Кърт Вонегът
Майка Нощ (10)

ГЛАВА ОСМА
AUF WIEDERSEHEN…

Не увиснах.

Извърших държавно предателство, престъпления срещу човечеството и престъпления срещу собствената си съвест и досега се бях отървал безнаказано.

Отървах се, защото през цялата война бях американски агент. Моите радиопредавания съдържаха закодирани съобщения, които напускаха Германия безпрепятствено.

Кодът се състоеше от особен изговор, паузи, ударения, прокашляния и запъвания на някои ключови изречения. Инструкции получавах от хора, които така и не видях. Те ми предаваха в кои изречения от предаването трябва да се появят нужните знаци. И до ден днешен не знам каква информация е минала през мен. От простотата на повечето инструкции мога да заключа, че съм отговарял само с „да“ или „не“ на въпроси, предварително поставени на агентурната мрежа. Понякога, както например беше при подготовката за десанта в Нормандия, инструкциите ставаха по-сложни, така че фразите и дикцията ми звучаха като в последната фаза на двойна пневмония.

Това беше степента на моята полезност за каузата на Съюзниците.

Осигуриха ми прикритие. Изобщо не признаха, че съм бил американски агент, но обвинението в предателство срещу мен така и не стигна до съда. Бях освободен благодарение на несъществуващи юридически пречки, свързани с поданството ми, а след това ми помогнаха да изчезна.

Пристигнах в Ню Йорк под друго име. Започнах нов живот, така да се каже, в таванското апартаментче, гледащо към тайната градинка.

Оставиха ме на мира — до такава степен, че можах да върна собственото си име и никой не се питаше дали аз съм онзи Хауард У. Камбъл, младши. Понякога срещах името си във вестника или в някое списание, но не като на заслужил човек, а сред списъците на военнопрестъпниците, успели да се укрият. Носеха се слухове, че съм в Иран, Аржентина, Ирландия… Говореше се, че израелските тайни служби ме търсят под дърво и камък.

Но както и да е — никакъв агент не почука на вратата ми. Никой не почука на вратата ми, макар че името на табелката беше написано съвсем ясно: Хауард У. Камбъл, младши.

До самия край на моето чистилище в Гринидж Вилидж, най-много се приближих до възможността позорът ми да бъде разкрит, когато отидох при един лекар евреин в същата сграда, в която беше апартаментът ми. Палецът ми беше инфектиран.

Лекарят се казваше Ейбрахам Епстайн. Живееше с майка си на втория етаж. Току-що се бяха нанесли.

Казах му името си, но то не му говореше нищо. Говореше нещо на майка му. Епстайн беше млад, току-що завършил медицинското си образование. Майка му беше стара — натежала, мудна, с дълбоки бръчки, тъжно, горчиво бдителна.

— Това е много известно име — каза тя. — Би трябвало да знаете.

— Моля? — попитах аз.

— Не сте ли чували за друг човек на име Хауард У. Камбъл, младши?

— Може да има и други — съгласих се аз.

— На колко години сте?

Казах и.

— Значи сте достатъчно възрастен, за да помните войната.

— Забрави тази война — укори я синът и твърдо, но с обич. Тъкмо превързваше палеца ми.

— Никога не сте слушали радиопредаванията на Хауард У. Камбъл от Берлин, така ли? — продължи да настоява тя.

— Да… сега си спомних — отвърнах аз. — Бях забравил. Беше толкова отдавна! Никога не съм го слушал, но си спомням, че го споменаваха в новините. Тези неща избледняват.

— Така и трябва — намеси се младият доктор Епстайн. — Принадлежат на един безумен период, който трябва да бъде забравен колкото се може по-скоро.

— Аушвиц — каза майка му.

— Забрави за Аушвиц — настоя доктор Епстайн.

— Знаете ли какво беше Аушвиц? — попита ме майка му.

— Да — отвърнах аз.

— Там прекарах младостта си, а синът ми, докторът, детството си.

— Никога не мисля за това — прекъсна я доктор Епстайн рязко. — Готово. Палецът ви ще се оправи след ден-два. Дръжте го сух и затоплен.

И ме поведе към вратата.

— Sprechen-Sie Deutsch? — извика майка му след мен, когато си тръгвах.

— Моля?

— Попитах дали говорите немски.

— А… — казах аз. — Не… боя се, че не. — Реших да направя срамежлив експеримент с езика. — Nein? Това значи „не“, нали?

— Точно така — кимна тя.

— Auf wiedersehen. Това е „довиждане“, нали?

— Докато се срещнем пак.

— О! Е… auf wiedersehesn.

— Auf wiedersehen — промърмори тя.