Кърт Вонегът
Майка Нощ (17)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО…

Женската ръка без пръстени върху парапета на стълбището беше на моята Хелга, ръка на четирийсет и петгодишна жена. Беше на жена на средна възраст, лежала в руски затвор в продължение на шестнайсет години — ако ръката беше нейната.

Струваше ми се невероятно моята Хелга да е все още хубава и весела.

Ако Хелга бе преживяла руското нападение над Крим, ако бе успяла да избегне пълзящите, гъгнещи, свистящи, жужащи, коварни, дрънкащи, звънтящи, подскачащи, тракащи военни играчки, които убиват бързо, очевидно я бе очаквала някаква по-бавно действаща обреченост, обреченост, която убива като проказа. Не беше нужно да се чудя каква е тази обреченост. Тя беше добре позната, еднакво прилагана към всички жени, пленени на Руския фронт, зловеща рутинна операция на една изцяло съвременна, изцяло научнообоснована, изцяло антисексуална нация, участваща в изцяло модерна война.

Ако моята Хелга е оцеляла след битката, пленилите я със сигурност са я натикали, под дулата на пушките си, в трудова група. Със сигурност са я превърнали в един от безбройните вдървени, примижали, безнадеждни, изстискани парцали за помия, със сигурност са я принудили да рови корени с вкочанени ръце, за да не умре от глад, със сигурност са я направили чистач на развалини с размазани пръсти, безименна, безполова кобила, теглеща раздрънкана каруца.

— Жена ми? — казах на Джоунс. — Не ви вярвам.

— Ако лъжа, много лесно може да се докаже — отговори той. — Погледни сам.

Тръгнах надолу по стълбите с твърди, равномерни крачки.

Видях жената.

Тя ми се усмихна и леко повдигна брадичка, за да ми покаже лицето си — честно, ясно.

Косата и беше снежнобяла.

Това настрана, пред мен стоеше моята Хелга, недокосната от времето.

Това настрана, тя беше все така гъвкава и цъфтяща, както и в деня на сватбата ни.