Кърт Вонегът
Съдби, по-лоши от смъртта (9)

ОСМА ГЛАВА

(Първият ми разказ, който влезе в сериозен конфликт с крайно дясното крило на християнската религия, беше за пътници във времето, които се завръщат в библейските години и откриват, че Христос е бил висок само 157 сантиметра. Убеден съм, че показах по-голямо уважение и обич към него от критиците на разказа, тъй като изрично подчертах, че не ме интересува външния Му вид. И О’Хеър беше нисък (е, не чак толкова), но това не му попречи да бъде най-добрият адвокат по наказателни дела в новата история на община Нортхамптън, Пенсилвания. Той си беше истински МЕСТЕН герой. А аз — неговият стар боен другар, бях единственият присъстващ на погребението му, който нито бе член на семейството, нито пък живееше в щата.)

Свободата на словото, залегнала в Първата поправка, ни гарантира и болка, а не само права. („Без болка, няма полза“ — както обичат да повтарят експертите по физическа подготовка.) Аз получавам силни болки от това, което говорят и пишат другите американци, често дори ми се иска да повърна. Лош късмет, нали?

Когато Чарлтън Хестън (киноактьор, който преди време игра Иисус с избръснати подмишници) се появява на телевизионния екран (съобщение на обществените институции?) и започва да хвали дейността на Националната оръжейна асоциация (в която членувах още като дете, заедно с баща ми) и ме уверява, че трябва да изпитвам радост от факта, че цивилните граждани имат право да държат бойно оръжие у дома, на работното си място или в колата си, аз имам чувството, че слушам ода, възхваляваща бацилите на опасна заразна болест. Просто защото пушките в ръцете на цивилните граждани ежедневно убиват голям брой невинни хора.

(Когато завърших 43-о общинско училище в Индианаполис, всички абитуриенти трябваше да обявят онези свои намерения, с които ще помогнат на света да стане по-добро място за живеене. Аз обещах да открия лек за някоя неизлечима болест. Е, оказа се, че не ми трябва електронен микроскоп, за да открия някой автомат АК-47 или пък „Узи“…)

Ето какво четем в Алинея II на „Харта за правата на човека“: „Една добре функционираща милиция е необходима за сигурността на свободната държава, но тя не трябва да нарушава правото на хората да притежават и носят оръжие“.

Великолепен текст! Не бих пипнал дори запетайка в него. Иска ми се само да попитам някой добре охранен и добре платен член на НОА^[1], който подкрепя подобни текстове в законодателните органи на щатско и федерално равнище, как тежко въоръженият гражданин на тази страна, независимо дали е мъж, жена или дете, може да бъде третиран като член на „добре функционираща милиция“, след като не е нает от никаква официална институция, не е ръководен и насочван от такава институция, а разчита единствено на собствената си преценка за всяка отделна ситуация.

(Този Гордиев възел ще разрежа така: според мен в случая става въпрос за болна фантазия, за нещо като Армагедон: някоя нощ лошите хора — бедни, с тъмен цвят на кожата, неграмотни, мързеливи и побъркани от наркотици — просто ще атакуват спретнатите къщички на добрите бели хора, които са се трудили упорито, за да се сдобият със собственост, а на всичкото отгоре имат време и пари за благотворителна дейност.)

Когато бях РПК, имах славата на отличен стрелец, може би най-добрият във взвода. И признавам, че за нищо на света не бих допуснал някой от споменатите motherfuckers в дома си.

Според мен стрелбата не е никакъв спорт. Съвременните оръжия действат с лекотата на джобни запалки. Ако не вярвате, попитайте всяка жена, която е прегърнала идеята за „добре функционираща милиция“, станала е член на НОА и е отишла в най-близкия оръжеен магазин да се снабди с пушка. След което е надупчила мъжа или любимия си като швейцарско сирене… Когато чуя да казват за някого, че е добър стрелец, аз веднага си го представям как сръчно борави с някоя запалка „Дзипо“ или „Бик“ и си викам: браво, страхотен атлет!

Подобно на Чарлтън Хестън, Джордж Буш също е пожизнен член на НОА. Затова ми става още по-обидно, че този човек изобщо не забеляза най-красивия, най-благородния и най-поетичния принос на Америка към човечеството до този момент. Става въпрос за изследването на Слънчевата система от отрупаната с камери космическа сонда „Вояджър-2“. Благодарение на тази благородна птица (която мога да сравня единствено с гълъба на Ной) ние получихме възможност да видим всички планети на Слънчевата система, заедно с луните им! Вече не е нужно да гадаем дали там има живот, дали следващите поколения биха получили подслон на някоя от тях. (Всичко това го забравете!) Но как постъпи нашият президент, когато „Вояджър-2“ напусна Слънчевата система завинаги и изпращаните до Земята снимки ставаха все по-размити и неясни? („Работата ми е свършена.“) Призова ли ни той да благодарим на тази вълшебна птичка? Не. Той беше зает с друго — страстно ни убеждаваше, че Алинея ХХVII на Конституцията трябва да бъде променена, за да забраним използването на парчета плат с цветовете на американското знаме във всекидневното си облекло… Тази поправка безспорно би съперничила по глупост на декрета на римския император Калигула, който провъзгласил коня си за консул.

(Много се безпокоя от това, което преподават в Йейл.)

Въпреки всичко успях да направя едно оптимистично обръщение пред випуск 1990 година на университета в Роуд Айланд. (Излизащият в пенсия ректор на въпросното учебно заведение се казва Едуард Д. Еди, с него навремето бяхме колеги в „Корнел Дейли Сън“ и това беше причината да се появя на въпросното тържество.) Започнах словото си с кратко напомняне на речите от тоя сорт, които произнасяше Кин Хабърд — хуморист от Индианаполис, чиито вицове запълваха вестниците по времето на моята младост. Та в своите речи той съветваше колежите да разпределят равномерно наистина важните неща в програмите си, а не да ги струпват на главата на бедните студенти само в последната година от обучението им.

(По мое мнение Кин Хабърд беше не по-малко духовит от Оскар Уайлд, сред афоризмите му имаше и такива бисери: „Не познавам човек, който би се съгласил да работи срещу това, което струва в действителност“ или: „Ако някой каже, че не го прави за пари, значи става въпрос именно за пари“…)

Първото нещо, което предложих на абсолвентите от випуск 1990-а, беше заглавието на моето слово: НЕ СЕ ОТНАСЯЙТЕ ЦИНИЧНО КЪМ АМЕРИКАНСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ, ЗАЩОТО ТОЙ ЕДВА ЗАПОЧВА.

Споменах, че често са искали от мен да говоря за цензурата, вероятно защото книгата ми „Кланица пет“ редовно беше изхвърляна от училищните библиотеки. (Тя е включена в списъка на потенциално опасните книги, който е създаден някъде през 1972-а. Оттогава насам в него няма нови заглавия.)

— Получих няколко писма от читатели в Съветския съюз — казах пред аудиторията си аз. — Всички те бяха твърдо убедени, че моите книги тук са отдавна изгорени на клада. (В действителност това се случи само веднъж — В Дрейк, Северна Дакота.) Отговорих им, че цензурата винаги е била локален проблем. Когато съм бил дете, същите тези провинциални общности са горили на клада и хора. И усетих, че най-сетне си идваме на темата…

Горени на клада са били предимно чернокожи. Най-значителната промяна в тази страна от детските ми години насам е намаляването на расизма. Но можете да ми вярвате, че той лесно ще се възроди, стига с тази задача да се заловят достатъчен брой демагози. Ала в момента ние все пак сме достигнали нивото да съдим за хората по това, което те действително представляват, а не според това доколко приличат на нас или на нашите роднини. На практика сме най-добрите в това отношение — много по-добри от останалите народи. В повечето страни на света хората дори не се замислят за това, което вършим ние.

Коя е причината за тази положителна промяна в отношението ни? Потиснатите и онеправдани малцинства, които приемат обещанията на „Харта за правата на човека“ с кураж и достойнство.

Възражда ли се цензурата? Вероятно мислите, че да, защото медиите говорят само за това. Според мен обаче цензурата винаги е била сред нас, като болестта на Алцхаймер. Но едва напоследък ние успяхме да я идентифицираме като болест и започваме да я лекуваме. Новото в случая не е цензурата, а фактът, че вече я идентифицираме и съзнаваме вредното й влияние върху плуралистичната демокрация.

Робството в Съединените американски щати е съществувало цели сто години, преди да бъде идентифицирано като социална болест, срещу която трябва да се борим. Можете ли да си го представите? Не ви ли напомня за Аушвиц? Какъв идеал за свободата сме били в очите на останалите народи, след като сме били собственици на други човешки същества и сме ги третирали като скотове? Всъщност, кой пръв ви е казал, че ние сме идеал за свободата в световен мащаб? Кой ви е излъгал така безсрамно?

Томас Джеферсън е бил робовладелец и това не е правило впечатление на никого. Все едно, че е имал на носа си цирей с големината на орех, но околните са го приемали като нещо в реда на нещата. Преди време дадох този пример и пред ваши колеги в Университета на Вирджиния, основан именно от Джеферсън. След което един професор по история се зае да ме убеждава, че Джеферсън не е бил в състояние да освободи своите роби до преклонна възраст, тъй като всички те били ипотекирани, а той самият бил на прага на банкрута…

Представяте ли си? В страната на свободата е било възможно да залагаш хора, дори невръстни бебета! Какъв срам за всеки от нас! Защото вече не можем да отидем при лихваря и да заложим чистачката си, заедно със стария саксофон!

И още: Бостън и Филаделфия твърдят, че са истинската люлка на свободата. Но кой от тези два града има право? Нито единият, нито другият… Свободата в Съединените американски щати се ражда едва сега, а не през 1776 година. Тогава робството е било законно. Дори белите жени не са имали никакви права върху собствеността си, стига в семейството им да е имало дори един жив мъж — баща, съпруг или далечен роднина. Свободата само е ЗАЧЕНАТА в Бостън и Филаделфия. Тези два града са били нещо като мотел на свободата…

Ще ви дам друг пример: бременността при опосумите има продължителност дванайсет дни, а при индийските слонове — двайсет и два месеца. Но бременността на американската свобода продължава над двеста години, приятели!

Едва в наши дни започва сериозно да се говори за истинска свобода, за даване на реални икономически, юридически и социални права на жените и етническите малцинства. Нека свободата най-сетне се роди, нека плачът на това дълго чакано бебе се чуе не само в Кингстън, но и във всяко селце и колиба на тази огромна и богата страна. Не страната на Джеферсън, а страната на вас — младите. Струва ми се, че вече чувам бебешки плач. И това е плач на радост.

Да живее Випуск 1990-а! Да живеят всички, които ви помогнаха да станете образовани граждани на тази страна и по този начин да допринесете за нейното благосъстояние!

Благодаря за вниманието.