Лий Чайлд
Лесни за убиване (28)

28

Капитанът ги заведе в чакалня на втория етаж. Явно често се използваше. Осветлението беше луминесцентно, подът бе покрит с линолеум, имаше пластмасови столове, безредно струпани около ниски маси с кръгове от кафе отгоре. Беше доста мръсно, а кошчетата за боклук преливаха от изхвърлени пластмасови чаши за кафе.

— Не е кой знае какво — каза капитанът, — но разполагаме само с това. Големите шефове също чакат тук.

По три часа ли? — искаше да попита Ричър, но се сдържа. Благодари на капитана, застана до прозореца и се загледа навън, към пистите. Там също беше спокойно. Харпър застана до него за секунда, а после се обърна и седна на един стол.

— Най-после ми кажи за какво става дума! — подкани го Харпър.

— Да започнем с мотива — отвърна той. — Кой има мотив?

— Не знам.

— Спомни си Ейми Калан. Ако беше единствената жертва, кого щеше да потърсиш тогава заради мотив?

— Съпруга й.

— Защо?

— Когато жертвата е жена, винаги се проверява съпругът. Мотивите много често са лични, а най-близкият до жертвата обикновено е съпругът й.

— И как щеше да постъпиш в такъв случай?

— Как? Както винаги. Трябва да го накараш да се изпоти, да провериш алибито му, да душиш зад гърба му, докато не се издаде.

— И човек трудно би издържал, нали?

— Рано или късно рухва.

Ричър кимна.

— Добре. Да предположим, че е бил съпругът на Ейми Калан. Как би могъл да избегне този тормоз?

— Не може да го избегне.

— Може. Ако намери още няколко жени, които по нещо приличат на жена му, и убие и тях. И при това ги убива по странен начин, който възбужда въображението. С други думи, като прикрие своя обект зад параван от безумия. Може да отклони вниманието от себе си, като скрие личната си връзка сред множеството. Къде най-лесно може да се скрие песъчинка?

Харпър кимна.

— На плажа.

— Така е.

— Значи е съпругът на Калан?

— Не, не е той — каза Ричър. — Но?

— Но ни е нужен мотив, свързан с някоя от жените — каза тя. — Не с всички тях. Само с една, останалите служат за маскировка. Пясък на плажа.

— Камуфлаж — каза той. — Заглушаващ шум.

— Тогава коя е истинският обект на убиеца?

Ричър не отговори. Отдалечи се от прозореца и седна да чака.

 

 

Чакаш. Тук, високо горе, е студено. Студено и неприятно, особено когато се налага да се снишаваш зад скалите. Духа влажен вятър от запад. Но ти просто чакаш. Наблюдението е много важно. Сигурността е всичко. Знаеш, че ако запазиш концентрацията си, можеш да постигнеш всичко. Абсолютно всичко. Значи трябва да чакаш.

Наблюдаваш ченгето в колата и се забавляваш с мисълта за неудобното положение, в което е изпаднал. Съвсем близо до теб е, но сякаш е в различен свят. Ти можеш да направиш само няколко крачки назад и да разполагаш с безкрайни пространства планински склон, който да използваш за тоалетна. Той е долу, в цивилизацията. Улици, тротоари, дворове. Не може да го направи там. Ще го арестуват. Ще трябва сам себе си да арестува. И двигателят не работи. Значи в колата е студено. Студът облекчава ли, ши утежнява положението му?

Наблюдавай го. И чакай.

 

 

Капитанът се върна при тях малко преди края на третия час и ги заведе долу, после навън през същата врата, през която бяха влезли. Отпред ги чакаше служебна кола.

— Приятен полет — пожела им той и се прибра.

Колата измина около километър и половина по обиколен път и спря пред голям пътнически боинг. Приключваха зареждането с гориво, механиците извършваха последните проверки. Самолетът беше чисто нов и безупречно бял.

— Не ги боядисват, преди да се уверят, че са годни за експлоатация — обясни шофьорът.

До предната врата беше опряна подвижна стълба. Най-горе се беше събрал униформеният екипаж, с черни куфарчета и дебели папки с документи в ръце.

— Добре дошли на борда — поздрави ги един от пилотите. — Няма да имате проблем с местата.

Имаше двеста и шейсет места. Всъщност това беше редовен пътнически самолет, но без обичайните удобства — нямаше телевизори, списания, нито бутони за повикване на стюардесата. Нямаше одеяла, възглавници и слушалки за музика. Седалките бяха в еднакъв защитен цвят. Тапицерията миришеше на ново. Ричър избра три седалки за себе си и се просна върху тях, облягайки се на илюминатора.

— Доста летяхме през последните няколко дни — отбеляза той.

Харпър седна зад него и закопча предпазния колан.

— Така е — отвърна тя.

— Един момент, моля — извика вторият пилот, който беше застанал малко по-нататък на пътеката. — Да изясним нещо. Това е военен полет, а не гражданска авиация, така че ще ви приветствам на борда по подобаващ начин. Това, което ще ви кажа, е: не се безпокойте, няма да се разбием, а дори и да се разбием, ще станете на кайма и после на пепел, така че ще ви е все едно.

Ричър се усмихна. Харпър не му обърна внимание.

— Е, кой е истинският му обект? — настоя тя.

— Можеш да се сетиш и сама — отговори той.

Самолетът потегли, направи завой и се насочи към полосата за излитане. След минута вече се озоваха във въздуха и плавно и безшумно полетяха над Вашингтон. Мощната машина продължаваше да се издига рязко нагоре. След това премина през слоя от облаци и пое курс на запад.

 

 

Онзи все още се стиска. Не е излизал от колата, а тя не е помръдвала от мястото си. Видя как другият му донесе обяд. И чаша кафе. Съвсем скоро горкият глупак ще се почувства много зле. Но то няма да повлияе на плана ти. И как би могло? Вече е два часът. Време за телефонното обаждане.

Отваряш откраднатия апарат. Набираш нейния номер. Натискаш малкото зелено изображение на телефонна слушалка. Чуваш как се осъществява връзката. Чуваш как звъни. Снишаваш се още повече зад скалите и се приготвяш да говориш. Тук долу като че ли е по-топло. Завет е. Продължава да звъни. Ще се обади ли? Може би не. Опърничава кучка като нея, способна да не пусне охраната си да използва тоалетната, като нищо може и да не вдигне телефона. За миг те обзема паника. Какво ще правиш? Ами ако не вдигне слушалката?

Обажда се.

— Ало?

Гласът й прозвуча предпазливо, раздразнено и отбранително. Мисли, че е сержантът от полицията, готов да се скара с нея. Или координаторът от ФБР, който иска да я вразуми.

— Здравей, Рита — казваш ти.

Чува гласа ти и усещаш как се успокоява.

— Да?

Ти й казваш какво искаш да направи.

 

 

— Не е първата — каза Харпър. — Първата жертва трябва да е случайна, за да ни отклони от следата. Вероятно няма да е и втората. Втората създава впечатлението за схемата.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Калан и Кук са убити за камуфлаж. С тях е пусната димната завеса.

Харпър кимна мълчаливо. Беше се преместила на седалките встрани от него в празния самолет. Изпитваше странно чувство, познато, но и необичайно. Бяха заобиколени само от еднакви празни седалки.

— От друга страна — продължи тя, — не би оставил истинския си обект за накрая. Би трябвало да я премахне при първа възможност, преди да се е разкрило нещо.

— Съгласен съм — кимна Ричър.

— Значи е третата или четвъртата.

Ричър кимна мълчаливо.

— Коя обаче? Къде е ключът от загадката?

— Навсякъде — отговори той. — Както винаги навсякъде. Отсъствието на улики, боята, уединеността, липсата на насилие.

 

 

Обядът й се състоеше от сбръчкана ябълка и парченце швейцарско сирене. В хладилника просто нямаше нищо друго. Сложи ги в чиния, за да спази някакво подобие на ред. След това изми чинията, отиде до входната врата, отвори я и излезе навън. Остана няколко секунди на студа, после слезе по пътеката до алеята. Полицейската кола все още беше паркирана до входа. Ченгето я видя и свали стъклото.

— Дойдох, за да се извиня — каза тя колкото се може по-любезно. — Не трябваше да се държа така. Просто ми идва малко много, това е всичко. Разбира се, че можете да идвате когато пожелаете.

Ченгето я гледаше стъписано, сякаш не вярваше на ушите си. Тя продължи да се усмихва, вдигна вежди и наклони леко глава сякаш за да го убеди в искреността си.

— Е, в такъв случай ще дойда веднага — каза ченгето. — Ако наистина нямате нищо против.

Тя кимна и го изчака да слезе от колата. Забеляза, че не вдигна стъклото. След малко вътре щеше да стане още по-студено. Тръгна пред него по алеята. Той подтичваше след нея. Сигурно едвам се сдържа, помисли си тя.

— Знаете къде е — каза тя.

Изчака в коридора. Той се върна от тоалетната с облекчение, изписано на лицето му. Тя задържа входната врата, докато той излезе.

— Идвайте когато пожелаете. — Само звъннете на вратата.

— Благодаря, госпожо — кимна той. — Ако сте сигурна, че…

— Сигурна съм. Благодарна съм ви за това, което правите за мен.

— Затова съм тук — отвърна той едновременно гордо и срамежливо.

Тя го проследи с поглед, докато се качи в колата, после заключи вратата и отиде в гостната. Погледна пианото и реши да му отдели още четирийсет и пет минути. Може би час.

 

 

Така е по-добре. И моментът може би е подходящ. Макар че не е съвсем сигурно. Експерт си в много неща, но не си уролог. Наблюдаваш го, докато крачи към колата, и преценяваш, че е твърде млад, за да има проблеми с простатата, така че отсега нататък всичко ще зависи от това доколко е пълен мехурът му и дали ще преодолее естественото си нежелание да я безпокои отново. Сега е два и половина, до осем ще трябва да отиде поне още два пъти. Може би веднъж преди и веднъж след като тя умре.

 

 

Небето над Северна Дакота се проясни. Виждаха земята под себе си от десет хиляди метра височина. Помощник-пилотът дойде при тях и им посочи къде се е родил. Някакво малко градче, на юг от Бисмарк. Река Мисури го прорязваше като сребърна нишка. После младежът се върна в кабината и остави Ричър да се удивлява на навигацията. Не знаеше нищо за тези неща. За да стигне от Вирджиния до Орегон, би летял над Кентъки, Илиной, Айова, Уайоминг, Айдахо, а не над Северна Дакота. Беше чувал, че понякога по-краткият път се оказва обиколният маршрут. Знаеше го, но не го разбираше. Как можеше да е вярно?

— Лорейн Стенли е откраднала боята — каза Харпър. — Липсата на насилие доказва, че го познават. Какво обаче ни показва географското местоположение?

— Вече говорихме за това — каза Ричър.

— Показва замах.

Той кимна.

— И бързина.

Тя също кимна.

— И мобилност — добави той. — Не забравяй мобилността.

 

 

В края на краищата тя свири час и половина. Полицаят не дойде и тя се отпусна и свири по-добре отвсякога. Умът й беше зает с нотите и тя увеличи максимално темпото. След това го изсвири малко по-бавно, отколкото бе отбелязано в нотите. Въпреки това прозвуча великолепно. Може би дори по-добре, отколкото ако го беше изсвирила с точното темпо. Беше пленително, логично, достолепно. Рита бе доволна.

Оттласна се назад заедно със стола, вдигна ръце и сплете пръсти над главата си. После затвори капака, изправи се, отиде в коридора и се качи до банята на горния етаж. Застана пред огледалото и среса косата си, после слезе долу и извади якето си от дрешника. Беше доста късо, за да й е удобно в колата, и много плътно, за да я топли. Смени обувките си с по-солидни, отключи вратата към стълбите за мазето и слезе долу. Отвори вътрешната врата на гаража и отключи колата с дистанционното управление. Лампата вътре светна. Тя включи захранването на гаражната врата, запали двигателя и се качи, докато вратата се отваряше.

Изкара колата на алеята и натисна бутона, за да затвори гаража, после вдигна очи и видя полицейската кола, паркирана на пътя й. Слезе, без да изключва двигателя, и тръгна към полицая. Той я изчака да приближи и свали стъклото.

— Отивам до магазина — каза тя.

Той я изгледа за миг, сякаш бе поискала нещо извън включеното в предварителния сценарий.

— Колко време ще се бавите?

Тя сви рамене.

— Половин-един час.

— До магазина ли?

Тя кимна.

— Трябва да си купя някои неща.

Той я погледна пак и после взе решение.

— Добре, но аз ще чакам тук. Наблюдаваме къщата ви, а не вас. Престъпления, извършвани в дома на жертвата, ето с какво се занимаваме.

Тя кимна.

— Нямам нищо против. Никой няма да ме грабне в магазина.

В отговор ченгето кимна мълчаливо. Включи двигателя и се оттегли малко назад, за да може тя да излезе. Проследи я с поглед, докато изчезна зад завоя, после пак зае старото си място.

 

 

Видя как се отвори вратата на гаража, видя я как спря на алеята, видя я как излезе. Проследи и разговора й с ченгето. Видя как ченгето се дръпна, за да освободи пътя, как тя изкара колата и потегли надолу. После ченгето се върна. Усмихваш се и отново се снишаваш зад прикритието на скалите. След това ставаш. Залавяш се за работа.

 

 

В подножието на хълма тя сви наляво, после пое по главната улица в посока към Портланд. Беше студено. Ако температурите продължаха да падат и през следващата седмица, щеше да завали сняг, а тогава колата, която си бе избрала, щеше да изглежда малко смешна. Всички други имаха големи машини, джипове или пикапи, а тя беше взела нисък седан, четири пъти по-дълъг от височината му, златен металик, с алуминиеви джанти и мека кожена тапицерия отвътре. Изглеждаше много скъпа кола, но всъщност беше само с предно предаване и толкова ниска, че можеше да заседне и в най-малката снежна пряспа. През по-голямата част от зимата или щеше да ходи пеша, или да моли съседите си да я возят.

Иначе се движеше леко и безшумно като в сън. Измина трите километра на запад, после намали, за да свие към търговския център. Изчака един камион от насрещното платно, влезе в паркинга, продължи малко по-нататък, заобиколи дясната част на сградата и паркира сама върху тясната ивица отзад. Извади ключовете и ги пусна в чантата си, после тръгна в студа към входа на супермаркета.

Вътре беше по-топло. Взе количка и започна да обикаля щандовете, без да бърза. Нямаше система в пазаруването. Разглеждаше всичко и вземаше продукти, които смяташе, че са се свършили вкъщи. Не бяха много, тъй като в магазина не се продаваше онова, което наистина я интересуваше — партитури и градински растения. Накрая се оказа, че е купила толкова малко неща, че може да плати на експресната каса.

Момичето на касата побра покупките й само в един книжен плик; тя плати в брой и излезе, прегърнала плика. Тръгна вдясно по тесния тротоар и заразглежда витрините. В студения въздух дъхът й се превръщаше на пара. Спря пред магазина за железарски стоки. Беше старомоден и вътре можеше да се намери всичко. Беше пазарувала оттам и преди — костно брашно и изкуствен тор за азалиите си.

Премести плика от супермаркета в едната си ръка и отвори вратата. Издрънча звънец. На касата седеше възрастен човек с кафяво сако, който й кимна за поздрав. Тя тръгна към отрупаните със стока щандове. Мина покрай инструментите и пироните и намери бояджийските материали. Имаше рула евтини тапети, пакети маджун, четки и мечета. И кутии с боя. Рафтовете бяха високи колкото нея. Имаше комплекти с цветни мостри, закачени върху всеки рафт. Рита остави плика с покупките на пода и взе един комплект. Разтвори картончетата като ветрило — съдържаха цялата цветова гама, като огромна дъга.

— Да ви помогна ли, мис? — чу глас.

Беше възрастният продавач. Бе се приближил безшумно, готов да й помогне, за да продаде нещо.

— Тази боя разтваря ли се във вода? — попита тя.

Той кимна.

— Да. Това е латекс. На водна основа е. Разрежда се с вода и мечетата се почистват също с вода.

— Искам тъмнозелена — каза тя и посочи мострите. — Може би като това маслиненозелено.

— Авокадото също не е лошо — отбеляза възрастният.

— Много е светла.

— Ще я разреждате ли с вода? — попита той.

Тя кимна.

— Предполагам.

— Тогава ще стане още по-светла.

— Май ще взема маслиненозелената. Искам да прилича на маскировъчното зелено, което използват военните.

— Добре — кимна възрастният. — Колко?

— Една кутия — отговори тя. — От пет литра.

— С една кутия не може да се покрие кой знае каква площ. Макар че, ако я разредите…

Той занесе кутията до касата и регистрира продажбата.

Тя плати в брой и той сложи кутията в торбичка заедно с безплатна дървена бъркалка за боята, върху която беше написано името на магазина.

— Благодаря — каза тя.

Тръгна към колата с плика с продукти в едната ръка и с торбичката с боята в другата. Беше студено. Погледна небето и видя, че от запад се задават тъмни облаци. Рита стовари покупките на задната седалка, после се качи отпред и включи двигателя.

 

 

Студът изостряше вниманието на ченгето. Ако беше през лятото, от бездействието можеше да му се доспи, но при тези ниски температури това нямаше да се случи. Затова забеляза приближаващата фигура още когато беше на стотина метра надолу по склона. Най-напред видя главата, после раменете и накрая гърдите. Крачеше целенасочено към него, постепенно се изкачваше над скъсения хоризонт. Посивяла коса, гъста, ниско подстригана. Военна униформа. Орли на пагоните, орли на реверите, полковник. Вместо вратовръзка имаше свещеническа яка. Пастор. Военен свещеник, който приближаваше забързан по тротоара. Главата му се поклащаше при всяка крачка. Вървеше доста бързо. Сякаш маршируваше.

Спря рязко пред десния калник на полицейската кола и изви врат към къщата на Симека. Ченгето свали стъклото. Не знаеше как да реагира. Ако беше местен човек, щеше да го помоли да се приближи с тон, който не търпи възражения. Този обаче беше свещеник и нещо повече — полковник.

— Извинете — извика ченгето.

Полковникът се озърна и се приближи до отворения прозорец на колата. Наведе се. Беше висок. Опря едната си ръка на покрива на колата, а другата на вратата.

— Здравейте, полицай.

— Мога ли да ви помогна?

— Идвам при дамата, която живее в тази къща — каза свещеникът.

— В момента не е у дома — отговори ченгето. — Освен това положението е особено.

— Особено ли?

— Тя е под наблюдение. Нямам право да ви кажа защо, но ще ви помоля да се качите в колата и да се легитимирате.

Полковникът се поколеба за миг, сякаш се смути, после се изправи и отвори вратата откъм мястото до ченгето. Качи се в колата и пъхна ръка в куртката си. Извади портфейл. Отвори го, измъкна протрита военна лична карта и я подаде на ченгето. Той я огледа, сравни снимката с лицето до себе си и му я върна.

— Добре, полковник — каза той. — Можете да почакате тук с мен, ако желаете. Вън е доста студено.

— Наистина — съгласи се свещеникът, макар че полицаят забеляза, че е леко запотен. Вероятно заради бързото изкачване по склона.

 

 

— Нищо не мога да разбера — каза Харпър.

Самолетът се спускаше. Ричър го усещаше с тъпанчетата на ушите си. Чувстваше и резките завои. Пилотът беше военен и използваше кормилото. Пилотите от гражданската авиация избягваха да го правят, защото така самолетът поднасяше като кола при остър завой и създаваше неприятно усещане у пътниците. Вместо това те форсираха единия двигател, забавяха другия и машината сменяше плавно посоката. Военните пилоти обаче не се интересуват от удобството на пътниците. Техните пътници не си купуват билети.

— Помниш ли доклада на Поултън от Спокейн? — попита той.

— Е, и?

— Това е ключът. Нещо голямо и очевидно.

 

 

Тя сви вляво от главното шосе и после надясно по своята улица. Ченгето отново беше преместило колата си пред входа. Някой седеше на предната седалка до него. Тя спря на средата на улицата, готова да завие. Надяваше се, че той ще разбере намека и ще се отстрани от пътя й, но вместо това ченгето отвори вратата на колата и слезе, сякаш искаше да говори с нея. Той се приближи сковано от дългото седене на едно място, сложи ръката си на покрива на колата й и се наведе. Тя свали стъклото и той огледа покупките й на задната седалка.

— Купихте ли каквото ви трябваше?

Тя кимна.

— Някакви проблеми?

— Не.

— Един човек иска да ви види. Военен свещеник.

— Онзи в колата ли? — попита тя сякаш само за да каже нещо. Беше очевидно. Виждаше яката му.

— Полковник еди-кой си — обясни полицаят. — Документите му са в ред.

— Кажете му да си върви.

Полицаят се сепна.

— Идва чак от Вашингтон. В документите му пише, че служи там.

— Не ме интересува къде служи. Не искам да се срещам с него.

Полицаят замълча и само погледна назад през рамо. Свещеникът слезе от колата и се изправи в цял ръст на тротоара. Приближаваше. Симека слезе от колата, без да изключва двигателя, и придърпа якето си, за да се предпази от студа.

— Рита Симека? — попита свещеникът, когато приближи достатъчно.

— Какво искате?

— Дойдох, за да проверя дали сте добре.

— Дали съм добре ли? — повтори тя.

— Дали се възстановявате — каза той. — След проблемите.

— Проблеми!?

— След премеждието ви.

— И искате да знаете дали съм добре?

— Може би ще мога да ви помогна.

Гласът му беше плътен, топъл, искрен. Глас на свещеник.

— Армията ли ви изпраща? Официално ли сте тук?

Той поклати глава.

— Боя се, че не. Настоявал съм за това пред тях много пъти.

Тя кимна.

— Да предложат помощ означава да признаят вината си.

— Това са аргументите им — каза свещеникът. — За жалост. Идвам по своя инициатива. Нарушавам строгите правила, но все пак това е въпрос на съвест, нали?

Симека извърна лице.

— Защо точно аз? Има много като мен.

— Вие сте петата, която посещавам. Започнах с тези, които очевидно живеят сами. Реших, че те най-много се нуждаят от помощта ми. Обикалях доста. Имах и полезни пътувания, но понякога пътувах напразно. Не желая да се натрапвам, но въпреки това смятам, че съм длъжен да опитам.

Тя замълча. Хвърли му леден поглед.

— Е, боя се, че и това пътуване ще се окаже напразно. Отхвърлям предложението ви. Не ми е нужна помощта ви.

Полковникът не беше напълно подготвен за реакцията й.

— Убедена ли сте?

Тя кимна.

— Напълно.

— Наистина ли? Моля ви, помислете още веднъж. Идвам отдалеч.

Тя не отговори, а само погледна нетърпеливо към ченгето. Той пристъпваше от крак на крак, за да привлече вниманието на свещеника.

— Получихте отговор — каза той с тон на адвокат.

За миг на улицата се възцари тишина, нарушавана само от слабото боботене на двигателя на колата й, който изпълваше въздуха с остра миризма на изгорели газове.

— Налага се да ви помоля да си вървите, сър — обади се ченгето. — Положението е особено.

Полковникът се замисли за момент, после кимна.

— Предложението ми си остава в сила. Мога да дойда тук по всяко време.

Обърна се рязко и тръгна забързано надолу по улицата. Постепенно се изгуби от поглед — първо краката му, после гърдите. Симека го наблюдаваше, докато се скри зад хълма. Полицаят кимна на себе си и тупна с ръка по покрива.

— Хубава кола — вметна той ни в клин, ни в ръкав.

Симека не реагира. Той се върна при патрулната кола и я премести малко назад, без да затваря вратата. Симека сви по алеята, натисна дистанционното, за да отвори вратата на гаража, и вкара колата. После отново я затвори. Видя как ченгето отново зае позиция на входа на алеята, преди вратата на гаража да се затвори напълно и да остане сама в мрака.

Тя отвори вратата на колата си и лампата вътре светна. Дръпна малкия лост до себе си и отвори багажника. Слезе от колата, взе пликовете от задната седалка и ги понесе през мазето. Качи се по стълбите до коридора и ги занесе в кухнята. Остави ги на плота, седна на един стол и зачака.

 

 

Колата е много ниска и макар че багажникът е достатъчно дълъг и широк, не е много висок. Лежиш на хълбок, на кълбо, със свити крака, като ембрион. Влизането не беше проблем. Тя остави колата отключена, точно както й каза. Видя я как тръгва към магазина, после само отвори вратата откъм мястото на шофьора, намери лоста и отвори багажника. Затвори вратата, отиде отзад и вдигна капака. Нищо особено. Никой не видя. Влезе вътре и дръпна капака. Не беше проблем, защото отвътре има подсилващи планки, за които можеш да се уловиш.

Чакането е дълго. Най-накрая тя се връща и запалва двигателя. Под едното си бедро усещаш загряването от ауспуха, който минава точно под багажника. Пътуването не е удобно. Доста друса. Проследяваш мислено завоите и преценяваш кога стига до къщата си. Чуваш ченгето да говори. Има някакъв проблем. После чуваш молбите на някакъв идиот свещеник. Напрягаш се. Обзема те паника. Какво, по дяволите, става? Ами ако го покани вътре? Но тя го отпраща. Долавяш студенината в гласа й. Усмихваш се в тъмнината и свиваш и разтваряш доволно ръце. После тя вкарва колата в гаража. Познаваш по звука на двигателя, който става по-силен. След това тя го изключва и всичко утихва.

Тя не забрави да отвори багажника. Знаеше, че няма да забрави, защото ти й нареди да го направи. После чуваш отдалечаването на стъпките й и хлопването на вратата към мазето. Отваряш капака и се измъкваш. Протягаш се в тъмното. Разтриваш бедрото на нагрятото от ауспуха място. След това заобикаляш колата, слагаш си ръкавиците, сядаш на калника и чакаш.