Кърт Вонегът
Съдби, по-лоши от смъртта (18)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

„— Кои са добрите и кои са лошите в Мозамбик? — попитах.

Седях пристегнат от коланите в един реактивен самолет, който ме пренасяше от Йоханесбург, ЮАР, до Мапуту — столицата на бившата португалска колония Мозамбик, където никога не бях ходил. За тази страна знаех само, че е красива и гостоприемна като Калифорния, разполага с няколко добри пристанища по най-дългата крайбрежна ивица в Африка, не е свръхнаселена и през годината падат достатъчно валежи, за да бъде истинска Райска градина. Но вместо всичко това е превърната в ад от човеците…“

Така започва материалът, който написах в началото на 1990 година за списание „Парейд“. Това беше годината, в която тъй наречените страни от Комунистическия блок престанаха да поддържат изтъркания от дълга употреба мит, според който в света продължава борбата между добрия и лошия обществен строй. (Докато бях ученик в гимназията „Шортридж“, чиито цветове бяха синьото и бялото, всички ние страстно мразехме техникума „Арсенал“, който си беше избрал зеленото и бялото. Веднъж, докато се прибирах у дома след поредния футболен мач между „Шортридж“ и „Арсенал“, облечен в екипа на нашата гимназия, бях спипан от група получовеци от споменатия техникум, които здравата ми натъртиха кокалите. Или, както щях да призная пред Бени Гудман години по-късно, „и аз съм опитвал тоягата“…)

„Непознатият, когото попитах за добрите и лошите в Мозамбик, беше американец на име Джон Йейл — човек с достатъчно опит в тази страна — продължаваше есето ми за «Парейд». — Работеше за «Възглед за света», една американска евангелистка благотворителна организация, която доставяше храна, облекло и други стоки от първа необходимост за безпомощните бежанци на тази страна, които надхвърляха милион. Всъщност доста по-малко хора от онези, които се тъпчат в днешния Мексико Сити. Тези хора били прогонени от малките си ферми, а техните домове, училища и болници били опожарени и изравнени със земята от техни сънародници, наричащи себе си (на португалски) Национална съпротива на Мозамбик или съкратено РЕНАМО.

(Нашите неоконсерватори, съкратено НЕОКОНИ, бяха дълбоко убедени, че РЕНАМО е «пижамата на котката», тоест — най-достойните за уважение хора в тази африканска страна. След публикуването на този материал получих няколко писма от тях. Съдържанието на тези писма ми напомни начина, по който Дийн Мартин представи Франк Синатра преди време — каза, че Синатра ще ни разкаже за ДОБРИТЕ дела на Мафията…)

Джон Йейл отвърна, че неговата работа не е да застава на страната на когото и да било от участниците в една гражданска война, а да помага на хората, изпаднали в беда — независимо кой какво казва за тях. Но зад внимателно подбраните изрази, с които този човек говореше за РЕНАМО, личеше, че обучаваните и снабдявани с оръжие от бели южноафриканци и родезийци членове на тази организация, които безчинстват, изнасилват и убиват от 1976 година насам, не бива да бъдат третирани като хора. РЕНАМО се бе превърнала в неизлечима болест за тази страна, извън всякакъв контрол. В същото време войниците от редовната армия били толкова бедни и малобройни, че присъствието им оставало напълно незабележимо и не си струвало да говорим за него. Били нещо като единични случаи на холера или чума, за които не си струва да се споменава, особено когато става въпрос за такива общочовешки понятия като доброто и злото…

В езика на всеки народ съществува по някоя стара и излъскана от употреба дума, която се използва за описание на върлуващите банди от коравосърдечни грабители и убийци — банди, които се състоят от духовни инвалиди, болни от неизлечима болест, съществуващи единствено заради себе си. На английски тази дума е БАНДИТИ, а на португалски — БАНДИДОС. Скоро щях да разбера, че в Мапуто и другите по-големи населени места в Мозамбик БАНДИДОС е синоним на РЕНАМО.

«Болни от неизлечима болест» ли казах? Според данни на нашия Държавен департамент, само от 1987 година насам РЕНАМО е избила над 100 000 мирни граждани на Мозамбик, между които 8 000 деца под петгодишна възраст, повечето от които са били завличани в джунглата и оставяни там да умрат от глад. По всяка вероятност нашето правителство е оказвало тайна помощ на РЕНАМО, тъй като официалната политика на Мозамбик в близкото минало е била откровено промарксистка. С тази тайна помощ може да се обясни и откритата намеса на ЮАР във вътрешните работи на страната. Но дори да е било така, това вече е минало. БАНДИДОС са толкова малобройни и толкова ненавиждани, че никога не биха могли да завладеят страната. А всички останали — САЩ, СССР, Международният червен кръст, «Кеър» и Джон Йейл от «Възглед за света» — правят всичко възможно, за да облекчат агонията на полуголите и гладни бежанци, които нямат нищо общо нито с марксизма, нито с капитализма. В тази връзка ще добавя, че всички жители на Мапуто, с които разговарях по-късно и които бяха достатъчно образовани, за да имат някаква представа от марксизма, изпитваха онова отвращение от «социалистическия идеал», което положително са изпитвали жителите на Москва, Варшава или Източен Берлин…

Смених реактивния самолет с двумоторен «Чесна», в който имаше едва осем места за пътници, управляван от младеж с квадратна челюст на име Джим Фрийзън, който доскоро бил горски пилот в северозападните части на Канада. Джим не посмя да лети ниско, за да ни даде възможност да разгледаме пейзажа отблизо, тъй като БАНДИДОС били навсякъде. Те без колебание стреляли по лодки и самолети, по камиони и леки коли — изобщо по всичко, което би могло да облекчи адските мъки на обикновените хора. Наемането на тази «Чесна» от наша страна не беше лукс, а необходимост, тъй като всички пътища там долу били превърнати от бандитите в минни полета и смъртоносни капани…

(Преди да тръгна на това пътешествие бях запитан не ме ли е страх, че ще ме убият. На което отвърнах: «Отивам в Мозамбик, а не в южен Бронкс».)

Представете си Калифорния с неизползваеми пътища, с опожарени ферми и селски жилища, представете си цялото й население, наблъскано в големите градове и разчитащо единствено на хранителни доставки по въздуха. Ако успеете да си представите това, добре дошли в Мозамбик.

От 9 до 13 октомври — периодът, в който Уолстрийт преживя един малък трус, Джим Фрийзън превозваше малката ни групичка от един изолиран и мизерен бежански лагер в друг. Бяхме няколко души с медийни контакти в Щатите, включително кореспонденти на «Ню Йорк Таймс», «Уошингтън Поуст», «Нюзуик» и Си Ен Ен. Това, което видяхме, не се различаваше много от онова, което всеки гражданин на Съединените щати е виждал в различните илюстровани издания — независимо дали става въпрос за нацистките лагери на смъртта, Биафра, Судан и още куп подобни места. Аз самият бях виждал толкова гладни хора само два пъти през живота си — в края на Втората световна война, като военнопленник в Германия, и в Биафра — по време на Гражданската война в Нигерия.

(В романа «Синята брада» описвам една долина, претъпкана с бежанци от Втората световна война. Картината не беше плод на въображението ми, а съвсем истинска. Двамата с О’Хеър бяхме там.)

В Мозамбик видях подобна картина — полумъртви от глад деца с очи като чинии, зрели хора с гръден кош, който наподобява птичи кафез… Но видях и нещо ново: умишлено обезобразени хора, чиито уши и носове бяха отрязани с остри ножове…

(Да, видях ги в действителност, а не само чух за тях. Дори разговарях с неколцина — разбира се, чрез преводач. Никой не ми ги докара специално за целта, обезобразените им лица просто бяха част от тълпите хора, които ни наобикаляха. Кандидат-мъртъвци поради липса на калории.)

Това тъжно пътуване осъществихме по покана на «Кеър»^[1] — една по-стара и по-голяма благотворителна организация от тази на Джон Йейл. Нейните представители таяха надеждата, че с наша помощ обикновените американци ще научат за агонията на един далечен народ, както и за това, което подпомаганите от тях благотворителни организации вършат за облекчаване на страданията му.

(«Кеър» е създадена след Втората световна война, в помощ на гладуващите сред руините на Европа хора. По-късно дейността й се насочва към нуждите на изпадналите в беда народи от Третия свят. Неотдавна един от нейните ръководители в Ню Йорк сподели с мен, че сега, след рухването на Руската империя, те по всяка вероятност отново ще насочат усилията си към Европа, главно чрез доставки на хранителни продукти, трактори, резервни части, и т. н. Основната селскостопанска «техника» в Мозамбик е пряко свързана със замърсяването на околната среда — просто защото тамошните селяни почистват нивите си, като палят стърнищата. Тук може би трябва да благодарим на РЕНАМО, която направи всичко възможно да ги откаже от този лош навик.)

Придружаваше ни Дейвид П. Неф — ръководител на мисията на «Кеър» в Мозамбик, 43-годишен, родом от Ню Атънс, Илинойс — градче, което не беше виждал от доста време, тъй като преди Мозамбик бе работил за Корпуса на мира в Камерун… Работата му тук беше изтощителна: отговаряше за доставката, осчетоводяването и разпределението на пристигащите от цял свят храни, които трябваше да достигнат до най-силно нуждаещите се навреме, неразделени и неоткраднати. Същото бе вършил в Либерия, ивицата Газа, Филипините, Сомалия и Сиера Леоне. Тук, в Мозамбик, негов основен враг не беше РЕНАМО, а неефективността.

(Дали следващото жилище на Дейв и семейството му няма да е някъде из Варшава или Ленинград? Дали няма да му се наложи да учи и тези езици?)

Няма да повтарям покъртителните истории, които чух от устата на Дейв. Както вече споменах, достатъчно е да оцветите старите снимки от Аушвиц в основните тонове на кафявото и черното и ще получите пълна представа за това, с което този човек се сблъсква всеки ден. Ще ви предам какво ми каза Дейв по време на полета към поредния бежански лагер, разположен до градчето Маромеу, на устието на гъмжащата от крокодили река Замбези. Снижихме се за кацане и прелетяхме над градчето, чиито жители чоплеха градинките си с мотики, без да се опасяват от поредния набег на въоръжените до зъби грабители, които някои американци продължават да наричат «борци за свобода». Дейв сподели, че снабдяването на РЕНАМО с амуниции, мини и ракетни установки е толкова евтино, че те изобщо нямат нужда от помощта на ЮАР, ЦРУ и когото и да било. Според него за тази цел били достатъчни около четири милиона долара годишно — толкова, колкото в Щатите струва производството на филм без големи звезди или пък някой по-засукан бродуейски спектакъл. Сума по джоба на няколко богати индивиди извън Мозамбик или пък на един-единствен милиардер.

Дейв добави, че ако БАНДИДОС завладеят столицата Мапуту (нещо, което вероятно биха постигнали без особени усилия, тъй като отдавна действат из предградията й), те вероятно ще се огледат и ще кажат: «Дотук добре, ами сега?». Познанията им за транспорта се изчерпват със стрелбата по всичко, което се движи. А познанията им за болници и училища — как да ги взривят или опожарят.

Гладните, претръпнали от преживените ужаси и страдания фермери в Маромеу и околностите му, работеха на открито в малките си градини. Те със сигурност не бяха чували нищо за Карл Маркс, нито пък за Йоханесбург, Ню Йорк или Москва… Джим майсторски приземи машината на късата и неравна писта, край която личаха останките от един ДС-3, който бе катастрофирал едва преди няколко дни. Петнайсетина минути по-рано имахме шанса да видим под себе си голямо стадо диви слонове, поне стотина на брой.

Дейв и Джим познаваха добре злополучната машина, която бе носила прякора «Малката Ани» и в продължение на години бе доставяла храна и облекло на бежанците. В един момент обаче приборите за приземяване най-сетне отказали и «Малката Ани» се приземила по корем, повреждайки непоправимо корпуса си. С положителност беше по-стара от Дейв Неф. Последният самолет от типа ДС-3 слиза от конвейра през 1946 година — когато «Кеър» все още има задачата да доставя храни в гладна Европа, а чернокожите жители на Мозамбик имат пред себе си още трийсет години робство под ботуша на португалските колонизатори.

Сред първите такива жители, които видяхме след кацането, бяха двама кльощави мъже, облечени в тениски, вероятно част от последната доставка на «Малката Ани». Върху едната бяха изрисувани знамената на няколко американски яхт-клуба, върху другата един триъгълник с буквата S. Сиреч собственикът й е един кротък Кларк Кент в личния си живот, но пред нас изведнъж се е превърнал в Супермен.“

(Това е финалът на материала ми за „Парейд“. Подобен материал написах и за „Ню Йорк Таймс“, но съм го забутал някъде. Всъщност, да върви по дяволите… Помня, че в него бях посочил едно странно историческо съвпадение: народът на Мозамбик прогонва своите португалски господари (които, между другото, им забранявали да карат автомобили) точно по времето, когато нас ни изхвърлят от Виетнам. Ето колко млада нация са те. Първото им желание след така мечтаната свобода било да се научат да четат, пишат и смятат. РЕНАМО продължава да прави всичко възможно да попречи на това тяхно желание — с помощта на модерни оръжия и средства за комуникации, които продължават да пристигат Бог знае откъде. Преди да си тръгнат, португалците запълнили с цимент водопроводите и тоалетните на всички обществени сгради, хотели и болници, просто защото вече не били тяхна собственост…)

Във „Връбница“ съм включил и едно есе, което написах след завръщането си от Биафра. Обитателите на тази територия (главно бунтовници от племето Ибос) бяха блокирани толкова успешно, че косите на децата им станаха червени, а ректумите им бяха обърнати наопаки и висяха навън като водни съединения. От липса на протеини, разбира се. Когато се прибрах у дома (семейството ми беше на ски във Върмонт), аз наех стая в стария манхатънски хотел „Роялтън“ и изведнъж избухнах в плач. По-скоро рев, по-скоро кучешки вой… Това не ми се случи по време на Втората световна война. Не пролях дори една сълза и след завръщането си от Мозамбик. За последен път плаках (кротко и без да вия като куче), когато умря съпругата ми Джейн. (Същата, която при завръщането ми от Биафра караше ски.) След смъртта й синът ни Марк — докторът, каза, че той самият не би се подложил на всичките ужасни терапии, благодарение на които Джейн живя толкова дълго с рак…

Докато пишех (със сухи очи) материала си за Мозамбик, случайно срещнах един стар съученик от „Шортридж“ — инженера-изобретател Хърб Харингтън. Пред него споделих, че след Биафра нещо е станало с мен. Видяното в Мозамбик ме беше впечатлило интелектуално, но не и емоционално… Видях как умират момиченца на възрастта на скъпата ми Лили, просто защото са били докарани в бежанските лагери прекалено късно, след дълго гладуване в джунглата. Но това не ме бе впечатлило кой знае колко… Хърб каза, че е изпитал абсолютно същото по време на Втората световна война, когато му се случвало да види цели влакови композиции с китайци, станали жертва на гладната смърт. Само след една седмица подобни гледки изобщо не му правели впечатление…

(Имам една снимка, която ме показва по време на действие в Мозамбик. Тоест — демонстрирам какво означава мускулест християнин в туристически одежди, които вероятно са дело на дизайнер от калибъра на Ралф Лорен. Аборигените буквално не знаеха какво да правят по време на тази демонстрация — дали да ослепеят, или да се насерат. Аз, разбира се, уредих нещата…)