Лий Чайлд
Лесни за убиване (1)

1

Хората казват, че знанието е сила. Колкото повече знание, толкова повече сила. Представи си, че знаеш печелившите числа от лотарията. Всичките. Не да налучкваш или да ги сънуваш, а наистина да ги знаеш. Какво ще направиш? Ще изтичаш да си пуснеш фиша, ето какво. Ще отбележиш числата върху хартията. И ще спечелиш.

Същото важи и за борсата. Представи си, че знаеш кои цени ще се покачат. Тук не говорим за предчувствие или интуиция. Нито за тенденции или игри с процентите, за подшушване или чужд съвет. Говорим за истинско знание. Какво ще направиш? Ще се обадиш на своя брокер, ето какво. Ще купуваш. После ще продаваш и, току-виж, забогатееш.

Същото важи за баскетбола, за конните надбягвания, за всичко, каквото и да е. Футбол, хокей, световното първенство догодина, всеки спорт. Ако можеш да предскажеш бъдещето, ще си добре. Несъмнено. Същото важи и за Оскарите, за Нобеловата награда, за първия сняг през зимата. За всичко.

И за убиването на хора. Да предположим, че искаш да убиваш хора. Трябва да знаеш предварително как да го направиш. Това не е особено трудно. Съществуват много начини. Някои са по-добри от други. Повечето имат недостатъци. Значи използваш знанието, с което разполагаш, и измисляш нов начин. Мислиш, мислиш, мислиш и стигаш до съвършения метод.

Обръщаш голямо внимание на обстановката. Защото съвършеният метод не е лесен и внимателната подготовка е нещо много важно. Но за теб това е като яденето и пиенето. Никакъв проблем. Как би могло да бъде другояче при твоята интелигентност и подготовка?

Знаеш, че големите проблеми ще възникнат после. Как да се увериш, че ще ти се размине? Ще използваш знанието си, ето какво. Знаеш по-добре от обикновените хора как действат ченгетата. Имаш наблюдения как работят. Знаеш какво търсят. И няма да оставиш нищо, което да открият. Обмисляш всичко много внимателно, много прецизно. Също както при попълването на числата от лотарията, за които е сигурно, че ще са печеливши.

Хората казват, че знанието е сила. Колкото повече знание, толкова повече сила. Което може да те направи най-силната личност на света. Когато нещата опрат до убиване на хора. И до измъкването след това.

 

 

Животът е пълен с решения, преценки и предположения и се стига дотам човек толкова да свикне, че да продължи да взема решения дори когато не се налага. Навлиза в сферата на ами ако и на разсъжденията какво би направил, ако даден проблем е негов вместо на някой друг. Постепенно това се превръща в навик. При Джак Ричър този навик беше много силен. Ето защо сега седеше сам в един ресторант и наблюдаваше гърбовете на двама души на четири-пет метра от него и се питаше дали би било достатъчно само да ги предупреди, или ще е по-добре да отиде малко по-нататък и да им счупи ръцете.

Беше въпрос на динамика. Първоначално градската динамика означаваше, че всяко ново италианско заведение в Трайбека, като това, в което беше Джак Ричър, ще стои празно, докато журналистът от ресторантската рубрика на „Ню Йорк Таймс“ не му обърнеше внимание или докато репортер на „Обзървър“ не зърнеше в него някоя знаменитост две вечери поред. Засега не се бе случило нито едното, нито другото и заведението беше почти празно, което го правеше идеално място за сам човек, желаещ да хапне нещо за вечеря недалеч от апартамента на приятелката си, докато тя все още работи в офиса си. Динамиката на града.

Нямаше как Ричър да не е там. Както и онези двамата, които той наблюдаваше. Защото динамиката на града означаваше, че всяко ново и лъскаво търговско заведение рано или късно ще бъде посетено от представителите на човек, който ще иска по триста долара седмично, за да не изпрати момчетата си да го потрошат с бейзболни бухалки и брадви.

Двамата мъже, които Ричър наблюдаваше, стояха до бара и разговаряха тихо със собственика. Барът беше съвсем малък, сврян в единия край на помещението, и образуваше триъгълник с дължина на плота от около два метра от всяка страна. Всъщност не беше бар в истинския смисъл на думата, така че някой да седне пред него, за да изпие нещо. По-скоро служеше за отправна точка. Място, където се държат бутилките. Те бяха подредени в редици по три върху стъклени рафтове пред редица огледала. На най-долния рафт бяха поставени касовият апарат и машината за кредитни карти. Собственикът, дребен, нервен тип, беше отстъпил назад, до самия връх на триъгълника, с гръб, опрян в чекмеджето с парите. Беше скръстил ръце на гърдите си сякаш за да се защити. Ричър виждаше очите му. Прочете в тях нещо средно между изненада и паника, докато шареха неспокойно из цялото помещение, което представляваше голям квадратен салон, може би двайсет на двайсет метра. Таванът беше висок над шест метра, от матирана ламарина, която хвърляше тъмни отблясъци. Сградата беше на повече от сто години, а помещението вероятно бе използвано за всякакви цели — по едно или друго време. Изглежда, че в началото е било фабрика. Големите прозорци са осигурявали светлина за някакъв производствен процес по времето, когато в града не е имало сгради над пет етажа. После може би е било магазин. Или дори автосалон. Размерите му го позволяваха. Сега беше италиански ресторант. Не от онези с покривки на червени квадратчета, които предлагат „соса на мама“, а заведение, погълнало триста хиляди долара, с модерен дизайн, в което върху голяма чиния ви сервират седем-осем приготвени на място равиоли и ги наричат „ядене“. Ричър се бе хранил там десет пъти през четирите седмици, откакто го отвориха, и винаги си бе тръгвал гладен. Качеството на храната обаче беше много добро и той я препоръчваше на хората, което наистина означаваше нещо, тъй като Ричър не беше чревоугодник. Ресторантът се наричаше „Мостро“, което, доколкото разбираше италиански, означаваше „чудовище“. Не беше сигурен какво подсказва името. Едва ли бе свързано с големината на порциите. Все пак звучеше добре, а цялото заведение, с орнаментите от кленово дърво, белите стени и металните отблясъци на тавана, беше много приятно. Хората, които работеха там, бяха дружелюбни и уверени в себе си. От качествените тонколони, монтирани високо на стените, звучаха цели опери. Според скромната преценка на Ричър това беше началото на един ресторант с бъдеще.

Само че въпросното бъдеще очевидно беше твърде далеч. Пестеливият авангарден дизайн позволяваше в обширното помещение да се разположат само двайсет маси, но Ричър досега не беше виждал да са заети повече от три. Веднъж се бе случило да е единственият посетител за час и половина, докато беше там. Сега имаше само една двойка, която се хранеше през пет маси от неговата. Седяха един срещу друг, встрани от него. Мъжът беше среден на ръст, русоляв — руса коса, руси мустаци, светлокафяв костюм, кафяви обувки. Жената бе слаба и мургава, с пола и сако. На крака на масата, до дясната й обувка, беше подпряно куфарче от изкуствена кожа. Двамата изглеждаха на около трийсет и пет, уморени, похабени и някак опърпани. Чувстваха се добре заедно, но почти не говореха.

Двамата мъже на бара обаче говореха. И още как! Бяха се надвесили над плота и приказваха бързо и настоятелно. Собственикът бе опрял гръб в касовия апарат, отдръпвайки се възможно най-назад. Сякаш и тримата бяха приковани от вихъра на силен вятър. Двамата бяха доста по-едри от среден ръст. Бяха облечени в еднакви широки черни палта, в които изглеждаха грамадни. Ричър виждаше физиономиите им в огледалата зад рафтовете с бутилки. Мургава кожа, тъмни очи. Не бяха италианци. Сирийци или ливанци, чиято арабска неугледност беше заличена от едно поколение, живяло в Америка. Изтъкваха аргумент след аргумент, делово. Застаналият отдясно жестикулираше. Не беше трудно да се отгатне, че показва как помита бутилките от рафтовете с бейзболна бухалка. После размаха ръка във всички посоки — демонстрираше как ще направи рафтовете на сол. С един удар щеше да ги строши всичките, от горе до долу. Собственикът беше пребледнял. Поглеждаше косо към бутилките.

След това мъжът вляво почука с показалец по часовника си и се обърна да си върви. Партньорът му го последва. Плъзна ръка по най-близката маса и събори една чиния на пода. Тя се разби на плочките със силен трясък, в дисонанс с оперната музика, която звучеше в помещението. Русолявият мъж и мургавата жена стояха неподвижно и гледаха настрани. Двамата мъже стигнаха до вратата бавно, изправени и самоуверени. Ричър ги проследи с поглед, докато излязат на улицата. След това собственикът се измъкна иззад бара, наведе се и започна да рови с пръсти в парчетата от счупената чиния.

— Добре ли сте? — попита го Ричър.

Веднага си даде сметка, че това е глупав въпрос. Онзи само сви рамене и физиономията му доби нещастно изражение. Започна да събира парчетата на купчина. Ричър стана от мястото си, взе една салфетка, отиде при собственика, разстла я на пода и сложи парчетата върху нея. Двойката през пет маси от тях го наблюдаваше.

— Кога ще се върнат? — попита Ричър.

— След час.

— Колко искат?

Собственикът отново сви рамене и се усмихна горчиво.

— Дават ми начална отстъпка — отвърна той. — По двеста на седмица, докато потръгне работата, после стават четиристотин.

— Ще им плащаш ли?

Онзи пак направи тъжна физиономия.

— Ще ми се да остана в бизнеса. Плащането на две сметки седмично обаче едва ли ще ми помогне да се задържа.

Русолявият и жената се бяха загледали в срещуположната стена, но слушаха. Музиката премина в тиха минорна ария, изпълнявана от тъжен женски глас.

— Кои бяха? — попита Ричър.

— Не са италианци — отговори собственикът. — Някакви отрепки.

— Мога ли да ползвам телефона?

Собственикът кимна.

— Има ли наблизо магазин за канцеларски материали, който работи до късно? — попита Ричър.

— На Бродуей, на две пресечки оттук — рече онзи. — Защо? Работа ли имате?

Ричър кимна.

— Да. Работа.

Изправи се и отиде зад бара. До новата книга за резервации имаше нов телефонен апарат. Книгата нямаше вид да е отваряна някога. Вдигна слушалката, набра номера и след две позвънявания му се обадиха от около два километра разстояние от четирийсетия етаж.

— Ало — каза тя.

— Здравей, Джоди.

— А, Ричър, какво става?

— Ще свършиш ли скоро?

Чу въздишката й.

— Не. Май ще се стои цяла нощ. Този закон е сложен, а искат мнение незабавно. Наистина съжалявам.

— Не се тревожи — успокои я той. — Имам какво да правя. При това положение ще се върна в Гарисън.

— Добре, пази се — отвърна тя. — Обичам те.

Ричър чу шумолене на юридически документи, после линията прекъсна. Той затвори телефона, излезе иззад бара и се върна на масата. Остави четирийсет долара под чинийката от кафето и тръгна към вратата.

— Всичко хубаво — подвикна той през рамо.

Собственикът, все още клекнал на пода, кимна вяло, а мъжът и жената от далечната маса го проследиха с очи. Ричър вдигна яката на палтото си и излезе на улицата, оставяйки оперната музика зад гърба си. Бе тъмно, а есенният въздух беше леден. Около лампите се сгъстяваха малки ореоли от мъгла. Тръгна на изток, към Бродуей, и потърси магазина. Беше тясно помещение, препълнено със стока, а цените бяха изписани върху големи отразяващи светлината картончета във формата на звезда. Всичко беше с намаление и това бе добре дошло за Ричър. Купи си малка машинка за поставяне на етикети и тубичка лепило. После се сгуши в палтото и се отправи на север, към апартамента на Джоди.

Колата му се намираше в гаража под сградата. Изкара я нагоре по рампата, после сви на юг по Бродуей и пое на запад, обратно към ресторанта. Когато стигна, намали и погледна през големите прозорци. Заведението блестеше от отражението на светлината върху белите стени и светлото дърво. Нямаше посетители. Всички маси бяха празни, а собственикът седеше зад бара. Ричър сви в пресечката и паркира на забранено място на изхода на алеята, която водеше към вратата на кухнята. Изключи двигателя и фаровете и зачака.

Динамиката на града. Силните тероризират слабите. Не престават да го вършат, както е било винаги, докато не се изправят срещу някой по-силен от тях, който има някаква произволна човешка причина да ги спре. Някой като Ричър. Всъщност нямаше истинска причина да помага на човек, когото почти не познаваше. Тук нямаше някаква логика. Нямаше план. В същия този момент, в град със седем милиона жители, имаше стотици силни, които изтезаваха слабите, а може би дори хиляди. В същия този момент. Нямаше намерение да издирва всичките. Не започваше някаква мащабна кампания. Но и не можеше да позволи нещо такова да стане под носа му. Не беше в състояние просто да си тръгне. Никога не бе постъпвал така.

Извади машинката за етикети от джоба си. Сплашването на онези двамата беше само половината от работата. По-важното беше кой според тях стои зад операцията. Един съвестен гражданин, изправил се сам в защита на правата на някакъв собственик на ресторант, нямаше да постигне никакъв резултат, колкото и силно да ги сплашеше в началото. Никой не се страхува от самотен индивид, защото самотният индивид може да бъде победен дори само с числено превъзходство, а и бездруго рано или късно умира, заминава за някъде или просто губи интерес. Много по-внушително въздейства организацията. Той се усмихна, погледна машинката и започна да я разучава. Напечата собственото си име за проба, отлепи лентичката и я разгледа. Ричър. Пет букви, релефно изписани в бяло, върху синя пластмасова лента, малко по-дълга от два сантиметра. Това означаваше, че етикетът за единия тип щеше да е дълъг около десет сантиметра. За втория щеше да е около осем-девет. Идеално. Усмихна се, започна да печата, после остави готовите лентички на седалката до себе си. На долната им страна под специалната ивица имаше лепило, но му трябваше нещо по-силно, заради което беше купил тубичката. Отвинти пластмасовата капачка, проби металното фолио, напълни накрайника, за да е готов, и прибра лепилото и етикетите в джоба си. После слезе от колата, скри се в една сянка и зачака.

Динамиката на града. Майка му се страхуваше от градовете. Това беше част от възпитанието му. Беше му казала, че градовете са опасни места, пълни със страшни, жестоки типове. Самият той не беше от плашливите, но като момче бе склонен да й повярва. И се беше убедил, че е права. Хората по улиците на градовете бяха изплашени, предпазливи и внимателни. Държаха се на разстояние и пресичаха на отсрещния тротоар, за да не се разминат отблизо с него. Правеха го толкова очебийно, че имаше чувството, че страшните типове са непосредствено зад него, досами рамото му. След това изведнъж разбра: не, аз съм страшният тип. От мен се боят. Беше истинско откритие. Взираше се в отражението си на витрините и си обясняваше защо. Беше престанал да расте на петнайсет, когато вече беше висок повече от един и деветдесет и тежеше почти сто килограма. Гигант. И както повечето тийнейджъри по онова време, беше облечен като най-изпаднал тип. Предпазливостта, на която го бе учила майка му, се появяваше в очите му като празен, безразличен поглед. Страхуват се от мен. Това го забавляваше, той се усмихваше, а хората бягаха още по-далеч. От онзи момент нататък разбра, че градовете са места като всички други и че на всеки градски човек, от когото би трябвало да се страхува, има поне деветдесет и девет други, които се страхуват много повече от самия него. Използваше това знание като тактика и спокойната увереност, която то придаваше на походката и погледа му, удвояваше въздействието му върху хората. Динамиката на града.

Петдесет и пет минути по-късно Ричър излезе от сянката и застана на ъгъла. Облегна се на тухлената стена на ресторанта и продължи да чака. Чуваше оперната музика съвсем тихо, през стъклото до него. Колите минаваха с трясък през дупките из улицата. На отсрещния ъгъл имаше бар с вентилатор, който бучеше и изхвърляше пара нагоре към светлината на неоновите лампи. Беше студено и хората бързаха по тротоара, сгушени в яките на палтата си. Стоеше, опрял едното си рамо на стената, с ръце в джобовете, и наблюдаваше идващия към него поток от коли.

Двамата се върнаха точно навреме с черен мерцедес седан. Паркираха на една пресечка от ресторанта, фаровете угаснаха и предните врати се отвориха едновременно. С разкопчани дълги палта, двамата слязоха, отвориха задните врати и измъкнаха от седалката бейзболни бухалки. Мушнаха ги под палтата си, затръшнаха вратите, огледаха се и тръгнаха. Трябваше да изминат десет метра, после да пресекат улицата, после още десет метра. Движеха се бързо. Едри, самоуверени типове, с големи, леки крачки. Ричър се оттласна от стената и ги пресрещна, когато се качиха на неговия тротоар.

— В алеята, момчета — каза той.

Отблизо наистина изглеждаха внушителни. Като двойка несъмнено бяха подходящи за ролята. Бяха млади, нямаха трийсет, и едри, със стегната плът, която не е само мускул, но върши почти същата работа. Дебели вратове, копринени вратовръзки, ризи и костюми, които не се продават по каталог. Бухалките бяха прави, очертаваха се под дрехите им отляво. Държаха ги през подплатата на джобовете.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита типът отдясно.

Ричър го погледна. Първият, който проговори, доминира във всяко партньорство, а в ситуация като тази, двама срещу един, най-напред трябва да се неутрализира доминиращият.

— Кой, по дяволите, си ти? — повтори онзи.

Ричър пристъпи напред и вляво и леко се извърна, препречвайки пътя им и насочвайки ги към алеята.

— Аз съм управителят — отвърна той. — Ако искате да ви се плати, аз съм човекът, с когото трябва да разговаряте.

Онзи се замисли, после кимна.

— Добре, но не в алеята. Ще говорим вътре.

Ричър поклати глава.

— Не е логично, приятел. Плащаме ти, за да стоиш извън ресторанта отсега нататък, нали?

— Носиш ли парите?

— Разбира се — отговори Ричър. — Двеста долара.

Застана пред тях и тръгна по алеята. Лъхна го парата от вентилаторите на кухнята. Миришеше на италианска храна. Под краката си усещаше боклуци и пясък, а скърцането на подметките му отекна по пустата алея. Спря, обърна се и застана като нетърпелив човек, удивен от нежеланието им да го последват. Силуетите им се очертаваха на фона на фаровете, които чакаха на кръстовището зад тях. Погледнаха го, после се спогледаха и тръгнаха напред един до друг. Влязоха в алеята. Бяха съвсем спокойни. Едри, самоуверени типове, с бухалки под палтата, двама срещу един. Ричър изчака малко и тръгна по косия диагонал, на границата между светлото и сянката. Пак спря. Върна се малко назад, сякаш искаше да минат пред него. В знак на учтивост. Те продължиха напред. Приближиха се.

Ричър удари онзи отдясно с лакът отстрани по главата. Имаше множество биологически причини да го направи. Общо взето, човешкият череп е по-твърд от човешката ръка. Ако удариш череп с ръка, по-вероятно е да пострада ръката. С лакът е по-добре. И главата отстрани е по-уязвима, отколкото отпред или отзад. Мозъкът понася далеч по-добре удар отпред и отзад, отколкото отстрани. Поради някаква сложна еволюционна причина. Та ударът бе с лакът, отстрани. Беше бърз, силен удар, добре премерен, но онзи се задържа прав върху омекналите си колене доста време. После изпусна бухалката. Тя се плъзна изпод шлифера му и изчатка по паважа. Ричър го удари пак. Със същия лакът. От същата страна. Чу се същият звук. Мъжът се свлече, като че ли под краката му се беше отворил капак.

Другият беше вече нащрек. Дясната му ръка стискаше дръжката на бухалката. После я хвана и с лявата. Измъкна я изпод палтото си и понечи да замахне, но допусна грешката, която правят повечето хора. Отдръпна я много назад и замахна прекалено ниско. Искаше да нанесе силен удар, в средата на тялото на Ричър. Големият замах губи много време. Насоченият към средната част на тялото удар се отбива много лесно. Най-добре е да се прицелиш високо, в главата, или ниско, в коленете.

За да се предпазиш от удар с бухалка, трябва да се приближиш достатъчно и да го направиш навреме. Силата на удара идва от тежестта на бухалката, умножена по скоростта на замаха. Въпрос на математически изчисления. Масата по скоростта и така нататък. Тежестта на бухалката винаги е постоянна — нищо не можеш да направиш. Значи трябва да убиеш силата на замаха. Трябва да се приближиш и да я посрещнеш, когато е в задно положение, преди да е полетяла напред. Докато е още в първата секунда на ускорение. Докато се движи много бавно. Затова и прекалено големият замах не е добра идея. Колкото по-назад е бухалката, толкова по-късно ще можеш да я задвижиш напред. Толкова повече време губиш.

Ричър беше на трийсет сантиметра от бухалката, когато дойде ударът. Проследи движението й с поглед и я улови с две ръце, ниско пред корема си. Въобще не беше набрала скорост. Само безобидно шляпване по дланите. В този момент слабият замах се превръща в оръжие, което можеш да използваш. Ричър дръпна рязко бухалката, извади нападателя си от равновесие, ритна го в кокалчетата и заби бухалката в тялото му. Заби я. Без замах. Мъжът се свлече на колене и си удари главата в стената на сградата. Ричър го срита, за да падне по гръб, после притисна гърлото му с бухалката, като настъпи дръжката и се облегна с цялата си тежест върху другия й край. С лявата ръка претърси джобовете му. Извади автоматичен пистолет, дебел портфейл и мобилен телефон.

— Кой ви праща? — попита той.

— Мистър Петросян.

Името не говореше нищо на Ричър. Беше чувал за руски шахматист с това име. Както и за нацистки генерал от танковите войски. Никой от двамата обаче не се занимаваше с „охранителен рекет“ в Ню Йорк. Усмихна се недоверчиво.

— Петросян ли!? — възкликна той. — Шегуваш се.

Каза го презрително, сякаш от всички съперници, за които се сещаха неговите шефове, Петросян беше толкова назад в списъка, че бе почти незабележим.

— Шегуваш се, нали? — попита той пак след малко. — Петросян? Какво му става? Да не е превъртял?

Другият се раздвижи. Ръцете и краката му бавно търсеха опора. Ричър натисна рязко бухалката към гърлото на първия, после я стовари върху главата на другия. Върна я на мястото й след секунда и половина. Онзи започна да се дави под натиска. Другият се просна безжизнено. Не като на кино. След три удара по главата никой не продължава да се бие. Защото му става зле, гади му се и се чувства болен цяла седмица. Едва стои на краката си.

— Имам послание за Петросян — каза тихо Ричър.

— Какво е то? — изпъшка онзи.

— Вие самите — отговори усмихнато Ричър.

Бръкна в джоба си и извади етикетите и лепилото.

— А сега стой неподвижно.

Онзи се подчини. Само посегна с ръка към гърлото си, но нищо повече. Ричър отлепи бялата предпазна лента на етиката, изстиска малко лепило и го притисна към челото на онзи. Прокара два пъти пръст по повърхността, за да я залепи добре. На етикета беше написано: „Мостро“ вече има охрана.

— Не мърдай — повтори той.

Взе бухалката, отиде при другия и го обърна с лице нагоре, хващайки го за косата. Залепи лентичката на челото му с много лепило. На нея пишеше: Не започвайте с нас война за територии. Претърси джобовете му и пак откри автоматичен пистолет, портфейл, телефон. Плюс ключовете за мерцедеса. Изчака, докато мъжът под него се размърда. Погледна другия. Той се опитваше да се изправи на четири крака и опипваше лепенката на челото си.

— Няма да я свалиш — увери го Ричър. — Освен ако не отлепиш и кожата с нея. Предай много поздрави на мистър Петросян и после иди в някоя болница.

Пак се обърна към другия нападател. Изстиска тубата с лепило върху дланите му, притисна ги една в друга и преброи до десет. Химически белезници. Хвана го за яката, изправи го и го задържа, за да не падне. После хвърли ключовете от колата на първия.

— Предполагам, че ти си шофьорът — каза му. — Хайде, чупката.

Онзи продължи да стои неподвижно и да се озърта наоколо. Ричър поклати глава.

— Не си го и помисляй — предупреди го той. — Ще ти откъсна ушите и ще те накарам да ги изядеш. И не се връщай повече тук. Никога. Или ще изпратим някой, който е много по-лош от мен. В момента аз съм ти най-добрият приятел, уверявам те. Ясен ли съм?

Онзи го гледаше втренчено. След това кимна едва забележимо.

— Е, хайде чупката — подкани го Ричър.

Типът със залепените ръце имаше проблем с движението. Не му се удаваше. Приятелят му пък не можеше да му помогне. Нямаше свободна ръка, с която да го прихване. Замисли се за секунда, после се мушна под двете залепени китки и вдигна приятеля си на гръб. Заклатушка се към входа на алеята. Силуетът му се осветяваше от уличните лампи. Приведе се малко, намести тежестта на гърба си и се скри зад ъгъла.

Пистолетите бяха берета М9, деветмилиметрови. Ричър беше използвал същия модел в продължение на цели тринайсет години в армията. Серийният номер е гравиран върху алуминиевия обков, под името „Пиетро Берета“, върху плъзгача. Номерата и на двата пистолета бяха изтрити със заоблена пила, от дулото към спусъка. Мърлява работа. Пълнителите и на двата бяха заредени с лъскави медни патрони. Ричър ги разглоби в тъмното и захвърли цевите, пълнителите и патроните в контейнера за боклук пред ресторанта. Натъпка спусъчните механизми с прахоляк от земята и защрака спусъците до блокирането им. След това ги метна в контейнера. Смачка телефоните с бухалките и остави парчетата на земята.

В портфейлите имаше кредитни карти, шофьорски книжки и пари. Ричър натъпка банкнотите в джоба си и изрита портфейлите надалеч. Изтупа дрехите си, обърна се и се върна на тротоара. От черния мерцедес нямаше и следа. Отново влезе в празния ресторант. Оркестърът свиреше с пълна сила, някакъв тенор се опитваше да вземе финалния висок тон. Собственикът седеше зад бара замислен. Вдигна очи. Тенорът най-накрая успя, цигулките, челата и контрабасите го последваха. Ричър извади десет долара от откраднатата пачка и ги сложи на бара.

— За чинията, която счупиха — обясни той. — Промениха решението си.

Собственикът погледна десетте долара, но не каза нищо. Ричър се обърна и излезе на улицата. На отсрещния тротоар видя двойката от ресторанта. Стояха и го гледаха. Русолявият мъж с мустаците и мургавата жена с куфарчето. Сгушени в палтата си, не отделяха очи от него. Ричър отиде до джипа си и отвори вратата. Качи се и включи двигателя. Погледна през рамо потока от коли. Онези двамата все още го наблюдаваха. Ричър подкара и се включи в движението. Настъпи педала. На следващата пряка погледна в огледалото и видя как жената с куфарчето слезе на платното и се загледа след него. След това неоновите отблясъци я скриха от погледа му.