Кърт Вонегът
Майка Нощ (14)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
СТРАННИ НЕЩА В ПОЩЕНСКАТА МИ КУТИЯ…

Известно време лъгах Крафт за това кой съм и какво съм направил, но дружбата ни толкова бързо се задълбочи, че скоро му разказах всичко.

— Толкова е несправедливо! — възкликна той. — Кара ме да се срамувам, че съм американец! Защо правителството не излезе и не каже така, че всички да чуят: „Слушайте, този човек, когото оплювате, е герой“.

Беше възмутен и доколкото можех да разбера, напълно искрен във възмущението си.

— Никой не ме оплюва — възразих аз. — Дори никой не знае, че още съм жив.

Поиска да прочете пиесите ми. Когато му отговорих, че не разполагам с текста на нито една от тях, той ме накара да му ги разкажа сцена по сцена — накара ме да му ги изиграя.

Каза ми, че според него били чудесни. Може би беше искрен. Не знам. На мен ми се струваха плоски и блудкави, но е възможно да са му харесали.

Струва ми се, че го вълнуваше мисълта за самото изкуство, а не какво съм направил с това изкуство.

— Изкуството, изкуството, изкуството… — възкликна той една вечер. — Не знам защо трябваше да мине толкова време, преди да разбера колко важно е то. Когато бях млад, просто го презирах. Сега, като си помисля за него, ми идва да падна на колене и да се разплача.

Беше късна есен. Сезонът на мидите бе в разгара си и ние си устройвахме пиршество с по десетина на човек. Вече познавах Крафт от около година.

— Хауард — каза той след известно време, — бъдещите цивилизации… по-добрите цивилизации от нашата, ще съдят всички хора по степента, до която са били артисти. Ти и аз, ако по някакво чудо археолозите открият творбите ни на някое градско сметище, ще бъдем съдени според качеството им. Нищо друго, свързано с нас, няма да има значение.

— Хъм — промърморих аз.

— Трябва да започнеш да пишеш пак. Точно както маргаритките цъфтят, както маргаритките и розите цъфтят, както розите… трябва да разцъфтиш като писател, а аз трябва да разцъфтя като художник. Всичко останало, свързано с нас, не представлява интерес.

— Мъртъвците обикновено не пишат много добре — отбелязах аз.

— Ти си пълен с идеи. Можеш да говориш по цели часове.

— Глупости.

— Не са глупости — каза той разпалено. — На този свят, за да започнеш да пишеш както преди, дори по-добре от преди, ти трябва единствено жена.

— Какво ми трябва?

— Жена — повтори Крафт.

— Откъде ти хрумна тази странна идея… От това, че яде миди ли? Ще си намеря, ако и ти си намериш. Какво ще кажеш за това?

— Аз съм твърде стар, за да може една жена да ми помогне за каквото и да било. Ти не си. — Отново, като се опитвам да отделя искреното от фалшивото, трябва да обявя това негово убеждение за истинско. Той съвсем сериозно искаше отново да започна да пиша и смяташе, че една жена би ми помогнала. — Почти съм готов да се подложа на унижението да се опитам още веднъж да бъда мъж с някоя жена — добави той, — ако и ти си намериш.

— Аз си имам — казах.

— Имал си някога. Разликата е огромна.

— Не искам да говоря за това.

— Но все едно, аз ще продължа да говоря.

— Е, говори тогава — свих рамене аз и станах. — Говори, колкото ти душа иска. В това време аз ще сляза долу, за да видя дали не е дошло нещо в пощата.

Беше ме ядосал и тръгнах надолу по стълбите единствено, за да ми мине яда. Не че горях от нетърпение да видя какво има в пощенската кутия. Често минаваше по седмица и повече, преди да проверя дали е дошло нещо. Единствените неща, които понякога попадаха в пощенската ми кутия бяха чекове за дивиденти, съобщения за събрания на акционери, разни рекламни боклуци, които започваха с „Уважаеми господа“, а също така за книги или уреди, много полезни за образованието.

Откъде-накъде получавах рекламни материали за образователни материали? Някога кандидатствах за учител по немски в едно частно училище в Ню Йорк. Беше 1950-а или някъде там.

Не ми дадоха работата, а и аз не я исках. Струва ми се, че кандидатствах единствено, за да демонстрирам пред себе си, че все още съществувам.

По необходимост формулярът, който попълних, бе пълен с лъжи, бе изтъкан от лъжи до такава степен, че училището дори не си направи труда да ми съобщи, че няма да ме приеме. Както и да е, тогава по някакъв начин името ми попадна сред тези на преподаващите и оттогава при мен непрекъснато долитат хвърчащи листчета.

Отворих пощенската си кутия за първи път от три или четири дни.

Имаше чек от „Кока-Кола“, уведомление за събрание на акционерите от „Дженеръл Мотърс“, молба от „Стандарт Ойл“ в Ню Джърси да одобря някакъв нов план за инвестиции и реклама за четирикилограмова тежест, дегизирана като училищен учебник.

Целта на тази тежест беше да даде на учениците възможност да се упражняват в междучасията. В рекламата се посочваше, че физическата подготовка на американските деца е по-лоша от тази на децата от почти всички останали страни на света.

Но странната реклама за тежестта далеч не беше най-странното нещо в пощенската ми кутия. Имаше неща, далеч по странни от нея.

Едното беше от някакъв пост на Американския легион в Бруклин, Масачусетс, наречен „Франсис Хикс. Донован“ и представляваше писмо със стандартни размери.

Другото беше вестник, здраво навит на руло и изпратен направо от гарата „Гранд Сентръл“ в Ню Йорк.

Най-напред отворих вестника и видях, че е „Бяло християнско войнство“ — непристоен, неграмотен, антисемитски, антинегърски и антикатолически, преливащ от омраза лист, издаван от преподобния доктор Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар. „Върховният съд — гласеше най-голямото заглавие — настоява САЩ да се превърне в помияр!“

Второто по големина заглавие гласеше: „Червеният кръст прелива негърска кръв на бели!“

Тези заглавия едва ли можеха да ме стреснат. В края на краищата с такива приказки си бях изкарвал прехраната в Германия. Още по близо по дух до стария Хауард У. Камбъл, младши беше заглавието на малка дописка в горния ъгъл на първа страница: „Световното еврейство — единствен победител във Втората световна война“.

Отворих писмото от Американския легион. Ето какво пишеше:

Драги Хауард,

Бях много изненадан и разочарован, когато научих, че не си умрял. Когато си спомня за всички добри хора, които загубиха живота си през Втората световна война, и след това си помисля, че ти все още си жив, при това в страната, която предаде, ми иде да повърна. Предполагам, че ще се зарадваш, ако ти кажа, че нашият Пост снощи единодушно реши да поиска или да те окачат на въже за врата, докато умреш, или да те депортират в Германия — страната, която обичаш толкова много.

Сега, след като научихме къде си, очаквай посещение съвсем скоро. Ще бъде прекрасно да поговорим за старото време.

Когато заспиш довечера, вонящ плъх, надявам се да сънуваш концентрационния лагер Ордруф. Трябваше да те бутна в ямата с вар, когато имах възможност.

 

Искрено, много искрено твой

Бърнард О’Хеър

Председател

 

копие:

Дж. Едгар Хувър, ФБР, Вашингтон

Директор на ЦРУ, Вашнигтон

Гл. редактор сп. „Тайм“, Ню Йорк

Гл. редактор сп. „Нюзуик“, Ню Йорк

Гл. редактор сп. „Пехота“, Вашингтон

Гл. редактор сп. „Легион“, Индианаполис,

Индиана.

Гл. следовател, Комитет за противоамерикан-

ски прояви, Вашингтон.

Гл. редактор „Бяло християнско войнство“,

Блийкър стрийт, 395, Ню Йорк.

Бърнард О’Хеър, разбира се, беше младият човек, който ме залови в края на войната, който ме преведе през концентрационния лагер Ордруф и се появи заедно с мен на корицата на „Лайф“.

Когато прочетох писмото му, се зачудих как ли е научил къде съм.

Разгърнах „Бяло християнско войнство“ и разбрах, че Бърнард О’Хеър не е единственият, който е открил Хауард У. Камбъл, младши. На трета страница на „Войнството“, под заглавие, което гласеше чисто и просто: „Американска трагедия“, беше поместена малка бележка:

 

Хауард У. Камбъл, младши — велик писател и един от най-безстрашните патриоти в Американската история, сега живее в бедност и самота на „Битюн стрийт“ номер 27. Такава е съдбата на мислещите хора, проявили смелостта да кажат истината за международната конспирация на еврейските банкери и еврейските комунисти, които няма да намерят покой, докато кръвоносната система на всеки американец не се замърси безнадеждно с негърска и/или азиатска кръв.