Лий Чайлд
Лесни за убиване (26)

26

Лейтън прекоси стаята и седна на стола, на който беше седял Ричър. Опря лакти на масата и подпря глава с ръце — същата поза.

— Първото нещо е, че не е имало списък — каза той и погледна Харпър. — Поискахте от мен да проверя дали няма установени кражби на местата, където са служили тези жени, така че очевидно трябваше най-напред да намеря списъка с имената им. Само че не успях. Разбирате ли? Тогава се обадих на няколко места и се оказа, че когато от ФБР са поискали списъка преди месец, се е наложило да го съставят от нула. Да се преровят архивите е доста досадна работа, така че на някакъв симпатяга му хрумнала гениалната идея да се обади на някоя от онези жени, май че е била Алисън Ламар, и да поиска списъка от нея под някакъв измислен претекст. Тя наистина го е предоставила. Изглежда, че преди около две години тези жени са се организирали в някаква голяма група за взаимопомощ.

— Симека нарече жертвите „сестри“, помниш ли? — каза Ричър. — Каза, че четири от нейните сестри са мъртви.

— Значи те са направили списъка? — попита Харпър.

— Ние не разполагахме със списък — отговори Лейтън. — След това започнах да получавам данните за Крюгер и се оказа, че датите и местата изобщо не съвпадат.

— Възможно ли е да ги е фалшифицирал?

Лейтън сви рамене.

— Би могъл. Виртуозно е фалшифицирал документите за инвентара. Все още обаче не сте чули най-важното.

— Кое е то?

— Както каза Ричър, прехвърлянето от Специалните части в снабдяването се нуждае от някакво обяснение. Проверих какво е станало. В Залива е бил звезда. Майор. Бил е в пустинята с малка част, търсели са подвижни площадки за ракети „Скъд“. Радиовръзката им е била много лоша. Никой не е знаел точно къде се намират. Веднъж попаднали под артилерийски обстрел, от своите. Приятелски огън. Имало много жертви. Самият Крюгер също пострадал сериозно. За него обаче армията била всичко, така че пожелал да остане. Направили го полковник и му намерили работа, която да може да върши въпреки раните си. Затова са го изпратили в снабдяването. Мисля, че след това се е ядосал и се е захванал с тоя мръсен бизнес като някакво отмъщение. Срещу армията и срещу целия си живот.

— А кое е най-важното?

Лейтън поклати глава.

— При обстрела от своите е загубил и двата си крака. В инвалидна количка е.

— По дяволите! — изруга Харпър.

— Да, по дяволите! Не може да тича нагоре-надолу по стълбите, за да стигне до банята на втория етаж. За последен път го е правил преди десет години.

Харпър се взираше в стената.

— Да — каза тя бавно. — Лош шанс.

— Боя се, че е така — съгласи се Лейтън. — За Кук също са прави, проверих го. През кратката си кариера не е държала нищо по-тежко от химикалка. И това исках да ви кажа.

— Добре — отвърна Харпър и продължи да разглежда стената. — Благодаря. А сега трябва да тръгваме. Връщаме се в Куонтико, за да си получим заслуженото.

— Чакайте — спря ги Лейтън. — Има още нещо. Трябва да ви кажа и за боята.

— Пак ли лоша новина?

— По-скоро странна — отвърна Лейтън. — Започнах да търся информация за изчезнала зелена боя, както ме помолихте. Единственото по-определено нещо беше в един дълбоко заровен файл, със забранен достъп. Става дума за кражба на сто и десет кутии по десет литра.

— Точно така — каза Харпър. — Единайсет жени, по десет кутии за всяка.

— Нещата са ясни — добави Лейтън. — Хванали са сержант от снабдяването в Юта.

— Кой е той?

— Тя — отговори Лейтън. — Казва се Лорейн Стенли.

— Но това е невъзможно! — възкликна Харпър. — Тя е една от жертвите.

Лейтън поклати глава.

— Обадих се в Юта и говорих с офицера, който е разследвал кражбата. Вдигнах го от леглото. Каза, че е била Стенли, без никакво съмнение. Имала е възможност и начин да го направи. Опитала се е да прикрие следите си, но не го е направила достатъчно умно. Всичко е било ясно. Не са я дали под съд, защото по онова време е било невъзможно. Малко преди това гръмнала историята със сексуалния тормоз и нямало как да възбудят съдебно преследване, така че само са я наблюдавали, докато е напуснала.

— Една от жертвите е откраднала боята? — учуди се Ричър. — А друга е направила списъка?

Лейтън кимна мрачно.

— Така е, категорично. Не бих се шегувал с подобно нещо.

Ричър поклати глава.

 

 

Разговорът секна. Настъпи мълчание. Лейтън седеше до масата. Харпър се облече машинално. Ричър извади ключовете за колата от сакото на Харпър, после излезе вън. Остана доста време под дъжда, после отключи колата и седна зад кормилото. Запали двигателя и зачака. Харпър и Лейтън излязоха заедно. Лейтън им помаха и тръгна към своята кола, а Харпър се качи в нисана. Ричър включи на скорост и потегли.

— Погледни картата — каза той.

— Карай по шосе 295 и след това по магистралата.

Той кимна.

— След това знам. Ламар ми показа пътя.

— Защо, по дяволите, Лорейн Стенли е откраднала боята?

— Не знам — отговори той.

— А искаш ли да ми кажеш все пак защо постъпи така с нас? Знаел си, че нищо няма да излезе, но въпреки всичко ни остави да загубим цели трийсет и шест часа. Защо?

— Вече ти казах. Беше експеримент и ми трябваше време да помисля.

— За какво да помислиш?

Той не отговори. Тя се умълча.

— Добре, че не стигнахме докрай в празнуването — обади се Харпър след малко.

Ричър не каза нищо повече през целия път. Откриваше нужните разклонения и караше напред, под дъжда. В главата му се бяха появили нови въпроси и искаше да намери отговорите, но не му се удаваше. Единственото, за което беше в състояние да мисли в момента, беше усещането за езика й в устата си. Беше по-различно от целувката с Джоди. Имаше друг вкус. А и не би могло да бъде другояче.

 

 

Караше бързо, така че стигнаха до Куонтико за по-малко от три часа. Ричър сви по необозначеното разклонение на шосе 95, мина покрай контролно-пропускателните пунктове на морската пехота в тъмното и спря пред бариерата. Дежурният освети лицата им с джобно фенерче и вдигна бариерата. Спряха пред стъклената врата. Дъждът беше спрял в Мериланд. Във Вирджиния не валеше.

— Добре — каза Харпър. — Да вървим да ни кастрят.

Ричър кимна. Изгаси фаровете и двигателя, после двамата се спогледаха, слязоха и тръгнаха към вратата. Поеха си дълбоко въздух. Но атмосферата вътре беше много спокойна. Много тиха. Не се виждаше жива душа. Никой не ги чакаше. Слязоха с асансьора до подземния кабинет на Блейк. Завариха го зад бюрото му. Едната му ръка беше върху телефона, а в другата стискаше смачкан лист с факс съобщение. Телевизорът работеше без звук, пак някакво политическо предаване — мъже в костюми, насядали около голяма маса. Блейк не му обръщаше внимание. Гледаше пред себе си, а лицето му беше напълно безизразно. Харпър му кимна, а Ричър не каза нищо.

— Получихме факс от Ю Пи Ес — каза Блейк. Гласът му беше мек, приятелски, дори благ. Изглеждаше посърнал, разсеян, объркан и съкрушен.

— Познайте кой е изпратил боята на Алисън Ламар.

— Лорейн Стенли — отговори Ричър.

Блейк кимна.

— Точно така. От адрес, намиращ се в малък град в Юта, който се оказа обществен трезор за съхранение на вещи. Познайте какво още.

— Изпратила е цялото количество боя.

Блейк отново кимна.

— В Ю Пи Ес имат единайсет последователни номера на пратки за единайсет еднакви кашона, адресирани до единайсет различни места, включително къщата на самата Стенли в Сан Диего. Познайте какво още.

— Какво?

— Тя още не е притежавала къщата си, когато е оставила боята на съхранение в онзи склад. Изчакала е повече от половин година, докато се установи, след това се е върнала в Юта и е разпратила кашоните. Какво мислиш за това?

— Не знам — каза Ричър.

— И аз — добави Блейк и вдигна телефона. Вгледа се в слушалката и пак я остави. — Обади се Поултън — продължи той. — От Спокейн. Знаете ли какво каза?

— Какво?

— Току-що е разговарял с шофьора на Ю Пи Ес. Спомнял си много добре. Усамотена къща, голям, тежък кашон… Нормално е да помни.

— И?

— Когато е отишъл, Алисън е била там. Тя също слушала бейзболния мач по радиото в кухнята. Поканила го да влезе, почерпила го с кафе, слушали мача заедно. Викали, радвали се, пили още кафе, казал й, че й носи голям и тежък кашон.

— И?

— Тя се зарадвала. Той излязъл, свалил го от камиона със задния повдигач, закарал го с количката си до гаража, а тя в това време направила място за кашона и изглеждала много доволна.

— Като че ли го е очаквала?

Блейк кимна.

— Шофьорът е останал с такова впечатление. И знаете ли какво е направила след това?

— Какво?

— Откъснала е плика с транспортните документи и го е занесла в кухнята. Шофьорът я последвал, за да допие кафето си. Тогава тя извадила документите, накъсала ги на малки парченца и ги хвърлила в боклука заедно с найлона.

— Защо?

Блейк сви рамене.

— Кой би могъл да каже? Шофьорът работел за фирмата от четири години и при шест на всеки десет доставки бил видял хората, за които били предназначени, но никой от тях не бил постъпил по този начин.

— Може ли да му се вярва?

— Така смята Поултън. Твърди, че шофьорът е солиден човек, прям и почтен, готов да се закълне за всичко това с ръка върху Библията.

— Какво е твоето мнение?

— Ако имах някаква идея какво става, вие щяхте да сте първите, които да научите.

— Съжалявам — каза Ричър. — Хипотезата ми не ни доведе доникъде.

Блейк се намръщи.

— Не се терзай. Решението взехме ние. Струваше си да опитаме. Иначе щяхме да те пуснем да си отидеш.

— Ламар тук ли е?

— Защо?

— Трябва да се извиня и на нея.

Блейк поклати глава.

— Вкъщи си е и не се е връщала тук. Твърди, че е съсипана, и й вярвам. Не мога да я обвиня.

Ричър кимна.

— Сериозен стрес. Трябва да замине някъде.

Блейк сви рамене.

— Къде? Не иска да се качи на самолет, а в състоянието, в което се намира, не искам да я пускам да шофира.

После погледът му се втвърди, сякаш се върна към реалността.

— Ще потърся друг консултант — каза той. — Когато го открия, ще си идеш оттук. Не ни помагаш никак. Ще трябва да уредиш нещата си с нашите хора от Ню Йорк.

Ричър кимна.

— Добре.

Блейк извърна лице, Харпър схвана знака и изведе Ричър от кабинета. Качиха се в асансьора и слязоха на третия етаж. Заедно стигнаха до познатата врата.

— Защо го е очаквала? — попита Харпър. — Защо само Алисън е очаквала кашона с боя?

Ричър сви рамене.

— Не знам.

Тя отвори вратата на стаята му.

— Добре. Лека нощ.

— Сърдиш ли ми се?

— Пропиля трийсет и шест часа.

— Не е така. Инвестирах трийсет и шест часа.

— В какво?

— Още не знам.

— Ти си странен човек — сви рамене тя.

— Така казват хората — отвърна той и я целуна невинно по бузата, преди тя да успее да се отдръпне. Влезе в стаята си. Харпър изчака, докато затвори вратата, и тръгна към асансьора.

 

 

Чаршафите и кърпите бяха сменени. Имаше нов сапун и шампоан, нова самобръсначка и нов флакон пяна за бръснене. Той обърна една чаша и пусна в нея четката си за зъби, после отиде до леглото и се изтегна с дрехите. Загледа се в тавана. След малко се повдигна на лакът и взе телефонната слушалка. Набра номера на Джоди. След четвъртото позвъняване чу гласа й — бавен и сънлив.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм — каза той.

— Три часът през нощта е.

— Без малко.

— Събуди ме.

— Извинявай.

— Къде си?

— Заключен в Куонтико.

Тя замълча за момент и той чу шума на телефонната линия и далечните нощни звуци на Ню Йорк — далечни клаксони, вой на сирена.

— Как вървят нещата?

— Не вървят — отговори той. — Канят се да ме сменят. Скоро ще се прибера у дома.

— У дома ли?

— В Ню Йорк — каза той.

Тя отново замълча и той пак чу сирената, този път много по-силно. Вероятно беше под самия й прозорец. Самотен звук.

— Къщата няма да промени нищо — каза той. — Казах ти вече.

— Утре ще заседават съдружниците — отвърна тя.

— Значи ще празнуваме, когато се върна. Ако не попадна в затвора. Все още не съм се оправил с Диърфийлд и Козо.

— Мислех, че ще забравят цялата история.

— Ако бях успял. Но не успях.

— Изобщо не трябваше да се забъркваш — каза тя.

— Знам.

— Все едно, обичам те.

— И аз. Желая ти успех утре.

— Благодаря. И аз на теб.

Той затвори и продължи да гледа тавана. Опита се да я види там, горе, но пред очите му бяха Лиза Харпър и Рита Симека — последните две жени, които бе искал да заведе в леглото си, но не бе успял заради обстоятелствата. Със Симека би било абсолютно неуместно. С Харпър щеше да е изневяра. Съвършено разумни причини, но причините да не се извърши нещо не унищожават първоначалния импулс. Спомни си тялото на Харпър, движенията й, искрената усмивка, прямия, пленителен поглед. Спомни си и лицето на Симека, невидимите синини, болката в очите. Спомни си живота й там, в Орегон — цветята, пианото, блясъка на мебелите, домашния уют, който трябваше да я защити. Затвори за миг очи, после пак ги отвори и се втренчи в белия таван. Надигна се и пак взе телефонната слушалка. Набра нула, с надеждата да му се обади телефонистката.

— Да? — каза глас, който не беше чувал досега.

— Обажда се Ричър — каза той. — На третия етаж съм.

— Знам кой сте и откъде се обаждате.

— Лиза Харпър все още ли е в сградата?

— Агент Харпър? Един момент, моля.

Линията утихна. Не се чуваше музика, нито предварително записани реклами. Пълна тишина. След малко гласът се обади пак:

— Агент Харпър все още е тук.

— Кажете й, че искам да я видя. Веднага.

— Ще предам — каза гласът.

Линията прекъсна. Ричър спусна краката си на пода и зачака, седнал в края на леглото.

 

 

Когато във Вирджиния е три сутринта, на тихоокеанското крайбрежие е полунощ — обичайното време за лягане на Рита Симека. Всяка вечер процедурата беше една и съща отчасти защото Рита беше организиран човек по природа и отчасти защото военното обучение беше затвърдило този навик, а и колко начина за лягане може да измисли човек, който винаги е живял и ще живее сам?

Започна с гаража. Изключи захранването на автоматичната врата, щракна резетата, провери дали колата е заключена и изгаси осветлението. След това заключи вратата, която водеше към мазето, провери инсталацията на парното. Качи се горе, изгаси осветлението в мазето и заключи вратата към коридора. Най-накрая заключи входната врата и сложи веригата.

После провери прозорците. Бяха четиринайсет и всички се заключваха. Беше късна есен и бе студено, така че всичките бяха затворени, но въпреки това ги провери още веднъж. Правеше го всяка вечер. Най-накрая взе кърпата за пианото и отиде в гостната. Беше свирила четири часа, предимно Бах, много бавно, но скоро щеше да се справи с темпото. Трябваше да избърше клавишите, за да отстрани мазнината, оставена от пръстите й. Знаеше, че клавишите са от някаква специална пластмаса, която не можеше да се повреди от такова нещо, но почистването за нея беше по-скоро въпрос на ритуал — ако тя се отнася добре с пианото, то щеше да й се отблагодари.

Избърса клавиатурата енергично, от единия до другия край. Затвори капака, изгаси лампата и върна кърпата в кухнята. После изгаси лампата и пипнешком се заизкачва към спалнята си. Влезе в банята. Изми лицето, ръцете, зъбите си. Стоеше леко обърната, за да не вижда ваната. Не беше я поглеждала, откакто Ричър й бе казал за боята.

Най-накрая влезе в спалнята и се мушна под завивките. Сви се и обгърна коленете си с ръце. Мислеше за Ричър. Харесваше го. Наистина. Радваше се, че го беше видяла. Обърна се на другата страна и прогони тези мисли от ума си, защото не очакваше да го види пак.

 

 

Минаха двайсет минути, преди Харпър да отвори вратата. Не почука, просто завъртя ключа и влезе. Беше по риза, с навити до лактите ръкави. Ръцете й бяха слаби и загорели от слънцето. Косата й беше разпусната. Не носеше сутиен. Може би го беше забравила в стаята в Трентън.

— Искал си да дойда — каза тя.

— Все още ли не са те отстранили от разследването?

Тя се погледна в огледалото. После се обърна към него.

— Не са. Това е преимуществото на обикновените агенти. Не ги обвиняват за безумните идеи на някой друг.

Той не каза нищо. Гледаше я.

— Защо ме повика? — попита тя.

— Исках да ти задам един въпрос. Какво щеше да стане, ако вече знаехме как е доставена боята и бяхме попитали за това Алисън Ламар, а не шофьора на Ю Пи Ес?

— Вероятно щеше да ни каже същото. Според Поултън шофьорът е надежден.

— Не — възрази Ричър. — Той може да е надежден, но тя щеше да ни излъже.

— Така ли? Защо?

— Защото всички те ни лъжат, Харпър. Разговаряхме със седем жени и всички, до една, излъгаха. Разказваха небивалици за съквартирантки и доставки по погрешка. Това са глупости. Ако бяхме попитали Алисън, щеше да каже същата дивотия.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото Симека ни излъга. В това съм напълно сигурен. Сега го осъзнах. Не е имала никаква съквартирантка. Никога. Просто няма как.

— Защо?

— Защото къщата й нямаше да изглежда така. Ти я видя. Видя как живее. Затворено и уединено. Всичко беше излъскано, чисто и подредено. До педантичност. Такъв човек не би могъл да издържи чуждо присъствие дори и само за един ден. Видя колко бързо ни изпрати, а някога бяхме приятели. Не е финансово притеснена, за да има нужда от съквартирантка заради парите. Видя колата й, голям, нов седан. И пианото. То може би е по-скъпо и от колата. А видя ли колко солидно беше таблото с инструментите?

— Аргументираш всичко с някакво си табло за инструменти?

— Аргументирам го с всичко. Показателно е.

— Тогава какво твърдиш?

— Твърдя, че е очаквала доставката, както и Алисън. Както и всички останали. Кашоните пристигат, те се радват, както Алисън, после правят място и ги прибират.

— Не е възможно. Защо да го правят?

— Защото убиецът ги държи по някакъв начин — отговори Ричър. — Принуждава ги да участват. Принудил е Алисън да му даде списъка с имената им, принудил е Лорейн Стенли да открадне боята, да я скрие в Юта, да я изпрати в определено време, принудил е всяка от тях да приеме пратката и да я съхранява, докато той се подготви.

Харпър го изгледа втренчено.

— Как, по дяволите, е успял да направи всичко това?

— Не знам — отговори Ричър.

— Изнудване? Заплахи? Страх? Или пък им е казвал: „Прави каквото искам от теб и ще живееш, а другите ще умрат.“ Лъгал ги е поотделно?

— Просто не знам. Нещо не е както трябва. Тези жени не са от най-страхливите, нали? Алисън със сигурност не изглеждаше страхлива. А за Рита съм сигурен, че малко неща биха могли да я изплашат.

— Но тук не става дума само за участието им, нали? — отвърна Харпър. — Има и още нещо. По някакъв начин той ги принуждава да са доволни от всичко това. Алисън е казала „чудесно“, когато е получила кашона.

Замълчаха.

— Може би е изпитала някакво облекчение? Може би й е казал, че ако получи кашона от Ю Пи Ес, вместо от „Федеръл Експрес“ или следобед, вместо сутринта, или в определен ден от седмицата, това ще бъде знак, че всичко за нея е наред?

— Не знам — каза Ричър още веднъж.

Отново замълчаха.

— И какво искаш да направя? — попита Харпър.

Той сви рамене.

— Продължавай да мислиш. Сега само ти би могла да направиш нещо. Другите няма да стигнат доникъде, ако продължават в посоката, в която се движат в момента.

— Трябва да кажеш на Блейк.

Ричър поклати глава.

— Блейк няма да ме изслуша. Вече ми няма доверие, така че всичко е в твоите ръце.

— Може би и аз вече ти нямам доверие.

Тя седна на леглото до него, сякаш изведнъж беше отмаляла. Той я погледна особено.

— Какво? — попита Харпър.

— Камерата включена ли е?

Тя поклати глава.

— И защо се отказаха от това?

— Защото искам отново да те целуна.

— Защо?

— Защото предишния път ми хареса.

— А защо смяташ, че аз искам да те целуна?

— Защото и на теб ти хареса.

Тя се изчерви.

— Само целувка?

Ричър кимна.

— Е, добре.

Обърна се към него, той я прегърна и я целуна продължително и страстно както в мотела. След миг тя сложи ръка на гърдите му и го отблъсна.

— Трябва да спрем сега — каза тя.

— Да — съгласи се той.

Харпър се изправи несигурно и отметна косата си назад.

— Тръгвам — промълви тя. — Ще се видим утре.

Отвори вратата и излезе. Изчака в коридора, докато вратата се затвори плътно, после тръгна към асансьора. Той се излегна на леглото. Не заспа. Замисли се за послушанието и покорността, за средствата, мотивите и възможностите. За истината и лъжата. Прекара цели пет часа, мислейки за тези неща.

 

 

Харпър се появи отново в осем сутринта. Изглеждаше свежа и отпочинала, пълна с живот. Беше с нов костюм и вратовръзка. Ричър беше уморен, потиснат, с измачкани дрехи, потен от напрежение и измръзнал от студ. Въпреки всичко я чакаше напълно облечен до вратата.

— Да тръгваме — каза той. — Веднага.

Блейк седеше зад бюрото си така, както го бяха оставили. Може би беше прекарал там цяла нощ. Смачканият факс все още беше до лакътя му. Телевизорът продължаваше да работи без звук. Същият политически канал — вашингтонски репортер съобщаваше нещо от Пенсилвания Авеню, пред Белия дом. Времето изглеждаше хубаво. Синьо небе, чист студен въздух. Чудесен ден за пътуване.

— Днес ще работиш с документите — каза Блейк.

— Не. Трябва да замина за Портланд — възрази Ричър. — Ще ми осигуриш ли служебния самолет?

— Самолет ли? — учуди се Блейк. — В никакъв случай. Полудя ли? За нищо на света.

— Добре — отвърна Ричър.

Тръгна към вратата, погледна кабинета още веднъж и излезе в коридора. Застана в средата на тясното пространство и изчака Харпър да дойде при него.

— Защо в Портланд? — попита тя.

Той я погледна.

— Заради истината и лъжата.

— Какво означава това?

— Ела с мен и ще разбереш.