Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mother Night, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАЙКА НОЩ. 1994. Изд. Весела Люцканова, София. Роман. Превод: от англ. Владимир ГЕРМАНОВ [Mother Night/ Kurt VONNEGUT (1961, 1966)]. Редактор: Вихра МАНОВА. Художник: Росица КРАМЕН. Печат: „Полипринт“, Враца. Формат: 84×108/32 (130×200 мм.). Печатни коли: 15. Страници: 240. Цена: 40.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА
ХИМИКАЛИ…
От Емпайър Стейт Билдинг тръгнах към къщи. Вървях пеша до моя стар дом, до дома на Рези и на Крафт.
През цялото време пуших цигари и започнах да си представям, че съм светулка.
Срещнах много сродни светулки. Понякога аз първи подавах веселия червен сигнал, понякога те. И чувствах, че все повече се отдалечавам от прибоя на вълните и бриза в сърцето на града.
Беше късно. Започнах да улавям сигнали от светулки, затворени на горните етажи.
Някъде зави сирена — поддържана от данъкоплатеца оплаквачка.
Когато най-накрая стигнах до къщи, до моя дом, всички прозорци бяха тъмни, с изключение на един — на младия доктор Ейбрахам Епстайн.
Той също беше светулка.
Светеше. Аз светех в отговор.
Някъде забоботи мотоциклет — като наниз фишеци.
Една черна котка мина между мен и входа на сградата.
Входът също беше тъмен. Лампата не светна, когато натиснах копчето. Запалих клечка кибрит и видях, че всички пощенки кутии са изпочупени. На трептящата светлина от пламъка, безформената обстановка и изкривените, зеещи вратички на пощенските кутии напомняха врати на килии в някакъв затвор, в незнаен пламтящ град.
Светлинката привлече патрулиращ полицай.
— Какво правите тук? — попита той.
— Тук живея — отвърнах аз. — Това е моят дом.
— Някакви документи?
Подадох му ги и казах, че живея на таванския етаж.
— Вие сте причината за всички тези неприятности — отбеляза той. Не ме упрекваше. Просто му беше интересно.
— Щом смятате така.
— Изненадан съм, че се връщате.
— Пак ще си отида.
— Не мога да ви задължа да го направите. Просто съм изненадан, че се връщате.
— Мога ли да се кача горе? — попитах.
— Това е вашият дом. Никой не може да ви забрани да отидете там.
— Благодаря.
— Не благодарете на мен. Живеем в свободна страна и всички имат еднакво право на защита. — Каза го с приятен тон. Даваше ми урок по цивилизованост.
— Точно така трябва да се управлява една държава — отбелязах аз.
— Не знам дали се шегувате или не, но сте прав.
— Не се шегувам. Кълна се, че не.
Тази клетва в лоялност го удовлетвори.
— Баща ми умря през войната — подхвърли полицаят.
— Моите съболезнования.
— Предполагам, че и от двете страни са умрели добри хора.
— Струва ми се, че сте прав.
— Смятате ли, че ще има още една?
— Една какво?
— Нова война.
— Да.
— Аз също. Не е ли кошмарно?
— Думата е точна — отбелязах аз.
— Какво може да направи отделният човек?
— Всеки прави по малко и, ето ти.
Той въздъхна тежко и поклати глава.
— Всичко се насъбира. Хората не си дават сметка. Какво могат да направят?
— Да се подчиняват на законите, например — реших аз.
— Половината не искат да правят дори и това. Какви неща съм виждал… Какви неща ми казват хората. Понякога ме обзема отчаяние.
— Всички понякога се чувстват така.
— Предполагам, че отчасти това е химия.
— Кое?
— Да ти потънат гемиите. Нали напоследък откриват… Че всичко се дължи на химикали.
— Не знам — казах аз.
— Четох някъде. Едно от нещата, които са открили.
— Много интересно.
— Могат да дадат на човек някакви химикали и той полудява. Работят върху това. Може би наистина всичко е химия.
— Много е възможно.
— Може би, защото в различните страни хората ядат различни химикали, затова се държат по различен начин.
— Досега не се бях замислял за това.
— Иначе защо всички толкова се променят? Брат ми беше в Япония и каза, че японците били най-милите хора, които бил виждал. А именно японците убиха баща ни. Замислете се над това.
— Непременно.
— Трябва да е от химикалите, нали?
— Разбирам какво имате предвид.
— Да. Помислете още малко върху всичко това.
— Непременно.
— Непрекъснато мисля за тези химикали. Понякога ми минава през ум да отида на училище и да науча всичко, което досега са открили за тях.
— Струва ми се, че трябва.
— Може би, ако открият още неща за химикалите, повече няма да има нужда от полицаи, от войни и лудници, няма да има разводи, алкохолици и малолетни престъпници, или развалени жени.
— Това би било хубаво — казах аз.
— Възможно е.
— Вярвам ви — уверих го.
— Както е тръгнало, сега всичко е възможно. Стига да се заемат както трябва. Намират пари, наемат най-умните хора и те се залавят за работа. Разработват светкавични програми.
— Аз съм за това — кимнах.
— Погледнете само как някои жени пощуряват веднъж месечно. Отделят се някакви химикали и горките не могат да направят нищо, освен да се държат така. Понякога след като някоя жена роди, също се отделя химикал и тя убива бебето. Това се случи през четири къщи оттук миналата седмица.
— Ужасно — казах аз. — Не бях чул за това.
— Най-неестественото нещо за една жена е да убие бебето си, но онази го направи. Някакви химикали в кръвта са я накарали да го направи, въпреки че тя самата не е искала.
— Хъм.
— Чудим се какво не му е наред на света… Ето, всичко това може да ни подскаже отговора.