Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (2)

Глава 2. Новоназначен

Преди повече от няколко месеца аз махнах на мама за довиждане от спирката Грейхаунд^[1] в Дулсвил и се качих на междуградския автобус за Хипстървил, за да посетя крайно консервативната хипи сестра на тате — Леля Либи.

Днес все едно бях взела конска доза антидепресанти, толкова бях ентусиазирана заради завръщането ми в чудатото градче Хипстървил — дом на единствено по рода си кафе, поднесено в ръчно изработени чаши и прясна кифличка (не онези бледи подобия на кифли, които се сервират по анкетите за нови продукти на фона на стари шлагери от грамофонни плочи), бутици за готици и почитатели на алтернативна музика както и перфектния страховит Клуб Ковчег. Бях развълнувана, че ще видя Леля Либи отново, но по-важното бе, че само след няколко часа щях да се събера отново, или поне така се надявах, с моята безценна вампирска половинка.

Прекарах пътуването с автобуса в драскане в моя дневник Оливия Ауткаст и мечти за това как с Александър ще се съберем. Щяхме да се срещнем в Клуб Ковчег, където бледи манекени с прилепски криле висят от тавана, а призрачна мъгла се носи по въздуха. Александър щеше да ме чака в центъра на дансинга с черна роза в ръце. Аз ще се затичам към него, а той ще ме улови в прегръдките си все едно съм готическа Жулиета. Ще се наведе към мен и ще ми подари дълга, съблазнителна целувка за добре дошла, която да ме накара да потръпна от главата до петите. Щяхме да танцуваме цяла нощ на фона на тракащата музика на Скелетите, докато краката ми не откажат да ме държат повече. Тогава с Александър щяхме да се осмелим да се промъкнем в гробището на църквата, да пропълзим до необитаваната крипта, където един празен ковчег щеше да ни очаква. Той щеше да затвори капака му, с идването на изгрева, за да останем сгушени заедно в мрака.

Бях преполовила един епизод от The Munsters^[2] по iPod-а, който ми бе заел Били Момчето, когато забелязах знак, на който пишеше, че сме на 4 километра от Хипстървил.

Последният път, когато пристигнах в Хипстървил, небето бе ясно и пухкави сини облачета се носеха над града. Този път заварих злокобни облаци и бурен порой.

Наметнах се със суичъра си на черепи и кости, докато шофьора, видимо непритеснен от проливния дъжд, разтоварваше куфарите от багажното отделение на автобуса. Щом видях куфара си, го грабнах и го отнесох под навеса на спирката до образувалата се навалица от пътници. Едно нещо си бе останало непроменено — Леля Либи не се виждаше никъде.

Наблюдавах как всеки пътник се качва при близките си, докато не останах да чакам сама на спирката. Когато ми доскуча да потапям ботушите си в уголемяващите се локви, реших да поема към супермаркета, намиращ се на няколко километра от спирката. Вътре проверих всеки коридор за готино хипи маце с аромат на рози примесени с подправки или за жена носеща сандали Nairobi и пола в цветовете на дъгата. За нещастие единственото, на което се натъкнах бяха няколко тираджии и няколко гладни автобусни шофьори.

Нетърпението ми да зърна отново Леля Либи растеше. С нея бяхме единствените аутсайдери из целият род Мадисън. Леля ми имаше необикновен начин на живот, работеше като сервитьорка във вегетариански ресторант, за да издържа актьорската си кариера. Тя бе свободен дух, а чудатото градче Хипстървил бе мястото, където можеше да е самата себе си, да яде органична храна, да се облича ексцентрично и да няма предразсъдъци. Макар че имахме различни вкусове, винаги съм я чувствала някак близка, защото и двете изпитвахме страст към едно и също нещо — към това да бъдем различни.

След още десет минути Леля Либи все още не се виждаше от никъде. Може би бе изпратена на рецепцията или се занимаваше с пълненето на солниците в ресторанта. Можех да усетя втренчения поглед на татуирания касиер. Не исках да изглеждам като скитница, каквато всъщност си бях или като крадла, каквато определено не бях. Стомахът ми започна да къркори. Отидох да се колебая в отдела за бонбони и потънах в размисли кой захарни бонбони, причиняващи кариес да си взема, когато почувствах как някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Пред мен стоеше една красива дама облечена в изгладени панталони и скъпо сако на компанията „Happy Homes“, с усмивката на татко на лице.

— Лельо Лили? — попитах объркана.

— Рейвън! Прекрасно е, че те виждам! — притисна ме толкова здраво до себе си, че усетих как мокрото й от дъжда лице се притиска в моето. — Надявам се да не съм закъсняла много.

— Току-що дойдох — послъгах.

— Обзалагам се, че умираш от глад. Може да спрем някъде и да вземем нещо за ядене. Взех си почивка за остатъка от деня. — Взе куфара ми и се устреми към античния си Фолксваген „Костенурка“.

Докато си слагахме коланите единственото, което ми се отдаваше бе да я зяпам и да се чудя защо бе заменила униформата си на сервитьорка със скъп костюм.

— Изненадана ли си, че ме виждаш с костюм? — попита, явно прочела мислите ми.

— Не съм предполагала, че някога ще те видя без сандали и цвете в косата — заядох се.

— Осъзнах, че ми е време да си намеря истинска работа — призна тя. — Не исках да притеснявам баща ти, за това не му казах. Работя от скоро, а вече си взех половин ден отпуска — засмя се. — Така, че кой знае може да не се задържа дълго.

Тя запали колата, двигателя запърпори, и я подкара надолу през старинния център на града.

Леля Либи беше независима личност, почувствах такова разочарование и тъга, че се отказва от мечтата си. Не исках тя да се променя, както не исках и аз самата да го правя. Замислих се щом Леля Либи се бе отказала от нещата към които бе така привързана, щях ли и аз да го направя?

— Отказа ли се от актьорството? — попитах.

— Не, то е в кръвта ми — каза тя. — Всъщност сега правя one-woman show^[3]. Можеш да извадиш момичето от актьорството, но не и актьорството от момичето.

Почувствах се облекчена.

— One-woman show… Това е чудесно. Сигурно съвсем скоро ще се сдобиеш със свой собствен Оскар.

Леля Либи се разкикоти, но после отново стана сериозна. Капките дъжд биеха по стъклата, а чистачките се бореха да ги почистят, докато ние пътувахме към апартамента й.

Почувствах нещо странно, когато погледнах през прозореца. Мрачна сянка бе покрила града като одеяло, докато карахме през него. Стори ми се, че докато преминавахме покрай църквата зърнах прилепи да кръжат около нея.

— Ау! Тези приличат на…

— Прилепи?

— Да.

— Свили са си гнездо в едно от помещенията на магазина. Ще се влюбиш в тях!

— Жестоко!

— Както ще харесаш къщата, която току-що дадохме под наем.

— Наистина ли? Обитавано ли е от призраци?

— Определено. Става въпрос за полуразрушено имение.

— Имение? — попитах. Може би бе същото, в което Александър и Джеймсън се бяха настанили последния път, когато бях тук.

— Да — отвърна леля.

— Е, сигурно тук има много такива — подметнах.

— Чак много не. Пък и като това друго няма.

— Какво имаш предвид?

— Необитаемо е от години. Задният двор е напълно обрасъл и мисля, че стъпалата имат нужда от основен ремонт, но май на новите наематели това не ги интересува.

— Тази на Ленокс Хил Роуд ли?

— Да. От къде знаеш?

— Ъъъ… Помня, че видях нейни снимки във вестника последният път, когато дойдох тук — излъгах.

— Прилича ми на къща, в която ще се влюбиш. Нямаше да се изненадам, ако се бе оказала обладана от духове.

Ако някой бе наел къщата, тогава къде Александър и Джеймсън бяха отседнали? И как въобще щях да ги намеря?

— Имаш ли все още ключ? Може ми ще ми позволят да направя една обиколка.

— Не, мъжът, който я нае взе ключа.

— А как изглеждаше той?

Леля ми ми се стори объркана.

— Просто се чудех какъв човек би наел това имение. Може би принц или изпълнителен директор — намекнах и аз.

— Този човек не беше принц, а по-скоро джентълмен. И наистина изглеждаше зловещо — по един призрачен начин. Предполагам затова и му харесва къщата.

— Джеймсън! — изтърсих аз в момента, в който Леля Либи натисна клаксона и наби спирачка.

Една лястовичка излетя пред нас.

— Спирам на птичките — ми каза тя с усмивка.

Зачудих се защо Джеймсън ще наема имението. Планираха ли да останат за неопределен период от време? Сърцето ми замря. След това си спомних успокоителните думи на Александър: „Ще се върна скоро.“ Но какво задържаше гаджето ми тук?

Завихме по три лентовата улица на Леля Либи и тя уверено или по скоро самонадеяно, набута своя Фолксваген „Костенурка“ в едно анорексично малко пространство между един камион и един оранжев скутер. Леля Либи заключи с верига предното колело. Отвори входната врата на обикновената къща от 40-те години, отключи пощенската си кутия, а после и вратата на апартамента си. Леля Либи имаше толкова ключове колкото и портиера на гимназия Дулсвил.

Още преди да влезем уханието на лавандула ни лъхна от пукнатините на вратата на апартамента. След като влязохме полъх на аромат от цветя ме удари сякаш току-що бях влязла в ботаническа градина.

Въпреки че начина на обличане на леля ми се бе променил, дизайна на апартамента й бе останал същия. Освен няколко наръчника по недвижими имоти върху масичката за кафе, шестдесетте и седемдесетте все още властваха в апартамента с една спалня. Завеси на ресни висяха от рамката на вратата на спалнята й, а полуизгорели свещи заемаха всеки свободен сантиметър от полицата на камината до пода.

Докато сменях пропитите ми с дъжд дрехи със сухи в спретнатата баня на Леля Либи, си представих какъв ли би бил живота ми, ако никога не бях срещнала Александър. Каква ли щях да стана? Дулсвил беше прекалено скучен за момиче като мен. Вероятно щях да се окажа в Хипстървил, в апартамент подобен на този на леля ми, само че щеше да има покрити с восък свещници, черни дантелени завеси и Гаргойли по рамката на леглото ми.

Но какво значение щеше да има, ако нямаше да мога да го деля с Александър? Щях да живея самостоятелно и нощ след нощ да работя, вероятно, като барманка в Клуб Ковчег. Почувствах как пристъп на самота ме обзема заради леля ми, която се хранеше, спеше и живееше сама, откакто се помнех. Вместо да й доскучее от независимия й живот, леля Либи сякаш разцъфтяваше в него. Излизаше често на срещи и имаше широк кръг от приятели в театралните среди. Леля Либи беше страхотна. Някой толкова готин като нея може да има всеки мъж, който си пожелае.

Повторих сенките си с цвят на шоколад и очната си линия, и подсуших влажната си коса. Подуших сос терияки^[4] и намерих леля ми — тази, която винаги съм познавала, облечена в избродирани дънки, украсени с камъни сандали и вързана през врата й блузка под лененото сако — да разбърква нещо в тиган.

Въздъхнах, облекчена, че леля ми се бе върнала към своя вкус.

Леля Либи ни сервира здравословните предястия. Седяхме на масичката й за кафе върху свръхголеми и несъответстващи си пухкави възглавници, заобиколени от свещи, тамян, и ухание на подправките от азиатската гозба.

— Мисля, че ще се омъжвам! — обяви тя внезапно. — Умирах си да ти кажа.

— Така ли? — изненадано я попитах аз. — Поздравления! Татко не спомена…

— Е, добре де, не е официално или нещо такова. Всъщност, ние все още не сме излизали на среща. Срещнах го миналата вечер.

Лицето на леля ми се обагри в червено. Тя грабна една кафява чантичка, което лежеше върху креслото й в индийски десен и извади едно разноцветно портмоне. Отвори го и ми показа една хартиена салфетка. На нея имаше едно мъжко име и телефонен номер.

— Има красив почерк, нали?

— Дейвън. Готино име.

— Нямам търпение да ти разкажа всичко за него.

— Кажи ми всичко!

— Той има светло сини очи и прошарена в черно и бяло коса.

— Звучи ми мистериозно.

— Забелязах го в публиката, докато бях на сцената. Почти не успях да го различа, защото бе точно зад светлината на прожекторите. Той има най-пронизващите сини очи, които някога съм виждала. Очите ни се срещнаха и аз забравих репликите си. Стоях там, замръзнала все едно с часове. Той имаше абсолютно хипнотизиращ поглед.

Засмях се. Леля Либи се държеше като шестнадесетгодишна влюбена девойка.

— Когато представлението свърши той ме чакаше. Между нас имаше такава интензивна връзка, каквато никога преди не съм изпитвала.

— Знам точно какво имаш предвид. Точно това чувствам към Александър. И затова трябваше да дойда тук…

— Да дойдеш тук ли? — попита ме тя.

— Ъъъ… за да си поговоря с момиче за това.

— Знам какво имаш предвид. Пукам се по шевовете от желание да говоря за него, но не знам почти нищо за него — освен, че е красив!

— Сигурна съм, че е само въпрос на време да започна да го наричам чичо Дейвън. Мога ли да съм облечена в черно на сватбата ти?

— Не бих искала да си облечена по друг начин. Имаме среща в идните дни и ти трябва да дойдеш.

— Ще излизаш на първа среща с него и искаш да се появиш с мен? Твоята вманиачена във вампири племенница? Дори аз не мисля, че това е добра идея.

— Трябва да дойдеш. Нямам търпение да го видиш… и не мога да те оставя тук сама.

— Разбира се, че можеш, но можем да преговорим всичко утре.

Тъкмо бяхме оставили чиниите в мивката, когато леля Либи забеляза колко е часът.

— Имам урок по барабани. Надявах се да се присъединиш към мен.

— Ами… аз…

— Може и да не ходя.

— Не, не искам да го изпуснеш заради мен.

— Тази вечер е майсторския клас. Иначе не бих и помислила да отида.

— Моля те, отиди. Аз ще съм добре — нямаше да мога да претичам целия град и да се опитам да се свържа с Александър, ако стоя цяла вечер на урока по барабани.

— Помисли си, докато се приготвя.

Докато леля Либи се приготвяше, аз изтегнах крака в креслото й и включих деветнадесет инчовия й телевизор, на който се облягаше един кактус. Телевизорът хващаше само местни канали и цветовете му бяха избледнели от време на време.

— Как живееш без кабелна? — раздразнено я попитах аз.

Превключих на местните новини. Обикновено щях набързо да изключа телевизора и да се заема да изпращам SMS-и на Беки, с които да и разкажа за пътя, но нещо привлече вниманието ми.

— Здравейте, аз съм Ан Рамирез, с репортаж на живо. Стоя заедно с Фред Сиърс, собственик на ферма, който е открил очертан кръг в посевите си от пшеница. Това е втория подобен случай в страната за по-малко от месец, като този е малко по-необикновен от предишния.

Камерата обхвана пшеницата, където стеблата бяха наведени към земята във формата на една голяма окръжност с диаметър около 50 метра и няколко по-малки кръга в центъра.

Дребната, но хубава жена стоеше до чернокосият фермер, който беше три пъти по голям от нея.

— Кога забелязахте това? — го попита тя.

— Когато се събудих. Просто бе „изникнало“ — пошегува се.

Завъртях очи когато видях две още не достигнали тийнейджърска възраст деца да тичат около кръга.

— Видях прилепи да кръжат над околността миналата нощ — каза почти без дъх едното момче на репортерката.

— Глупак, това бяха гарвани — убеждаваше го другото. — Бягаха от космическия кораб, който кацна тук.

— Бяха прилепи! — настоя първото.

— Нещо интересно? — извика ми леля от стаята си.

— Само окръжности в посевите и кръжащи прилепи.

— Момичетата в агенцията говореха за това на обяд. Убедени са, че всичко е заради рекламата.

Репортажа премина към снимки от въздуха от хеликоптера на телевизията. Кръга беше впечатляващ.

След това камерата се върна на репортерката.

— Космически кораб или просто извънземни? Вие решете. Това е от мен, Джей.

— Това е такава измама… — извиках на леля. — Видях един репортаж по телевизията, където едни деца признаха, че те са ги направили. Демонстрираха на репортера как през нощта са използвали пръчка, въже и дървени дъски, за да наведат надолу стеблата и да оформят гигантски кръг.

Леля ми се върна в дневната облечена в блузка с паднали рамене и грахово зелени панталони тип йога.

— Аз вярвам, че не сме сами в слънчевата система. Може да са били извънземни. Никой не е опровергал съществуването им.

— Шегуваш се? Наистина ли вярваш в извънземни?

— И ти наистина ли вярваш във вампири?

Имаше право.

— Да, но те съществуват — изтърсих без да се замисля. — Ъъъ… Искам да кажа, че никой не опровергал съществуването им.

— Само казвам, — заспори леля Либи, докато правеше последни корекции в прическата си, — че може да е направено от извънземен космически кораб — или пък е сигнал за други извънземни. И тези кръгове в посевите не са ли замислени да се гледат от въздуха?

— Момчето по телевизията се кълне, че миналата нощ е видял прилепи. Може да са вампири сигнализиращи на други вампири — предложих аз.

— Хмм. Твоята теория ми харесва повече. Извънземните са някакви странно изглеждащи, със зелени глави същества. Вампирите се по-секси. Бих предпочела да видя те да нахлуват в града ни.

Спрях разсъжденията си за момент тъй като започна прогнозата за времето.

— Прогнозата ни за следващите пет дни е дъжд и мъгла.

Любопитството в мен започна да надделява и не можах да изтрия твърденията на фермерското момче от главата си. Все пак кой по-добре от вампирите би се промъкнал незабелязано в нощта? Те лесно биха видели кръговете, докато летят като прилепи във въздуха. Нямаше начин, по който да докажа теорията си, докато си седя в апартамента на леля ми, а изобщо не ми беше в природата да не се поровя наоколо за някакви отговори.

— Имаш ли нещо против да си проверя имейла? — я попитах аз.

— Не, разбира се. Компютърът е включен.

Сърфирах в Интернет за информация на iMac-а на леля ми за вампири и кръгове в посевите. Прегледах различни филми и страници за книги, докато не попаднах на малък сайт, който бе специализиран за паранормални явления в Северна Америка. Всички статии описваха свръхестествени светлини, отвличания от извънземни и измами. Точно когато исках да затворя една такава статия, забелязах нещо интересно. Вместо чудовища със зелени глави, един потребител твърдеше, че нощта преди да се появят кръговете е видял рояк прилепи.

Помислих, че съм попаднала на нещо голямо. Изказването трябваше да е пуснато от харвардски учен, някой изследовател или някой носител на нобелова награда. Вместо това беше подписано с Боб от Юта.

Боб можеше да е откачалник както всеки друг, да е някое отегчено хлапе в залата за учене, което пуска грешна информация в сайтовете или като мен — вманиачен на тема вампири смъртен с свръхразвито въображение. Но все пак възприех изказването му като знак.

Имаше само един начин да проверя по нататък теорията си. Аз имах едно предимство, което Боб от Юта нямаше — срещах се с вампир.

— Сигурна ли, че не искаш да дойдеш с мен? — попита ме леля като взе един африкански барабан, който лежеше до камината.

— Пребита съм — не в буквалния смисъл — пошегувах се изключвайки компютъра. — Имаш ли нещо против просто да си легна?

Дори да не бях обладана от мисли за срещата ми с Александър, мисълта как барабанисти аматьори се учат да удрят върху инструментите си цели два часа беше достатъчна да ме докара до лудост.

— Има много банички с тофу в хладилника и соев пудинг в шкафа. Ще ти звънна на мобилния през почивката, за да проверя как си.

— Благодаря, лельо Либи — казах й като прегърнах сестрата на баща ми. — Наистина оценявам, че ми позволи да те посетя отново.

— Да не се шегуваш? Обожавам да имам съквартирант. Само заключи вратата след мен и не пускай никого вътре. И моля те, не давай на извънземните да те отвлекат. Баща ти ще ме убие.