Лий Чайлд
Лесни за убиване (25)

25

Да откраднеш телефон беше детинска игра, но наблюдението не е никак проста работа. Най-важното нещо е времето. Трябваше да изчакаш да се стъмни, защото искаш да го направиш през последния час от дневната смяна на ченгето. Защото ченгето е по-тъпо от агента на ФБР и защото краят на смяната винаги е по-подходящ от началото. Вниманието е притъпено. Отегчен е до смърт. Погледът му е замъглен и си мечтае за чаша бира с приятели, за вечер пред телевизора с жена си или за някакво друго обичайно занимание в свободното време.

Значи имаш на разположение четирийсет минути, да кажем, от седем до седем и четирийсет. Трябва да стане на два пъти. Най-напред къщата, после районът наоколо. Връщаш се от летището и минаваш по главната улица. Спираш на паркинга за туристи на двеста метра от кръстовището, което е на три преки от къщата и. Оттук започва широка пясъчна алея, която води на изток, нагоре по склона на Маунт Худ. Слизаш от колата, обръщаш се с гръб към алеята и тръгваш на северозапад през гориста местност. Достигаш до равнището на първата си позиция, но от другата страна на къщата, зад нея, а не отпред.

Заради хълмистия терен къщите нямат големи дворове. Зад тях има тесни обработени ивици, след това са оградите, после стръмни участъци с диви храсталаци. Пробиваш си път през тях и се озоваваш до оградата й. Заставаш неподвижно в тъмнината и наблюдаваш. Пердетата са дръпнати. Тихо е. Чуваш приглушени звуци на пиано. Къщата е построена под прав ъгъл към улицата. Всъщност страничната й стена е отпред. Верандата е по цялата дължина. Срещу теб има стена, осеяна с прозорци. Няма врати. Промъкваш се покрай оградата и проверяваш другата страна, която всъщност е задната й част. И там няма врата. Значи единствените входове са вратата отпред, на верандата и на гаража, който гледа към улицата. Не е идеално, но е точно това, което очакваше. Според плана. Предвидени са всякакви случайности.

 

 

— Добре, полковник Крюгер — каза Лейтън. — Сега вече ще те пипнем.

Бяха се върнали в стаята на дежурния, мокри от тичането под нощния дъжд, въодушевени и разгорещени от успеха. Бяха си стиснали ръцете, Харпър бе прегърнала Ричър. Сега Лейтън преглеждаше данни на екрана на компютъра си, а Ричър и Харпър седяха на старите високи столове пред бюрото му. Харпър все още се усмихваше с облекчение и радост.

— Това със стола ми хареса — отбеляза тя. — Видяхме всичко на видео екрана.

Ричър сви рамене.

— Излъгах го — каза той. — Избрах подходящия стол. Прецених, че когато сержантът ходи там, сяда на онзи до вратата и понеже се отегчава, започва да се върти. При неговите размери столът със сигурност се беше разклатил. Буквално се разпадна в ръцете ми.

— Но изглеждаше страхотно.

— Така беше по план. Първото правило е да изглеждаш наистина добър.

— Ето, има го в списъка на състава — обади се Лейтън. — Ласал Крюгер, полковник.

Той чукна екрана с нокът.

— Имал ли е проблеми? — попита Ричър.

— Още не мога да кажа — отвърна Лейтън. — Смяташ ли, че има досие във военната полиция?

— Нещо се е случило — отвърна Ричър. — Бил е в Специалните части по време на операция „Пустинна буря“, а сега е в снабдяването. Защо?

Лейтън кимна.

— Трябва да се обясни. Може да е дисциплинарно наказание.

Излезе от файла със списъците на личния състав и влезе в друго Меню. След малко поклати глава.

— Това може да отнеме цяла нощ.

Ричър се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не желаеш ние да видим.

Лейтън също се усмихна.

— Позна от първия път. Можеш да малтретираш затворниците колкото си искаш, но не можеш да четеш секретни материали. Знаеш как е.

— Разбира се — отвърна Ричър.

— Преди малко стана дума за гуми за джипове — обади се Харпър. — Може ли да се провери дали не липсват количества зелена маскировъчна боя?

— Може — отговори Лейтън. — Поне теоретично.

— В списъка му има единайсет жени, по осемдесет литра за всяка, това прави някъде около деветстотин литра. За мен ще е достатъчно, ако успеем да свържем Крюгер с боята.

Лейтън кимна.

— Също и датите — добави тя. — Разберете дали е бил в почивка в дните на убийствата. Проверете и дали е имало кражби на местата, където са служили жертвите. Намерете доказателства, че са знаели нещо.

Лейтън я погледна.

— Армията ще ме заобича безкрайно, нали? — каза той. — Крюгер е наше момче и цяла нощ се блъскам, за да го предам на Бюрото.

— Съжалявам — отвърна Хапър, — но нещата тук са повече от ясни. Убийството е по-тежко престъпление от кражбата.

Лейтън кимна и изведнъж стана сериозен.

— Без никакво съмнение — каза той.

 

 

Огледа къщата достатъчно добре. Нищо няма да промениш, ако продължиш да се взираш в тъмното и да я слушаш как свири на проклетото пиано. Затова отдалечи се от оградата, мини през храстите и се върни на югоизток, обратно към колата. Ще се качиш, ще я подкараш и ще се върнеш назад, през кръстовището. Чака те втората част на задачата и разполагаш с около двайсет минути, за да се справиш. Потегляш. На четири километра на запад от отклонението, от лявата страна на пътя има малък търговски център. Старомоден, едноетажен комплекс, П-образен. В средата има супермаркет, от двете му страни — различни малки магазинчета. Някои от тях са празни и са заковани с дъски. Спираш в далечния край на паркинга и се оглеждаш. Намираш това, което търсиш, през три магазина от супермаркета. Не е неочаквано, но въпреки това удряш волана с юмрук. Усмихваш се.

След това подкарваш през паркинга, проверяваш още веднъж и усмивката ти изчезва. Не ти харесва. Никак. Пропуск. От всеки магазин има пряка видимост. Сега е тъмно, но ти мислиш за през деня. Заобикаляш постройката, оглеждаш я отзад и усмивката ти се връща. Там има друг паркинг, значително по-малък, пред който са само боядисаните врати на складовете и големите задни стени. Никакви прозорци. Спираш колата и оглеждаш. Това е твоето място. Идеално е. Без съмнение.

После се връщаш на предния паркинг и спираш до няколко други коли. Гасиш двигателя и чакаш. Наблюдаваш шосето. Минават десет минути и виждаш буикът на ФБР. Движи се нито много бързо, нито много бавно. Агентът отива да поеме смяната си.

„Приятна вечер, прошепваш.“

След това палиш мотора и подкарваш колата в обратната посока.

 

 

Лейтън им препоръча един мотел на около два километра по пътя към Трентън. Каза им, че там обикновено отсядат посетителите при арестуваните. Било евтино и чисто, а и нямало друг мотел в околността. Освен това знаел и телефонния му номер. Харпър караше, намериха го лесно. Отвън не изглеждаше зле, имаше и свободни стаи.

— Дванайсето бунгало е много приятно, с двойно легло — каза мъжът на рецепцията.

Харпър кимна.

— Добре, ще го вземем — каза тя.

— Ние? — учуди се Ричър. — В една стая?

— Ще говорим за това по-късно — каза Харпър.

Тя плати в брой и взе ключа.

— Номер дванайсет — повтори мъжът.

Ричър отиде пеша под дъжда, а Харпър докара колата. Паркира пред бунгалото и завари Ричър да я чака пред вратата.

— Какво има? — попита го тя. — Няма да спим, нали? Просто ще изчакаме Лейтън да се обади. По-добре да чакаме вътре, отколкото в колата.

Ричър не каза нищо. Изчака я да отключи. Тя отвори вратата и влезе. Той я последва.

— И бездруго трудно бих могла да заспя след всичко това.

Стандартната мотелска стая му се стори позната и уютна. Беше прекалено затоплена, чуваше се и тракането на дъжда по покрива. Край прозореца имаше маса с два стола. Ричър седна на единия, опря лакти на масата и подпря главата си с ръце. Харпър се заразхожда неспокойно.

— Пипнахме го, даваш ли си сметка? — попита тя.

Ричър не отговори.

— Трябва да се обадя на Блейк, за да му съобщя новината — каза Харпър.

Ричър поклати глава.

— Рано е.

— Защо?

— Нека Лейтън приключи и тогава. Ако сега се намесят от Куонтико, ще го изтеглят, тъй като той е капитан. На негово място ще изпратят някой тъпак с две звезди, който само ще оплеска нещата. Остави Лейтън да свърши работата както трябва, а и да обере лаврите след това.

Харпър влезе в банята и огледа хавлиените кърпи, шампоана и сапуните. Излезе и свали сакото си. Ричър извърна лице.

— Напълно безопасно е — каза Харпър. — Този път съм със сутиен.

Той не каза нищо.

— Какво има? — настоя Харпър. — Нещо те безпокои.

— Така ли?

Тя кимна.

— Определено. Личи си. Имам женска интуиция.

Той я погледна в очите.

— Истината е, че не ми се искаше да оставам насаме с теб в стая с легло.

Тя се усмихна радостно и лукаво.

— Изкушение?

— Все пак и аз съм човек.

— И аз — каза тя. — След като аз мога да се овладея, значи можеш и ти.

Той не отговори.

— Ще взема душ — добави Харпър.

— Боже! — промърмори той.

 

 

Това е стандартна хотелска стая, като хилядите, посетени от теб между двете крайбрежия. Коридорче с баня вдясно, гардероб вляво, голямо легло, тоалетка, маса с два стола. Стар телевизор, кофичка за лед, ужасни картини по стените. Закачаш палтото си в гардероба, но не сваляш ръкавиците. Няма нужда да оставяш отпечатъци навсякъде. Не съществува реална възможност да открият тази стая, но целият ти живот се основава на предпазливостта. Сваляш ръкавиците единствено когато се миеш, а баните в мотелите са напълно безопасни. Напускаш в единайсет часа и до обяд камериерката ще е излъскала всичко до блясък, така че няма да остане никаква следа. Никой никога не е откривал ясен отпечатък от пръст в хотелска баня.

Прекосяваш стаята и сядаш на стола отляво. Отпускаш се назад, затваряш очи и започваш да мислиш. Утре. Трябва да стане утре. Заемаш се да планираш времето — отзад напред. Трябва да излезеш, след като се стъмни. Това е основното ограничение. От него зависи всичко останало. Искаш обаче да я намери ченгето, което пази през деня. Знаеш, че това е само прищявка, но ако човек не може да разнообрази живота си с някой и друг каприз, що за живот ще е това? Значи ще излезеш, след като се стъмни, но преди ченгето да отиде до тоалетната за последен път. Така времето може да се определи много точно, някъде между шест и шест и половина. Да кажем пет и четирийсет, за да има резерва. Не, по-добре пет и трийсет, защото всъщност трябва да имаш време да се върнеш на позицията си, за да видиш физиономията на ченгето.

Така. Пет и трийсет. Все още няма да е съвсем тъмно, ще бъде здрач, но е приемливо. Предишните операции са ти отнемали най-много двайсет и две минути. По принцип тази не би трябвало да отнеме повече, но въпреки всичко предвиждаш половин час. Значи трябва да си вътре и да започнеш преди пет. После преценяваш нещата от нейна гледна точка и става ясно, че трябва да се обадиш по телефона в два часа.

Значи ще напуснеш тази дупка преди единайсет, ще бъдеш там преди дванайсет, ще чакаш, ще наблюдаваш и ще позвъниш в два. Решено. Отваряш очи и ставаш. Събличаш се и влизаш в банята, после се пъхваш под завивките без дрехи, само с ръкавиците.

 

 

Харпър излезе от банята, увита с хавлиената кърпа. Лицето й бе леко зачервено, косата, мокра и тежка, се спускаше до под кръста. Без грим лицето й изглеждаше уязвимо. Сини очи, бели зъби, скули, кожа. Приличаше на четиринайсетгодишно момиче, само че много високо. И дължината на една нормална хавлиена кърпа беше крайно недостатъчна, за да прикрие този ръст.

— Мисля, че трябва да се обадя на Блейк — каза Харпър, — за да знае къде сме.

— Не му казвай нищо — отвърна Ричър. — Ако му кажеш, нещата могат да излязат от контрол.

Тя кимна.

— Ще му кажа само, че сме близо.

Той поклати глава.

— Нещо още по-неопределено. Кажи му, че утре ще се срещнем с някакъв тип, който може да ни каже нещо интересно.

— Ще внимавам — отвърна тя, седна пред огледалото и се вгледа в косата си. Кърпата се вдигна нагоре. — Ще извадиш ли телефона ми от чантата?

Ричър отиде до леглото и бръкна в чантата й. Лъхна го лек аромат. Напипа телефона, извади го и й го подаде.

— Нищо конкретно, нали? — повтори той.

Тя кимна и отвори апарата.

— Не се тревожи.

— Мисля, че и аз ще взема душ — каза той.

Харпър му се усмихна.

— Приятна баня. Няма да влизам, обещавам.

Той влезе в банята и затвори вратата. Дрехите на Харпър и бялото й дантелено бельо висяха на закачалката на вратата. Ричър се поколеба дали да не се облее със студена вода, но реши да разчита единствено на волята си. Пусна топлата вода. Съблече се и остави дрехите си на купчина на пода, после извади сгъваемата четка и си изми зъбите само с вода. Влезе под душа и се изми със същия сапун и шампоан, които беше използвала Харпър. Опита се да се успокои. След това се отказа и пусна ледената вода. Една минута, две минути, дъхът му спря. Затвори крана и опипом намери кърпата.

Харпър почука на вратата.

— Свърши ли? — попита го. — Искам да си взема дрехите.

Той разгъна кърпата и я уви около кръста си.

— Да, можеш да влезеш.

— Само ми ги подай.

Той ги улови с едната си ръка и ги откачи от закачалката, после отвори вратата и й ги подаде. Избърса се и се облече, което хич не беше лесно в тясното пространство. Приглади косата си с пръсти, остана неподвижно една минута, после отвори вратата и излезе. Харпър беше до леглото, облечена само с част от дрехите си. Останалите бяха сгънати на облегалката на стола пред тоалетката. Беше сресала косата си назад. До кофичката за лед беше телефонът й.

— Какво му каза? — попита Ричър.

— Каквото се разбрахме — отговори тя. — Че утре сутрин имаме среща. Нищо конкретно.

Беше облякла ризата, но вратовръзката беше преметната на стола. И сутиенът. И панталоните от костюма.

— Той каза ли нещо?

— Поултън е в Спокейн. Информацията от „Херц“ не води доникъде. Колата е била наета от някаква жена в командировка. Шофьорът от Ю Пи Ес обаче ще си спомни доста неща, както изглежда. Ще разговарят с него тази вечер, но разликата във времето е три часа, така че няма да научим нищо до утре сутринта. Установили са датата по бейзболния мач и ще проверят в архива.

— Със сигурност там няма да пише „Ласал Крюгер“.

— Така е, но това вече няма значение, нали? Ние го открихме.

Седна на леглото с гръб към него.

— Благодарение на теб. Ти се оказа съвършено прав. Умен човек с най-прозаичен мотив.

Харпър пак се изправи и се заразхожда неспокойно в тясното пространство между масата и леглото. Беше обула бикините си — виждаше се през цепката на ризата. Задникът й беше чудесен. Краката й бяха стройни. И дълги. Стъпалата й бяха малки и изящни за високия й ръст.

— Трябва да го отпразнуваме — каза тя.

Ричър изправи възглавниците на таблата в далечния край на леглото и се облегна на тях. Вдигна очи към тавана и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива.

— В такива мотели не сервират по стаите — отбеляза той.

Тя се обърна към него. Горните две копчета на ризата й бяха разкопчани. В такава ситуация е важно разстоянието между копчетата. Ако са близо едно до друго, няма голямо значение. Но тези бяха доста раздалечени.

— Заради Джоди, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Разбира се.

— Ако не беше тя, щеше да го искаш, нали?

— Искам го. — Замълча за миг и добави: — Но няма да го направя заради Джоди.

— Харесвам това качество у мъжа — погледна го Харпър и му се усмихна.

Той не отговори.

— Непоколебимост — добави тя.

Той не отговори. Настъпи мълчание, нарушавано само от неотслабващото трополене на дъжда по покрива.

— Това е привлекателно качество — каза тя.

Той погледна към тавана.

— А на теб не ти липсват привлекателни качества.

Ричър се заслуша в дъжда. Харпър въздъхна едва чуто и се отдръпна малко, но достатъчно, за да снижи градуса на напрежението.

— Значи ще се преместиш в Ню Йорк? — попита го тя.

— Така смятам — отговори той.

— Тя ще се разсърди заради къщата. Баща й ти я е завещал.

— Може би — отвърна Ричър, — но ще трябва да го преглътне. Според мен баща й ми остави правото на избор. Или къщата, или парите, които мога да получа за нея. Той ме познаваше доста добре и не би се изненадал, нито обидил.

— Все пак проблемът има някаква емоционална страна.

— Не виждам защо. Тя не е израсла в нея. Всъщност никога не са живели там. Това е просто една дървена постройка.

— Но е нещо като котва. Поне за нея.

— Заради това я продавам.

— И тя, естествено, се безпокои.

Той сви рамене.

— Ще свикне. Аз ще съм наблизо, независимо дали имам къща, или не.

Отново настъпи тишина. Дъждът сякаш понамаля. Харпър седна на леглото срещу него и подви голите си крака.

— Все още ми се празнува — прошепна тя и се наклони към него. — Целувка заради повода. Нищо повече.

Той я погледна, притегли я към себе си с лявата си ръка и я целуна по устните. Харпър обгърна главата му с ръка и зарови пръсти в косата му. Наклони глава и разтвори устните си. Той почувства езика й в устата си. Затвори очи. Езикът й настоятелно се пъхна дълбоко в устата му. Приятно усещане. Той отвори очи и видя нейните съвсем наблизо, плътно затворени. Отблъсна я лекичко и се отдръпна, изпълнен с чувство за вина.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — попита го тя, едва поемайки си дъх.

— Не бях откровен с теб.

— В смисъл?

— Не мисля, че Крюгер е нашият човек.

— Какво!?

Настъпи мълчание. Бяха на сантиметри един от друг, пръстите й все още бяха сплетени в косата на тила му.

— Той е човекът на Лейтън, но не и нашият. Всъщност изобщо не съм допускал, че може да е той.

— Какво!? Беше убеден, че е той! Това беше твоята хипотеза, Ричър. Защо сега се отказваш от нея?

— Защото не го мислех наистина, Харпър. Просто разсъждавах на глас. Говорех глупости, общо взето. Ужасно съм изненадан, че подобен човек наистина съществува.

Тя дръпна ръката си стъписана.

— Но това беше твоята хипотеза — повтори тя.

Той сви рамене.

— Съчиних я. И през ум не ми е минавало, че може да е сериозно. Просто ми трябваше някакъв правдоподобен претекст, за да се измъкна от Куонтико за известно време.

Тя го изгледа втренчено.

— Съчинил си всичко това? Трябвало ти е претекст!?

— Предполагам, че е прозвучало донякъде убедително. Самият аз обаче никога не съм го вярвал.

— Тогава защо изобщо заговори за това?

— Казах ти. Просто исках да се измъкна за малко. Да си осигуря някакво време за мислене. А и… беше нещо като експеримент. Исках да разбера кой ще подкрепи хипотезата и кой ще й се противопостави. Трябваше да разбера кой искрено желае решаването на проблема.

— Не мога да повярвам! Защо?

— Защо не?

— Всички ние искаме убийствата да се разплетат.

— Поултън беше против — отбеляза Ричър.

Тя го гледаше втренчено от около петдесет сантиметра.

— Какво е всичко това за теб? Някаква игра ли?

Той не отговори. Двамата мълчаха минута, две, три.

— Защо, по дяволите, го правиш?! — попита Харпър след малко. — Тук става дума за човешки живот!

В този момент на вратата се почука — силно и настойчиво. Харпър се отдръпна от него. Ричър спусна краката си на пода и се изправи. Прокара пръсти през косата си и тръгна към вратата. Чукането се повтори.

— Добре, добре — извика Ричър. — Идвам.

Чукането спря. Той отвори вратата. Отпред беше спрял военен шевролет. Лейтън стоеше на прага с вдигната ръка, разкопчана куртка и капчици дъжд по раменете.

— Крюгер е нашият човек — каза той и влезе. Видя, че Харпър си закопчава ризата.

— Извинете ме — каза той.

— Тук е топло — отвърна тя и извърна поглед.

Лейтън погледна леглото, сякаш беше изненадан.

— Няма съмнение, че е нашият човек. Всичко съвпада с невероятна точност.

Телефонът на Харпър иззвъня. Беше на тоалетката до кофичката за лед и пищеше като електронен будилник. Лейтън млъкна и даде знак, че може да почака. Харпър се пресегна през леглото, взе телефона и го включи. Ричър чу глас, хриптящ и променен от разстоянието. Харпър слуша известно време мълчаливо. Ричър видя как пребледня. После изключи телефона и го остави внимателно, сякаш беше от стъкло.

— Викат ни в Куонтико — каза тя. — Веднага. Добрали са се до пълното служебно досие на Каролайн Кук. Оказа се прав, наистина е служила навсякъде, но никога не е била близо до оръжие. Нито за миг.

— Дойдох да ви кажа точно това — каза Лейтън. — Полковник Крюгер е нашият човек, но не и вашият.

Ричър само кимна.