Кърт Вонегът
Майка Нощ (12)

ГЛАВА ДЕСЕТА
РОМАНС…

Жена ми така и не научи, че съм шпионин.

Нямаше да изгубя нищо, ако и бях казал. Ако и бях казал, нямаше да ме заобича по-малко. Ако и бях казал, нямаше да се изложа на никаква опасност. Това просто щеше да изпълни изцяло света на моята божествена Хелга, а той вече бе нещо, в сравнение с което библейската книга „Откровения“ изглеждаше като приказка за дечица.

Войната беше достатъчна и без друго.

Моята Хелга вярваше, че съм убеден в малоумните неща, които говорех по радиото и по приемите. На приемите ходехме винаги заедно.

Бяхме много популярна двойка — весела и патриотично настроена. Хората често ни казваха, че ги изпълваме с оптимизъм и им даваме сили да продължават нататък. А през войната Хелга не служеше единствено за украшение. Много често развличаше войниците под акомпанимента на тътнещите вражески оръжия.

Вражески оръжия? Е, нечии оръжия.

Така я загубих. Хелга развличаше войниците в Крим, а руснаците си го взеха обратно. Обявиха я за безследно изчезнала.

След войната платих доста голяма сума на една частна детективска агенция в Западен Берлин, за да научи и най-малката подробност за нея. Резултат? Нула. Предложих на агенцията десет хиляди долара премия, ако докажат, че е жива или мъртва — не дойдоха да ги поискат.

Бай-бай.

Моята Хелга вярваше, че говоря сериозно за расите и машините на историята — и изпитвах благодарност към нея. Независимо какъв бях, независимо в какво вярвах, имах нужда от безкритична любов и моята Хелга беше ангелът, който ми я дари.

В изобилие.

Няма под слънцето млад човек, който да е толкова съвършен във всички отношения, че да не се нуждае от безкритична любов. Боже мили! За младите хора, които играят своята роля в политическите трагедии, с декори, струващи милиарди, единственото истинско съкровище, на което могат да се надяват, е безкритичната любов.

Das Reich der Zwei — райхът за двама, който представлявахме Хелга и аз, имаше своята територия, територия, която пазехме така ревниво и която не излизаше извън границите на голямото ни двойно легло.

Плоска, пухкава, пружинираща малка земя, чиито планини бяхме аз и жена ми.

И след като нищо в живота ми нямаше смисъл, какъв студент по география само бях! Каква карта можех да начертая за микроскопични туристи, какъв пътепис бих могъл да напиша за пътешествието между бенката и малкия рус косъм от двете страни на пъпа на моята Хелга! Ако тази метафора е израз на лош вкус, Бог да ми е на помощ. Всички се отдават на игри, за да поддържат душевното си здраве. Аз просто описах нашата.

О, как се бяхме вкопчили един в друг, как безумно се бяхме вкопчили един в друг Хелга и аз!

Не слушахме какво казваме. Чувахме само мелодията на гласовете си. Това, което чувахме, не бе нищо повече от мъркането и ръмженето на големи котки.

Ако бяхме чули нещо повече, ако бяхме мислили за чутото, в каква отвратена двойка щяхме да се превърнем! Извън суверенната територия на нашия райх за двама, говорехме като патриотичните малоумници, които ни заобикаляха от всички страни.

Но това нямаше значение.

Само едно имаше значение…

Райхът за двама.

И когато този райх престана да съществува, аз станах това, което съм днес, и което винаги ще бъда — човек без родина.

Не мога да кажа, че не съм бил предупреден. Мъжът, който ме вербува онзи пролетен ден в парка преди толкова много време, предсказа съдбата ми съвсем точно.

— За да изпълниш задачата си както трябва — каза ми тогава моята кръстница, синята фея, — ще трябва да извършиш държавна измяна, да служиш на враговете добре. За което никога няма да ти простят, защото не съществува никакъв правен механизъм това да стане. Най-много — продължи той, — може да ти се помогне да отървеш кожата. Но никога няма да дойде вълшебното време, когато петното ще бъде махнато от теб, когато Америка ще те извади от скривалището ти и ще извика весело: „Едно, две, три, играта се свърши!“