Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mother Night, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАЙКА НОЩ. 1994. Изд. Весела Люцканова, София. Роман. Превод: от англ. Владимир ГЕРМАНОВ [Mother Night/ Kurt VONNEGUT (1961, 1966)]. Редактор: Вихра МАНОВА. Художник: Росица КРАМЕН. Печат: „Полипринт“, Враца. Формат: 84×108/32 (130×200 мм.). Печатни коли: 15. Страници: 240. Цена: 40.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
ОНОВА СТАРО ЗЛАТНО ПРАВИЛО…
Тръгнах си.
Но не успях да се отдалеча кой знае колко, преди да си дам сметка, че единственото място, където искам да отида, е къщата на Джоунс, в която бяха моята любима и най-добрият ми приятел.
Вече знаех какви са в действителност, но също така беше факт, че освен тях нямах нищо друго.
Влязох по същия начин, по който излязох, през склада за въглища.
Рези, отец Кийли и Черният Фюрер играеха карти.
Никой не беше забелязал отсъствието ми.
Железните гвардейци на белите синове на Американската конституция имаха занятие по флагова сигнализация в котелното. Занятието се водеше от един от тях.
Джоунс се бе качил горе, за да пише, за да твори.
Крафт, руският шпионин, разглеждаше списание „Лайф“, на чиято корица се мъдреше снимка на Вернер фон Браун. Беше го отворил на средата, където имаше панорама на блато от ерата на влечугите.
Свиреше малко радио. Обявиха поредната песен. Спомнях си заглавието на песента. Това не беше някакво чудо на тоталната памет, а по-скоро заглавието се оказа подходящо за момента… всъщност за всеки момент. Беше: „Онова старо златно правило“.
По мое настояване, Институтът за документиране на военнопрестъпниците в Хайфа издири текста на тази песен. Ето го:
О, бейби, бейби, бейби,
защо късаш сърцето ми така?
Казваш, че искаш да си с мен,
но после само скиташ по света.
Толкова съм объркан,
толкова съм изумен,
караш ме да се чувствам глупав, омерзен.
Усмихваш се и лъжеш,
докарваш ме до сълзи.
Защо не научиш онова старо златно правило?
— Какво играете? — попитах картоиграчите.
— „Стара дама“ — отвърна отец Кийли. Той гледаше на играта сериозно. Искаше да победи и видях, че държи дама пика, Старата дама, в ръката си.
Бих изглеждал по човечен, тоест, по симпатичен, ако в този момент заявях, че съм примигвал, че съм се просълзявал, че едва не съм припаднал от чувството за нереалност.
Съжалявам.
Не беше така.
Признавам един свой зловещ недостатък. Всичко, което виждам, чувам, вкусвам или помирисвам, е истинско за мен. Аз съм толкова доверчива играчка в ръцете на сетивата си, че нищо не ми се струва нереално. Тази бронирана доверчивост не изчезва, дори когато ме ударят по главата, когато се напия или, както беше при едно странно приключение, което не касае настоящата история, съм под влиянието на кокаина.
Там, в избата на Джоунс, Джордж Крафт ми показа фон Браун от корицата на „Лайф“ и ме попита дали го познавам.
— Фон Браун? — попитах. — Томас Джеферсън на космическата ера? Разбира се. Баронът танцува веднъж с жена ми на приема по случай рождения ден на генерал Валтер Доненберг в Хамбург.
— Добре ли танцува?
— Малко дървено, както всички нацисти, ако се наложеше да танцуват.
— Мислиш ли, че сега би те познал? — попита Крафт.
— Сигурен съм. Преди около месец го срещнах на Петдесет и втора улица и ме повика по име. Беше шокиран, като ме видя в това положение. Каза ми, че познавал много хора в рекламния бизнес и предложи да ходатайства, за да ми дадат работа.
— Би се справял добре — отбеляза Крафт.
— Със сигурност нямам някакви силни убеждения, които да попречат посланието на клиента ми да достигне до потенциалните купувачи.
Играта на карти свърши и отец Кийли загуби. Тази стара девственица все още стискаше дама пика в ръка.
— Е — каза отецът с тон на човек, който е печелил много в миналото и разполага с бъдещето — не можеш вечно да побеждаваш.
Той и Черният фюрер се качиха горе, спирайки на всеки няколко стъпала, за да броят до двайсет.
Рези, Крафт-Потапов и аз останахме сами.
Рези се приближи до мен, обгърна кръста ми с ръка и опря лице в гърдите ми.
— Само помисли, скъпи — въздъхна тя.
— Ммм?
— Утре ще сме в Мексико.
— Хм.
— Изглеждаш разтревожен.
— Аз? Да се тревожа?
— Замислен си.
— Приличам ли ти на замислен? — попитах Крафт-Потапов. Той отново разглеждаше картинката с динозаврите.
— Не.
— Добрият стар, нормален аз.
Крафт посочи един птеродактил, разперил криле над блатото.
— Кой би помислил, че това нещо може да лети?
— Кой би помислил, че разнебитена стара пръдня като мен ще спечели сърцето на такова красиво момиче? И освен това, че може да има такъв талантлив, верен приятел?
— За мен никак не е трудно да те обичам — заяви Рези. — Винаги съм те обичала.
— Мислех си… — започнах аз.
— Кажи ми мислите си — настоя Рези.
— Може би Мексико не е най-подходящото място за нас?
— Винаги можем да продължим — обади се Крафт.
— Може би на летището в Мексико сити ще има как да се качим на някой реактивен самолет и…
Крафт остави списанието.
— И къде ще отидем?
— Не знам. Но ми се ще да стане веднага. Изглежда ме вълнува самото движение. Твърде дълго живях на едно място.
— Хъм — изсумтя Крафт.
— Може би в Москва — продължих аз. — Много бих искал да видя Москва.
— Това е нещо ново — отбеляза Крафт.
— Не ти ли харесва?
— Ще… ще трябва да помисля.
Рези опита да се отдели от мен, но аз я задържах.
— И ти помисли — казах и аз.
— Щом искаш — отвърна тя едва чуто.
— Боже мой! — възкликнах и я разтърсих, за да я ентусиазирам. — Колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва! Ако между полетите останем в Мексико сити и две минути, вече ще е твърде много за мен!
Крафт стана и закърши пръсти усилено.
— Това шега ли е? — попита той.
— Шега ли? Стар приятел като теб би трябвало да знае дали се шегувам или не.
— Трябва да се шегуваш. Какво толкова интересно намираш в Москва?
— Опитвам се да открия един друг стар приятел.
— Не знаех, че имаш приятели в Москва.
— Не съм сигурен, че е в Москва. Но е някъде в Русия. Ще трябва да го потърся.
— Как се казва? — попита Крафт.
— Степан Бодовсков.
— О! — възкликна Крафт. Седна отново и отвори списанието.
— Чувал ли си за него?
— Не.
— Ами за полковник Йона Потапов?
Рези се отскубна от мен и опря гръб в най-далечната стена.
— Ти познаваш ли Потапов — попитах я.
— Не.
— А ти? — попитах Крафт.
— Не — отговори той. — Разкажи ми за него.
— Той е комунистически агент. Опитва се да ме отведе в Мексико сити, за да бъда отвлечен и изправен пред съда в Москва.
— Не! — извика Рези.
— Мълчи! — скастри я Крафт. Той стана, хвърли списанието настрана. Опита се да извади малкия пистолет от джоба си, но аз го изпреварих с „Люгер“-а.
Накарах го да хвърли оръжието си на пода.
— Виж само какво правим — възмути се той, сякаш беше невинен минувач. — Играем си на стражари и апаши.
— Хауард — обади се Рези.
— Не казвай нито дума! — предупреди я Крафт.
— Скъпи — продължи Рези през сълзи, — мечтата ни за Мексико… мислех си, че наистина ще се сбъдне! Ние всички щяхме да се спасим! — Тя разпери ръце. — Утре… — промълви тя едва чуто. — Утре — прошепна още веднъж.
И се втурна към Крафт, сякаш искаше да го издере с нокти. Но ръцете и нямаха сила. Уловиха го вяло.
— Утре всички щяхме да се родим отново — каза му Рези съкрушено. — Ти също… ти също! Не го ли искаше… не го ли искаше и ти? Как можеше да говориш толкова топло за новия живот, който щяхме да започнем, ако не си го искал искрено?
Крафт не отговори.
Рези се обърна към мен.
— Така е. Аз съм комунистически агент. Също и той. Той е полковник Йона Потапов. И задачата ни беше да те отведем в Москва. Но аз нямах намерение да го направя… защото те обичам, защото любовта, която ти ми даде, е единствената, която някога съм имала, единствената, която някога ще имам. Казах ти, че няма да го направя, нали? — обърна се тя към Крафт.
— Каза ми — потвърди той.
— И ти се съгласи с мен. И измисли тази мечта за Мексико, където всички ние щяхме да се освободим от този капан… за да заживеем щастливо.
— Как разбра? — попита ме Крафт.
— Американските агенти са ви следили през цялото време — отговорих аз. — В момента къщата е обградена. Изгърмяхте.