Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (14)

Глава 14. Разбулване на тайните

Докато карах колелото си към Леля Либи, усетих как ме завладя потоп от емоции. Дойдох тук, в Хипстървил, по една единствена причина, за да се събера с гаджето си. И все пак, когато постигнах целта си, пренебрегнах единствената му молба и се върнах в Клуб Ковчег, без него.

Не само, че посетих опияняващото и опасно подземие на вампирите от Тъмницата, но ме делеше буквално едно ухапване от това да се обвържа с Подземния свят за вечността — и всичко това без любимия ми, Александър, да е до мен.

Откакто се влюбих в Александър, вече не искам просто да стана вампир — искам с него да се слеем в едно.

И все пак се потопих в света на гаджето ми, в света, в който той бе аутсайдерът. Така ли виждаше Александър бъдещето ми? Или неговото?

Спуснах се по инерция по нанадолнището и повторих събитията от изминалата седмица в главата си. Мислех си, че постъпвам зряло като детектив, а накрая се оказах просто лекомислена.

И ако Александър някога научеше за приключенията ми в Тъмницата, то исках да го чуе от собствените ми устни. Исках да му кажа, че ако и когато стана безсмъртна, той ще е този до врата ми.

Чувствах се така все едно съм го предала. Бях разочарована и засрамена от самата себе си. Трябваше да призная на Александър всичко, което бях направила. Трябваше да му споделя колко близко бях до това да се присъединя към неговия свят и че без него това нямаше да има смисъл.

Александър бе прав за това, че ми купи билет да изчезна от града. Той винаги знаеше какво е най-добре за мен, а аз все поемах по грешния път. Вместо да продължа напред към Леля Либи, завих наляво към Ленокс Хил. Заваля.

Ускорявах все повече през растящите локви, поемайки през дългата задънена уличка, на която се извисяваше имението.

Докарах колелото си до алеята за паркиране и го облегнах на малката порта. Затичах се през неравната пътека от камъни и потропах на входната врата.

Не последва отговор. Отстъпих назад. Не видях никой да наднича нито от гостната, нито от таванската стаичка. Докато тичах около къщата и обратно до входната врата, една светкавица проблесна. Заудрях с юмрук по вратата, а капчиците дъжд заотскачаха от нея.

Изкачих се на една захвърлена кутия и надникнах през кухненското прозорче. Нямаше и следа от съдове, ястия, цветя или нещо, което да подсказва за наличието на живот. И без това необитаемото имение сега изглеждаше напълно изоставено.

Разочарована побягнах през неподдържаната градина осеяна с избуяли плевели. Опитах се да надникна в прозорчето на таванската стаичка на Александър, но от мястото, на което бях не можех да се похваля с хубав изглед.

И все пак видях, че едно нещо се бе променило. Сега нямаше завеса на прозореца му.

Сърцето ми сякаш потъна. Ритнах ъгъла на дървената пейка.

Имах един последен шанс. Забързах към гаража. Катинара липсваше, а вратата бе леко открехната. Когато я отворих изпаднах в шок — Мерцедеса бе изчезнал.

Това значеше само едно — Александър и Джеймсън вече бяха напуснали имението.

Нямаше да мога да се впусна в прегръдките на Александър, да му кажа за ужасяващата нощ, която преживях, да му обясня, че не исках да стана член на истинския Клуб Ковчег, без той да е до мен.

Но засега изповедта ми щеше да почака.

Свалих шперца за Тъмницата от ключодържателя си и символично го поставих на пода на гаража.

Тънка светкавица проряза небето, а аз забелязах, че нещо в гаража проблесна. Приближих се, за да го огледам по-добре, докато трясъка от гръмотевицата се изви покрай мен. Долових макар и бегло, че нещо се крие в сенките под един опънат чаршаф. Може би беше ковчег или огледала от имението. Но от покривалото се подаваше, проблясвайки на лунната светлина един лъскав сребърен ауспух. Приближих се още малко. Издърпах чаршафа, за да открия това, което бе скрито. Толкова не вярвах на очите си, че реших да отстъпя назад. Хромирано шаси. Кормило. Беше мотоциклет.

Но защо по дяволите беше тук? Може би Александър си бе купил Night Rod след като така се бе възхитил на онзи пред клуба.

Долових топлина надигаща се от мотора, все едно току-що е бил каран.

Поех си дълбоко дъх и усетих, че нещо сладко се носи по въздуха. Беше аромата на парфюма „Мания“.

Почувствах познатото усещане за присъствие. Хвърлих бегъл поглед към пода зад мен. Лъскави мотористки ботуши блокираха изхода.

Обърнах се и ахнах.

Александър ме гледаше, а меките му изпълнени с любов шоколадови очи бяха впити в моите. Носеше кожено мотористко яке и панталони, а от едната му ръка се подаваха лилава перука и слънчеви очила.

Замръзнах.

От очите ми се проляха сълзи.

— През цялото това време си бил ТИ — избързах една сълза стекла се по бузата ми. — Ти си бил този, който спаси Клуб Ковчег — и мен.

Александър свали мотористките си ръкавици и протегна ръка към мен, пръстенът му с паяк леко проблесна.

Придърпа ме към себе си и обви ръце около талията ми.

— За това ли трябваше да останеш в Хипстървил толкова дълго? — попитах. — Не е било заради фестивала на изкуствата, а заради Тъмницата?

Той кимна.

— Но защо си дегизиран? — попитах.

— С Джагър най-сетне сключихме примирие. А то не е важно само за мен, но и за семейството ми. Ако Джагър ме бе видял в клуба, щеше да се досети, че веднъж щом чуя за намеренията му спрямо Тъмницата ще се опитам да попреча на плановете му. Знам, че ще прозвучи странно, но се чувствам облекчен откакто с Джагър вече не сме врагове. А ако бях показал лицето си, рискувах отново да възродя враждата между семействата ни. И все пак някой трябваше да го спре. И тъй като аз не можех, трябваше да намеря някой, който може.

Вдигнах поглед към Александър и за първи път разбрах защо бях така омаяна от Финикс.

— Време е да се връщаме вкъщи, заедно — отвърна и ме целуна със силата на два много мистериозни вампира. После облиза устни, като зъбите му проблеснаха, и се усмихна. — За вечността.