Кърт Вонегът
Майка Нощ (42)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА
ОТНОВО СВОБОДЕН…

Бях арестуван, заедно с всички останали в къщата. Пуснаха ме след по-малко от час, благодарение на намесата на моята кръстница, синята фея, предполагам. Задържаха ме за известно време в един апартамент, на чиято врата не пишеше нищо, в Емпайър Стейт Билдинг.

Един агент ме придружи надолу в асансьора и до тротоара, връщайки ме в потока на живота. Направих около петдесет крачки и спрях.

Замръзнах.

Не замръзнах от чувство за вина. Отдавна се бях научил да не чувствам вина.

Не замръзнах от зловещото чувство за загуба. Бях се научил да не копнея за нищо.

Не замръзнах, заради ненавист към смъртта. Бях се научил да смятам смъртта за приятел.

Не замръзнах, заради безсилен гняв срещу несправедливостта. Знаех, че човек може повече да се надява да намери диамантена диадема в канавката, отколкото наказания и награди, които са справедливи.

Не замръзнах, заради мисълта, че никой не ме обича. Отдавна бях свикнал да живея без любов.

Не замръзнах, заради мисълта, че Бог е жесток. Бях се научил да не очаквам нищо от Него.

Замръзнах поради факта, че нямаше абсолютно никаква причина да тръгна в която и да било посока. Това, което ме бе накарало да се движа през всичките тези мъртви и безцелни години, бе любопитството.

Сега дори и то угасна.

Не мога да кажа колко време стоях там замръзнал. За да тръгна отново, някой друг трябваше да ми даде причина да го направя.

Някой го направи.

Един полицай ме наблюдава известно време и се приближи до мен.

— Добре ли сте? — попита той.

— Да — отговорих.

— Стояхте тук доста време.

— Зная.

— Чакате ли някого?

— Не.

— По-добре е да вървите, не смятате ли?

— Да, сър — казах аз.

И продължих.