Кърт Вонегът
Майка Нощ (11)

ГЛАВА ДЕВЕТА
МОЯТА КРЪСТНИЦА, СИНЯТА ФЕЯ…

Бях вербуван като американски агент през 1938-а — три години преди Америка да влезе във войната. Бях вербуван през един пролетен ден в „Tiergarten“ в Берлин.

Бях женен за Хелга Нот от месец.

Бях на двайсет и шест.

Имах доста добър успех като драматург, при това на немски — езика, на който пишех най-добре. Една моя пиеса — „Чашата“ — се играеше и в Дрезден, и в Берлин. Друга — „Снежната роза“, тъкмо се подготвяше, също в Берлин. Току-що бях завършил трета — „Седемдесет пъти по седем“. И трите представляваха средновековни романси и бяха свързани с политиката колкото шоколадов еклер.

Онзи ден седях сам на една слънчева пейка и обмислях четвърта пиеса, която сама се пишеше в главата ми. Тя си постави заглавието „Das Reich der Zwei“ — „Райх за двама“.

Щеше да е за любовта между мен и жена ми. Имах намерение да покажа как двама влюбени могат да оцелеят в един побъркал се свят, като останат лоялни единствено към райха, състоящ се от тях двамата — райх за двама.

По едно време на пейката отсреща се появи някакъв американец на средна възраст. Приличаше на глупак и празноглавец. Развърза връзките на обувките си, за да облекчи краката си и започна да чете „Чикаго трибюн“ отпреди месец.

По алеята между нас гордо преминаха трима снажни офицери от SS.

Когато се отдалечиха, американецът спусна вестника си надолу и ме заговори с чикагски акцент:

— Хубаво изглеждат тези.

— Предполагам — отвърнах аз.

— Разбирате английски?

— Да.

— Слава Богу, че срещнах някой, който разбира английски. Човек може да полудее като няма с кого да си поприказва.

— Така ли?

— Какво мислите за всичко това? — попита той. — Или човек не бива да задава подобни въпроси?

— Всичко кое?

— Нещата, които стават в Германия. Хитлер, евреите… всичко останало.

— Това не са неща, на които мога да повлияя, така че не мисля за тях.

Той кимна.

— Не ви интередруса, а?

— Моля?

— Не ви интересува.

— Точно така.

— Вие не ме разбрахте, когато казах „интередруса“ вместо интересува, нали?

— Това някакъв популярен израз ли е?

— В Америка, да. Имате ли нещо против да седна до вас, за да не се налага да викаме?

— Както обичате.

— Както обичате — повтори мъжът и дойде при мен. — Звучи ми като нещо, което би казал англичанин.

— Американец — казах аз.

Той повдигна вежди.

— Това факт ли е? Опитвах се да се досетя, че сте такъв, но сигурно нямаше да успея.

— Благодаря.

— Смятате това за комплимент? Затова ли казахте „благодаря“?

— Нито за комплимент, нито за обида. Националността ми не ме интересува толкова, колкото би трябвало, струва ми се.

Това изглежда го озадачи.

— А мога ли да полюбопитствам с какво си изкарвате прехраната?

— Пиша — отвърнах.

— Това факт ли е? Какво съвпадение само! Преди малко седях там отсреща и си мечтаех да можех да пиша, защото съм измислил една много добра шпионска история, според мен.

— Така ли?

— Мога да ви я дам. И без това никога няма да седна да я напиша.

— В момента имам достатъчно планове и без това.

— Е, някой ден може и да ви потрябва, тогава ще можете да я използвате. Тя е за един млад американец, който живял в Германия толкова дълго, че на практика станал немец. Пишел пиеси на немски и се оженил за красива германка — актриса. Освен това познавал доста големци от нацистките среди, които обичали да се увъртат около хората от театъра. — Той издекламира няколко имена на нацисти — едри и дребни риби — които аз и Хелга познавахме много добре.

Не че със жена ми си падахме по нацистите. От друга страна не мога да кажа и че ги мразехме. Те съставляваха една голяма и ентусиазирана част от нашата публика, съществена прослойка от обществото, в което живеехме.

Бяха хора.

Само като се замисля ми идва на ум, че са били изцапани с кал.

Да си призная, дори и сега ми е трудно да си представя, че са били такива. Познавах ги много добре като хора, на времето работех твърде усилено, за да спечеля доверието и аплодисментите им.

Твърде усилено.

Амин.

Твърде усилено.

— Кой сте вие? — попитах мъжа в парка.

— Позволете най-напред да завърша разказа си — каза той. — И така, този млад американец знае, че войната е близо, предполага, че Америка ще е от едната страна, а Германия — от другата. И този млад човек, който дотогава бил любезен с нацистите, но нищо повече, решава да се преструва, че сам той е нацист и да остане в Германия, докато трае войната. Става много полезен американски шпионин.

— Знаете ли кой съм? — попитах.

— Разбира се. — Той бръкна в портфейла си и ми показа легитимация от военното министерство на Съединените щати. Там пишеше, че се казва майор Франк Уиртанен, но без да се посочва военно подразделение. — А това съм аз и ви предлагам да сътрудничите на американското разузнаване, мистър Камбъл.

— О, Боже! — възкликнах в отговор. Казах го ядосано и с чувство за обреченост. Отпуснах се сломено. Когато отново се стегнах, казах: — Нелепо! Не… по дяволите, не!

— Е… не съм особено разочарован, защото не се налага да ми дадете окончателния си отговор днес.

— Ако си мислите, че ще се прибера у дома, за да премисля нещата, грешите. Ще се прибера у дома при красивата си жена, за да се нахраня вкусно, за да слушам музика, за да правя любов и да спя като пън. Не съм войник и не се занимавам с политика. Аз съм човек на изкуството. Ако войната започне, няма да направя нищо, с което да и помогна. Ако войната започне, ще продължа да се занимавам с мирния си занаят.

Той поклати глава.

— Желая ви цялото щастие на света, мистър Камбъл, но тази война няма да позволи на никого да се занимава с мирния си занаят. И, съжалявам, че трябва да го кажа, но колкото по-лоша става цялата тази нацистка дивотия, толкова по-малко ще можете да спите като пън през нощта.

— Ще видим — казах троснато.

— Точно така — кимна той. — Непременно ще видим. И затова казах, че не очаквам да чуя окончателния ви отговор днес. Вие сам ще стигнете до него. Ще го преживеете. Ако решите да приемете предложението ми, ще го направите изцяло самостоятелно и ще се издигнете в йерархията на нацистите колкото се може по-високо.

— Очарователно!

— Да… в това има доста очарование… ще бъдете истински герой, поне сто пъти по-храбър от всеки обикновен човек.

Пред нас мина върлинест генерал от Вермахта, заедно с дебел цивилен с чанта. Говореха възбудено, но тихо.

— Добър ден — поздрави ги майор Уиртанен приветливо.

Те изсумтяха презрително и продължиха нататък.

— Това означава още в самото начало на войната да кандидатствате за смъртна присъда. Дори и да не ви разкрият до края и, репутацията ви ще отиде по дяволите и едва ли ще ви остане нещо, за което да си струва да живеете.

— Звучи много привлекателно — казах аз.

— Мисля, че не е изключено наистина да ви се е сторило привлекателно. Гледах пиесата ви — тази, която се играе в момента. Прочетох и другата, чиято премиера наближава.

— О! И какво научихте от тях?

Той се усмихна.

— Че се възхищавате от чистите сърца и героите. Че обичате доброто и мразите злото. И че сте романтичен по дух.

Той не спомена основната причина, поради която можеше да се очаква, че ще се съглася да стана шпионин. Основната причина беше, че притежавах актьорски наклонности. Като агент, какъвто ми описа, че ще бъда, бих имал възможност да изиграя най-голямата си роля. Щях да заблудя всички, преструвайки се на нацист до мозъка на костите.

И наистина заблудих всички. Започнах да се надувам, като че ли бях дясната ръка на самия Хитлер, и никой не откри и следа от честния човек, скрит някъде дълбоко в мен.

Мога ли да докажа, че съм бил американски шпионин? Здравият и читав, бял като водна лилия мой врат е веществено доказателство номер едно и не разполагам с никакво друго. Тези, които са натоварени да докажат, че съм виновен в престъпления срещу човечеството или съответно невинен, могат да го разгледат сантиметър по сантиметър.

Правителството на Съединените щати нито потвърждава, нито отрича, че съм бил американски шпионин. Това все пак е нещо — не отрича тази възможност.

Все пак прави крачка назад, защото отрича Франк Уиртанен някога да е работил за която и да било американска държавна служба. Никой не вярва в съществуването му, освен мен. Така че отсега нататък ще го наричам „моята кръстница, синята фея“.

Едно от многото неща, които ми каза моята кръстница, синята фея, беше паролата и съответния отговор, който трябваше да удостовери самоличността ми пред човека за свръзка и неговата пред мен, ако започнеше войната.

Паролата беше: „Печели приятели“.

Отговорът беше: „Но старите помни.“

Тукашният ми адвокат, достопочтеният пълномощник по защитата, е мистър Алвин Добровиц. За разлика от мен той е отраснал в Америка и ми каза, че паролата и отговорът са част от песничка, която често пеели момичетата от една американска организация с идеална цел, наречена „Добрите феи“.

Целият куплет, според мистър Добровиц, е:

Печели приятели,

но старите помни.

Едните сребро са,

а другите — злато.