Кърт Вонегът
Майка Нощ (31)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
АДОЛФ АЙХМАН И АЗ…

Прекарах два дни в чудатото мазе — като потънал в мисли инвалид.

Дрехите ми бяха разкъсани от побоя, който бях понесъл, така че получих нови от запасите на домакинството на Джоунс. Отец Кийли ми даде чифт блестящи черни панталони, доктор Джоунс ми даде бяла риза с лъскава яка, представлявала някога част от униформата на една изчезнала американска фашистка организация, наречена без никакви заобикалки „Сребърните яки“. Черният фюрер ми подари малко оранжево спортно сако, с което приличах на маймуна на латернаджия.

Рези Нот и Джордж Крафт ми правеха компания и се грижеха за мен с внимание и нежност — не само това, но и мечтаеха вместо мен, и крояха плановете ми. Голямата мечта беше да се измъкнем от Америка колкото се може по-скоро. Разговорите, в които почти не вземах участие, наподобяваха някаква рулетка, която се играеше с имената на топли места, славещи се като райски кътчета: Акапулко… Майорка… Родос… дори Кашмирската долина, Занзибар и Андаманските острови.

Новините от света навън не бяха такива, че да предразполагат към оставането ми в Америка — това изглеждаше дори немислимо. Отец Кийли излизаше навън и донасяше вестници по няколко пъти на ден, а като допълнително забавление, разполагахме с гъгненето на радиото.

Държавата Израел бе поискала екстрадирането ми, окуражена от слуха, че не съм американски гражданин, че всъщност не съм ничий гражданин. И в това искане се долавяше някаква образователна нотка — то учеше, че пропагандист като мен е също толкова убиец, колкото Хайдрих, Айхман, Химлер или който и да било друг от злокобните им съратници.

Може и да е така. Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!

Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло.

Западна Германия попита правителството на Съединените щати дали случайно не съм неин гражданин. Нямали никакви доказателства дали съм или не съм, тъй като всички документи, свързани с мен, били изгорели през войната. Ако съм бил гражданин на Германия, щели да се радват не по-малко от Израел, ако съм им бил предаден, за да ме съдят.

В крайна сметка от думите им се разбираше, че ако съм немец, те се срамуват от немец като мен.

Съветска Русия с кратки и ясни думи, които звучаха като сачмен лагер, изпуснат върху мокър чакъл, заявяваше, че не е нужно фашист като мен да бъде съден — трябвало да ме смачкат с крак като хлебарка.

Но не друго, а гневът на съседите ми започва да мирише на внезапна смърт. По-варварските вестници публикуваха без никакъв коментар писма на свои читатели, които искаха да ме показват в желязна клетка от океан до океан, които доброволно биха участвали във взвода за моя разстрел, като че ли само малцина знаеха да си служат с огнестрелно оръжие. Имаше и хора, които сами не възнамеряваха да правят каквото и да било, но изразяваха увереност, че в Америка има достатъчно много други по-силни и по-млади хора, които знаят как да постъпят.

Последната група патриоти имаше право да изразява подобна увереност. Съмнявам се някъде да има общество, в което да липсват силни млади хора, готови да експериментират с убиване на хора, ако за това не се предвиждат особено строги наказания.

Според вестниците и радиото, справедливо разгневените хора вече бяха направили, каквото са могли — влезли в таванския ми апартамент, счупили прозорците, унищожили или отнесли земните ми принадлежности.

В редакционна статия „Ню Йорк Пост“ посочваше, че полицията едва ли би могла да ме защити, тъй като враговете ми били твърде многобройни и твърде жестоки — разбираемо. Единствената възможност — посочваше вестникът — била до края на дните ми да бъда заобиколен от батальон морски пехотинци.

Нюйоркският „Дейли Нюз“ предполагаше, че най-голямото ми престъпление е, че не съм се самоубил като джентълмен. Изглежда, според тях, Хитлер е бил джентълмен.

Между другото същият вестник публикува и писмо от Бърнард О’Хеър, човекът, който ме залови в Германия, и който наскоро ми бе изпратил послание с множество копия.

„Искам този човек за себе си — пишеше О’Хеър за мен. — Заслужил съм това. Аз го залових в Германия и ако знаех, че ще се измъкне, още тогава щях да му пръсна главата. Ако някой види Хауард Камбъл преди мен, да му предаде, че Бърни О’Хеър е тръгнал от Бостън да го посети.“

„Ню Йорк Таймс“ пишеше, че толерирането и дори защитата на гадина като мен е една от способните да подлудят човека необходимости на едно истински свободно общество.

Както каза Рези, правителството на Съединените щати нямаше намерение да ме предаде в ръцете на Израелската държава. Нямаше правен механизъм за това.

Но правителството на Съединените щати обеща да проведе пълно и открито разследване на моя странен случай, да установи точно какво е гражданството ми, да разбере защо никога не съм бил съден.

Същото това правителство изразяваше удивление как изобщо съм попаднал между границите му.

„Ню Йорк Таймс“ публикуваше моя снимка като доста по-млад — официалният ми портрет като нацист и идол на международното радиоразпръскване. Мога само да предполагам през коя година е правен. 1941-а струва ми се.

Арндт Клопфер, фотографът, който направи тази снимка, положи всички усилия, за да заприличам на Христос от енорийска църква, намазан с изстудена сметана. Дори ми сложи ореол — кълбо светлина, умишлено разположено зад главата ми. Това не беше специален ефект само за мен. Всеки, който отиваше при Клопфер, получаваше ореол, включително и Адолф Айхман.

Мога да твърдя това за Айхман, дори без да търся потвърждение от Института в Хайфа, защото него го снимаха непосредствено преди мен. Това беше и единственият път, когато го срещнах — единственият път в Германия. Срещал съм го и тук, в Израел — само преди две седмици, когато за кратко бях затворен в Тел Авив.

За тази среща: бях затворен в Тел Авив само за двайсет и четири часа. Когато ме водеха към килията ми, надзирателят ме накара да спра пред килията на Айхман, за да чуе дали ще си кажем нещо и какво.

Не се познахме, така че надзирателят трябваше да ни представи един на друг.

Айхман пишеше историята на живота си, точно както и аз правя същото в момента. Този оскубан лешояд без брадичка, който трябваше да дава обяснения за шест милиона убийства, ми се усмихна като светец. Той проявяваше мил интерес към работата си, към мен, към охраната си, към затвора, към всички.

Усмихна ми се и каза:

— Не съм ядосан на никого.

— Така и трябва — отвърнах аз.

— Имам един съвет за вас — продължи той.

— С радост ще го чуя.

— Успокойте се — каза Айхман, усмихнат, усмихнат, усмихнат. — Просто се успокойте.

— Така попаднах тук — обясних аз.

— Животът е разделен на фази. Всяка фаза е много различна от другите и вие трябва да сте в състояние да разберете какво се иска от вас във всяка от тях. В това е тайната на успешния живот.

— Много мило от ваша страна, че споделихте тайната си с мен.

— Сега съм писател. И през ум не ми е минавало, че някога ще стана писател.

— А мога ли да ви задам един личен въпрос? — попитах го аз.

— Разбира се — отвърна той добродушно. — Това е фазата, в която съм сега. Сега е време за размисъл и даване на отговори. Питайте, каквото желаете.

— Чувствате ли се виновен за смъртта на шест милиона евреи?

— Ни най-малко — отговори създателят на Аушвиц, въвелият конвейерните ленти в крематориумите, най-големият купувач в света на газа, наречен „Циклон-Б“.

Тъй като наистина не познавах този човек, опитах да се пошегувам като колега с колега, както ми се струваше:

— Били сте чисто и просто войник, нали? Получавали сте заповеди отгоре и сте ги изпълнявали стриктно като всеки войник по света.

Изведнъж Айхман се обърна към надзирателя и заговори бързо на идиш, на възмутен идиш. Ако говореше по-бавно, щях да го разбера, но не успях.

— Какво каза? — попитах надзирателя.

— Попита дали си чел показанията му. Обещахме му да не ги показваме на никой, докато не са изцяло готови.

— Не съм ги чел — уверих Айхман.

— Тогава откъде знаете каква ще е линията на защитата ми?

Този човек наистина вярваше, че сам е измислил тази банална защитна тактика, въпреки че цялата му нация, състояща се от деветдесет и няколко милиона, се бе защитавала по същия начин преди него. Такова беше слабоумното му разбиране за божествения акт на измислянето.

Колкото повече мисля за Айхман и себе си, толкова повече се убеждавам, че трябва да го изпратят в болница и че аз съм от хората, за които честните, справедливи мъже са измислили наказанията.

Като приятел, предлагам на съда, който ще съди Айхман, своето мнение, че този човек не е в състояние да направи разлика между добро и зло и че не само доброто и злото, но също така истината и лъжата, надеждата и отчаянието, красотата и грозотата, милостта и жестокостта, комедията и трагедията, всичко това се преминава през ума му по един и същи начин — като оловна сачма през тромпет.

Моят случай е по-различен. Аз винаги си давам сметка, когато изричам лъжа, способен съм да си представя жестоките последствия, ако някой повярва в нея, знам, че жестокостта е нещо лошо. Не съм в състояние да излъжа без да забележа — все едно да изкарам бъбречен камък, без да усетя.

Ако след този живот има друг, много бих искал в него да съм човек, за когото наистина да могат кажат: „Прости му, той не знае какво върши“.

Това не може да се каже за мен сега.

Единственото мое преимущество, дължащо се на способността ми да схващам разликата между добро и зло, доколкото мога да кажа, се състои в това, че понякога се смея, когато хората като Айхман не виждат нищо смешно.

— Все още ли пишете? — попита ме Айхман в Тел Авив.

— Едно последно нещо — отговорих. — Поръчано произведение за архивите.

— Професионален писател ли сте? — попита той.

— Някой смятат така — отговорих.

— Кажете ми — продължи Айхман, — имате ли определено време от деня, в което работите, независимо дали ви се пише или не, или чакате да дойде вдъхновението, независимо дали през деня или нощта?

— Имам разписание — отговорих, спомняйки си миналите години.

Донякъде си възвърнах уважението му.

— Да, да — кимна той. — Разписание. Аз стигнах до същото. Понякога не съм в състояние да напиша каквото и да било и само гледам празния лист, но не ставам, докато не изтече времето, което съм определил за работа. Помага ли ви алкохолът?

— Изглежда само така ми се струва… в продължение на половин час.

Това мнение също беше от младостта ми.

Айхман реши да се пошегува.

— Слушайте — каза той, — за онези шест милиона…

— Да?

— Мога да оставя няколко и за вашата книга. Наистина нямам нужда от толкова много.

Оставям тази шега на историята, защото наоколо нямаше магнетофон. Това беше едно от достойните за увековечаване изказвания на този бюрократичен Чингис хан.

Възможно е Айхман да е искал от мен да призная, че и аз съм убил много хора, само че упражнявайки голямата си уста. Но се съмнявам, че човек, съставен от толкова много части като него, би могъл да прояви такава задълбоченост. Мисля, че ако нещата наистина опрат до това, той не би ми отстъпил нито едно от шестте милиона убийства, които в общи линии се смятат за негови. Мисля, че ако започне да отстъпва тези убийства на други, Айхман, като Айхманова представа за Айхман, ще изчезне.

Надзирателят ме отведе и единствената ми друга среща с Мъжа на столетието стана под формата на бележка, тайнствено изнесена от неговия затвор в Тел Авив и донесена в моя в Ерусалим. Един непознат човек я пусна в краката ми в двора за разходка. Взех я и я прочетох. Ето какво пишеше:

„Мислите ли, че е абсолютно наложително да имам литературен агент?“

Подписът беше на Айхман.

Отговорих му така:

„За читателски клуб и при откупуването на правата от киноиндустрията в САЩ — абсолютно.“