалник.

Мъжът се изправи над мен.

— Преди евреите да те тикнат в клетка в зоологическата градина или където смятат да те тикнат, искам да си поиграя с теб.

Тръснах глава, за да се съвзема.

— Усети го, нали?

— Да — отговорих.

— Беше заради редник Ървинг Бюканън.

— Ти ли си това?

— Бюканън е мъртъв. Беше най-добрият ми приятел. На пет колометра от Омаха немците му отрязаха топките и го обесиха на телефонен стълб.

Задържа Рези настрана и ме изрита ме в ребрата.

— А това е за Ансел Бруър, премазан от танк „Тигър“.

Изрита ме пак.

— Това е за Еди Макарти, прерязан на две от картечница в Ардените. Еди щеше да стане лекар.

Отдръпна назад големия си крак, за да ме изрита в главата.

— А това е за… — Не чух нищо повече. Ритникът беше заради някой друг, умрял през войната. Изгубих съзнание.

По-късно от Рези научих какво е казал този човек и какъв подарък за мен е носел в пазарската си чанта.

— Аз съм един от онези, които не са забравили войната — обяснил ми той, без да го чувам. — Повечето други я забравиха, но не и аз. Ето какво ти нося. Така ще спестиш на хората много неприятности.

И си тръгнал.

Рези хвърлила въжето с примка на края в кошчето за боклук, където на следващата сутрин го намерил чистачът на име Ласло Зомбати. Зомбати наистина се обеси с него по-късно, но това е друга история.

Моята продължава така:

Дойдох в съзнание върху някакво изтърбушено канапе, намиращо се във влажна, гореща стая, облепена с мухлясали нацистки плакати. Забелязах картонена камина — идея на магазините за бедняци, във връзка с приятното прекарване на Коледа. В нея имаше картонени брезови цепеници, червена електрическа крушка и целофанени езици на вечен огън.

Над камината беше окачен портрет на Адолф Хитлер, драпиран с черна коприна.

Самият аз бях съблечен по войнишкото си бельо и завит с покривка за легло, имитираща леопардова кожа. Простенах и се изправих, а в черепа ми затрещяха експлозии. Погледнах леопардовата кожа и промърморих нещо.

— Какво, скъпи? — попита Рези. Седеше до канапето, но не я бях забелязал преди да проговори.

— Не казвай нищо — предупредих я аз и придърпах леопардовата кожа около себе си. — Попаднал съм при хотентотите.