Кърт Вонегът
Майка Нощ (24)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
СЪДЪРЖАНИЕТО НА СТАРИЯ КУФАР…

— Слушай! — казах на моята Хелга в Гринидж Вилидж, след като споделих с нея малкото, което знаех за майка и, баща и и сестра и. — Този таван въобще не е подходящ за любовно гнездо, дори и само за една нощ. Ще вземем такси и ще отидем в някой хотел, а утре ще изхвърлим всички тези стари боклуци и ще купим чисто нови мебели. После ще си потърсим свястно място за живеене.

— Тук се чувствам много добре — отвърна тя.

— Утре — продължих аз — ще намерим легло като онова, което имахме — две мили широко и три мили дълго, с табли като италиански залез. Помниш ли? Боже мой, помниш ли?

— Да — каза тя.

— Тази вечер в хотел, а утре вечер в такова легло.

— Веднага ли тръгваме? — попита Хелга.

— Както искаш.

— Мога ли първо да ти покажа подаръците?

— Подаръци?

— За теб.

— Ти си моят подарък. Какво повече мога да желая?

— Може би и тези ще са ти необходими — каза тя и отключи стария си куфар. — Надявам се да е така.

Вдигна капака и видях, че е пълен с ръкописи. Подаръкът и за мен бяха събраните ми творби, моите събрани сериозни произведения, почти всички почувствани със сърцето думи, които някога съм написал аз, покойният Хауард У. Камбъл, младши. Имаше поеми, разкази, пиеси, писма, една неиздадена книга — събраните съчинения на един весел, свободен и млад, млад човек.

— Колко странно се чувствам — казах аз.

— Не трябваше ли да го нося? — попита тя.

— Не знам. Тези късове хартия някога бях аз. — Взех ръкописа на книгата — странен експеримент, наречен „Един моногамен Казанова“. — Трябваше да изгориш това.

— По-скоро бих изгорила дясната си ръка.

Оставих книгата и извадих няколко поеми.

— Какво има да каже този млад човек за живота? — попитах аз и прочетох на глас един куплет, един куплет на немски:

Kuhl und hell der Sonnenaufgang,

leis und suss der Glocke Klang.

Ein Magdalein hold, Krug in der Hand,

sitz an des tiefen Brunnens Rand.

В превод? Грубо:

Хладен, светъл изгрев,

тих камбанен звън.

Момиче със кана,

край извора вън.

Прочетох го на глас, а после още едно. Бях и продължавам да съм много лош поет. Не цитирам тези стихотворения, за да събудя възхищение. Следващото, което прочетох, беше струва ми се моето предпоследно. Носеше дата от 1937 година и имаше следното заглавие: „Gedanken uber Abstand vom Zieteschehen“ или в груб превод: „Размисли за неучастието в текущите събития“.

Ето как звучеше:

Eine machtige Dampfwalze naht

und schwartz der Sonne Pfad,

rollt uber geduckte Menschen dahin,

will keiner ihr entfliehn.

Mein Lieb und ich schaun starren Blickes

das Ratsel dieses Blutgeschickes.

„Kommt mit herab,“ die Menschheit schreit,

„Die Walze ist die Geschichte der Zeit!“

Mein Lieb und ich gehn auf die Flucht,

wo keine Dampfwalze uns sucht,

und leben auf den Bergeshohen,

getrennt vom schwarzen Zeitgeschehen.

Sollen wir bleiben mit den andern zu sterben?

Doch nein, wir zwei wollen nicht verderben!

Nun ist’s vorbei! — Wir sehn mit Erbleichen

die Opfer der Walze, verfaulte Leichen.

Или в превод:

Видях огромен парен валяк,

закрил слънцето.

И хората лежаха по земята;

не се опитваха да бягат.

А аз и моята любима гледахме стъписани

към кървавото тайнство.

— О, лягай долу, лягай долу! — викаха ни всички.

— Огромната машина е историята.

А аз и моята любима побягнахме далече

и машината не ни намери.

Изкачихме се на планински връх,

оставяйки историята зад себе си.

А може би трябваше да останем и умрем,

но някак си не сме съгласни.

Отидохме да видим къде историята е била

и, Боже, как воняха мъртвите!

— Как така — попитах Хелга — успя да намериш всички тези неща?

— Когато стигнах в Западен Берлин, отидох до театъра, за да видя дали е оцелял, дали е останал някой познат, дали знаят какво е станало с теб.

Не беше нужно да ми казва кой театър имаше предвид. Имаше предвид малкия театър, в който поставяха пиесите ми и в която тя играеше толкова често.

— Помня, че оцеля през по-голямата част от войната — казах аз. — Все още ли съществува?

— Да. Когато попитах за теб, не знаеха нищо. След това им казах какво си бил за този театър на времето и някой си спомни, че на тавана имало куфар, на който било написано твоето име.

Прокарах ръка по ръкописите.

— И в него ги откри — завърших аз.

Спомних си този куфар, спомних си как го затворих в началото на войната, спомних си как мислех за него като за ковчег на младия човек, който никога повече нямаше да бъда.

— Да не би да имаш копия от тези неща? — попита Хелга.

— Не. Нито страница.

— Не пишеш ли вече?

— Вече няма нищо, което искам да кажа.

— След всичко, което си видял и преживял?

— Именно заради това, което съм видял и преживял, вече е невъзможно да кажа каквото и да било. Загубих дарбата да говоря смислено. Дрънкам безсмислици на цивилизования свят и той ми отговаря със същото.

— Има и още едно стихотворение, последното… Изглежда е написано с молив за мигли върху капака на куфара.

— О! — възкликнах аз.

Тя го прочете.

Hier liegt Howard Campbells Geist geborgen,

frei von des Korpers qualenden Sorgen.

Sein leerer Leib durchstreift die Welt,

und kargen Lohn dafur erhalt.

Triffst du die beiden getrennt allerwarts

verbrenn den Leib, doch schone dies, sein Herz.

В превод:

Тук почива същността на Хауард Камбъл,

освободена от шума и досадата на тялото.

Тялото му — кухо, броди по света,

печели туй, що всяко тяло заслужава.

И ако тялото и същността останат разделени,

изгорете тялото, но пощадете нея — тя негово сърце е.

На вратата се почука.

Беше Джордж Крафт, така че го пуснах да влезе.

Имаше вид на ужасно разстроен и се оказа, че лулата му от царевичен кочан е изчезнала. За първи път го виждах без нея, за първи път разбрах колко много зависи той от нея, за да има покой. Беше толкова угрижен, че просто скимтеше.

— Някой я е взел или я е съборил зад нещо… Просто не мога да си представя защо е притрябвала на някого — жалваше се той. Очакваше аз и Хелга да споделим нещастието му, да мислим, че изчезването на лулата му е най-важното събитие на деня.

Беше непоносим.

— Кой може да я е взел? Каква работа ще му свърши? — Крафт кършеше пръсти, подсмърчаше, примигваше често, държеше се като наркоман, който има нужда от дозата си, въпреки че не го бях виждал да пуши каквото и да било в изчезналата лула. — На кого е притрябвала лулата ми?

— Не знам, Джордж — казах навъсено. — Ако я намерим, ще ти кажа.

— Може ли да потърся сам?

— Разбира се.

И той обърна апартамента ми нагоре с краката — дрънкаше с тенджери и тигани, блъскаше вратите на шкафовете, бъркаше зад радиаторите с ръжен и те звънтяха.

Всичко това на мен и Хелга се отрази като бракосъчетание — сближихме се бързо и лесно, а иначе щеше да мине доста време, докато го постигнем.

Стояхме един до друг, изпълнени с негодувание срещу това нашествие в нашия райх за двама.

— Лулата не беше много ценна, нали? — обадих се аз след малко.

— Беше… За мен.

— Купи си друга.

— Искам си тази. Свикнал съм с нея. Не искам никаква друга. — Той отвори кутията за хляб и надникна вътре.

— Може да са я взели санитарите от линейката — предположих аз.

— Защо ще правят такова нещо?

— Сигурно са помислили, че е на мъртвия и са я сложили в джоба му.

— Точно така! — извика Крафт и изтича навън през вратата.