Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mother Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22гласа)

Информация

Издание:

МАЙКА НОЩ. 1994. Изд. Весела Люцканова, София. Роман. Превод: от англ. Владимир ГЕРМАНОВ [Mother Night/ Kurt VONNEGUT (1961, 1966)]. Редактор: Вихра МАНОВА. Художник: Росица КРАМЕН. Печат: „Полипринт“, Враца. Формат: 84×108/32 (130×200 мм.). Печатни коли: 15. Страници: 240. Цена: 40.00 лв.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА
ХИМИКАЛИ…

От Емпайър Стейт Билдинг тръгнах към къщи. Вървях пеша до моя стар дом, до дома на Рези и на Крафт.

През цялото време пуших цигари и започнах да си представям, че съм светулка.

Срещнах много сродни светулки. Понякога аз първи подавах веселия червен сигнал, понякога те. И чувствах, че все повече се отдалечавам от прибоя на вълните и бриза в сърцето на града.

Беше късно. Започнах да улавям сигнали от светулки, затворени на горните етажи.

Някъде зави сирена — поддържана от данъкоплатеца оплаквачка.

Когато най-накрая стигнах до къщи, до моя дом, всички прозорци бяха тъмни, с изключение на един — на младия доктор Ейбрахам Епстайн.

Той също беше светулка.

Светеше. Аз светех в отговор.

Някъде забоботи мотоциклет — като наниз фишеци.

Една черна котка мина между мен и входа на сградата.

Входът също беше тъмен. Лампата не светна, когато натиснах копчето. Запалих клечка кибрит и видях, че всички пощенки кутии са изпочупени. На трептящата светлина от пламъка, безформената обстановка и изкривените, зеещи вратички на пощенските кутии напомняха врати на килии в някакъв затвор, в незнаен пламтящ град.

Светлинката привлече патрулиращ полицай.

— Какво правите тук? — попита той.

— Тук живея — отвърнах аз. — Това е моят дом.

— Някакви документи?

Подадох му ги и казах, че живея на таванския етаж.

— Вие сте причината за всички тези неприятности — отбеляза той. Не ме упрекваше. Просто му беше интересно.

— Щом смятате така.

— Изненадан съм, че се връщате.

— Пак ще си отида.

— Не мога да ви задължа да го направите. Просто съм изненадан, че се връщате.

— Мога ли да се кача горе? — попитах.

— Това е вашият дом. Никой не може да ви забрани да отидете там.

— Благодаря.

— Не благодарете на мен. Живеем в свободна страна и всички имат еднакво право на защита. — Каза го с приятен тон. Даваше ми урок по цивилизованост.

— Точно така трябва да се управлява една държава — отбелязах аз.

— Не знам дали се шегувате или не, но сте прав.

— Не се шегувам. Кълна се, че не.

Тази клетва в лоялност го удовлетвори.

— Баща ми умря през войната — подхвърли полицаят.

— Моите съболезнования.

— Предполагам, че и от двете страни са умрели добри хора.

— Струва ми се, че сте прав.

— Смятате ли, че ще има още една?

— Една какво?

— Нова война.

— Да.

— Аз също. Не е ли кошмарно?

— Думата е точна — отбелязах аз.

— Какво може да направи отделният човек?

— Всеки прави по малко и, ето ти.

Той въздъхна тежко и поклати глава.

— Всичко се насъбира. Хората не си дават сметка. Какво могат да направят?

— Да се подчиняват на законите, например — реших аз.

— Половината не искат да правят дори и това. Какви неща съм виждал… Какви неща ми казват хората. Понякога ме обзема отчаяние.

— Всички понякога се чувстват така.

— Предполагам, че отчасти това е химия.

— Кое?

— Да ти потънат гемиите. Нали напоследък откриват… Че всичко се дължи на химикали.

— Не знам — казах аз.

— Четох някъде. Едно от нещата, които са открили.

— Много интересно.

— Могат да дадат на човек някакви химикали и той полудява. Работят върху това. Може би наистина всичко е химия.

— Много е възможно.

— Може би, защото в различните страни хората ядат различни химикали, затова се държат по различен начин.

— Досега не се бях замислял за това.

— Иначе защо всички толкова се променят? Брат ми беше в Япония и каза, че японците били най-милите хора, които бил виждал. А именно японците убиха баща ни. Замислете се над това.

— Непременно.

— Трябва да е от химикалите, нали?

— Разбирам какво имате предвид.

— Да. Помислете още малко върху всичко това.

— Непременно.

— Непрекъснато мисля за тези химикали. Понякога ми минава през ум да отида на училище и да науча всичко, което досега са открили за тях.

— Струва ми се, че трябва.

— Може би, ако открият още неща за химикалите, повече няма да има нужда от полицаи, от войни и лудници, няма да има разводи, алкохолици и малолетни престъпници, или развалени жени.

— Това би било хубаво — казах аз.

— Възможно е.

— Вярвам ви — уверих го.

— Както е тръгнало, сега всичко е възможно. Стига да се заемат както трябва. Намират пари, наемат най-умните хора и те се залавят за работа. Разработват светкавични програми.

— Аз съм за това — кимнах.

— Погледнете само как някои жени пощуряват веднъж месечно. Отделят се някакви химикали и горките не могат да направят нищо, освен да се държат така. Понякога след като някоя жена роди, също се отделя химикал и тя убива бебето. Това се случи през четири къщи оттук миналата седмица.

— Ужасно — казах аз. — Не бях чул за това.

— Най-неестественото нещо за една жена е да убие бебето си, но онази го направи. Някакви химикали в кръвта са я накарали да го направи, въпреки че тя самата не е искала.

— Хъм.

— Чудим се какво не му е наред на света… Ето, всичко това може да ни подскаже отговора.