Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (10)

Глава 10. Перфектната снимка

Хипстървилския фестивал на изкуствата бе събитие датиращо още от основаването на града и поне според Леля Либи, имаше за цел да представи творбите на местни таланти. Вдигаше се голяма шумотевица. Пет пресечки от Мейн Стрийт, със старомодни си бутици и кафенета, бяха заграждани с кордон, за да позволят на посетителите и продавачите да се разхождат свободно на пътя без да се страхуват, че ще бъдат прегазени от някоя стара Хонда Акорд покрита със стикери на Дейв Матюс^[1] или организации от сорта на СПАСЕТЕ ДЪЖДОВНИТЕ ГОРИ^[2] или PETA^[3]. Майстори от близките щати пътуваха, за да дойдат и да покажат ръчно изработената си продукция. Светлосини и червени будки наредени по улицата показваха и продаваха всичко — от керамика до чанти. Свежият въздух на настъпващата вечер ухаеше апетитно на цвъртящи пържоли, барбекю и царевица на грил. Децата се забавляваха, докато си изрисуваха лицата, а възрастните участваха в предметни лотарии, за да спечелят награди от микровълнова до чисто нова кола.

В северния край на фестивала една джаз група свиреше до фонтана със статуята на основателя на града. Възрастни и млади по един и същ начин релаксираха — седнали в шезлонги и тактувайки с крака в тон с живите звуци.

Леля Либи бе известна с това, че закъснява за всяко събитие, било то вечеря или среща. Тази вечер обаче бе толкова нетърпелива да се види с новия си обожател, че си взе душ и се нагизди в един тоалет, после го смени с друг и пак стана готова за излизане час преди уговорената среща — до фонтана точно след залез. А аз не само, че се вълнувах, че ще се видя с Александър, но отивах и на двойна среща с по-възрастни. Леля Либи и аз нетърпеливо чакахме, до свирещата джаз група, кавалерите ни да пристигнат.

— Нямам търпение да се запознаеш с Александър — извиках аз на леля.

— И аз също — каза тя и ме прегърна. — Нямам търпение да разбера какво ще е мнението ти за Дейвън. Искам да ми кажеш честно. Досега не съм се изявявала като най-добрия познавач на характери. Въпреки това си мисля, че това е мъжа.

Леля Либи ритмично движеше ханша си, а декорираната й с флорални мотиви рокля без ръкави се носеше около нея, докато висящите й обеци се люлееха. Ако вместо нея майка ми стоеше до мен, щях да съм ужасена. Но сега бях просто развълнувана да видя леля толкова освободена и щастлива и изведнъж осъзнах, че и аз се поклащах.

Слънцето като че ли не бе мръднало от позицията си над камбанарията.

— Чудя се дали ако заподскачам нагоре-надолу ще залезе по-бързо — казах на леля.

Огледах тълпата на фестивала изпъстрена с хипита, дрогирани хипита и готици. Двойки от всички възрасти, физическа форма и ръст се носеха наоколо. Някой от децата тичаха, други държаха балони, трети ги разхождаха в колички, но всички се забавляваха на фестивала.

Наблюдавах разнородната тълпа и си представях Александър движещ се на дневна вместо на лунна светлина. Загледах се в няколко приятни двойки, хванали се за ръце и си мечтаех това да сме ние с Александър.

Преди да усетя здрач обви Мейн Стрийт. Газовите лампи придадоха на улицата вид като от Лондон през деветнадесети век. Изтъкнах пред Леля Либи факта какви сме късметлии, че дъждовните дни свършиха и облаците изчезнаха на време за фестивала.

Един красив мъж с два захарни памука (единият пастелно розов, другият бебешко син) се появи от блъсканицата и ни приближи. Леля ми помагаше на малко дете да оформи балона си на някакво животно и не разбра, че мъжа застана до нас.

— Ти трябва да си Рейвън — каза ми той. Леля ми наостри уши и се обърна.

— Дейвън! — извика леля и върна балона — животно на детето.

Дейвън бе елегантен по-възрастен джентълмен с посивяваща около слепоочията коса и квадратна челюст. Очите му бяха пронизващи и бе облечен с дизайнерски дънки, сандали Bjorn, ленено спортно яке и златна обеца. Изглеждаше слаб и във форма, сякаш през повечето време отскача до Wild Oats^[4].

Леля ми, силна и независима жена, изглежда се превръщаше в мека каша в негово присъствие. Бе омаяна от него, точно както нищо неподозираща публика е хипнотизирана от хипнотизатор.

И тогава започнах да се питам… не, той не би могъл да е… Магията, с която бе омаял леля ми — дали бе любов или нещо по-свръхестествено? Все пак Хипстървил се радваше на увеличена на популацията от вампири. А той изглеждаше прекалено блед и се появи точно след залез.

Някой ме потупа по рамото.

Обърнах се и видях любимия си вампир.

— Александър! — обвих го с ръце и силно го притиснах.

Исках Александър да отвърне на прегръдката ми и да притисне вампирските си зъби към шията ми, но вместо това той само набързо ме целуна по бузата — показвайки благовъзпитана проява на привързаност пред леля ми и кавалер й.

— Бих искала да ви запозная с Александър. Това са Леля Либи и Дейвън. — Бях толкова горда, че можех да се похваля с него пред леля ми. Тя досега никога не ме бе виждала с гадже, тъй както никога не бях имала такова. Изведнъж се почувствах пораснала.

— Той е прелестен! — възкликна Леля Либи сякаш Александър не стоеше точно пред нея.

— Вие сте дори по-красива на живо — любезно й върна комплимента Александър.

Двамата мъже се здрависаха, а аз ги наблюдавах отблизо. Имам някои подозрения относно Дейвън и се чудех дали нямаше да усетя нещо при запознанството им. Но нямаше нищо странно около представянето им един на друг.

Четиримата тръгнахме да се разхождаме из фестивала. Леля ми и аз поделихме захарния памук с кавалерите ни. Александър и аз вървяхме ръка за ръка, а леля Либи попиваше всяка дума на Дейвън. Мотаехме се из будките, демонстрирайки и сочейки всяко нещо, което ни хващаше окото.

Две момичета, едното от които бе облечено в дълга рокля с корсет, а другото в тениска с надпис My Chemical Romance T-shirt^[5], панталони и пъстри гуменки, влязоха в будката пред нас. Това бяха Скарлет и Оникс.

Оставих Александър при сергията с керамика, приближих се до момичетата и ги потупах по рамото.

Те се обърнаха към мен едновременно. Осъзнах, че нямах никакво готово обяснение за Александър и Леля Либи от къде познавах тези готически момичета. Във всеки момент Оникс и Скарлет щяха силно да ме прегръщат и аз ще трябва да обяснявам от къде се познаваме. Те очевидно не посещаваха гимназия Дулсвил. Не бяха и далечни роднини. И обяснението, че съм ги срещнала в един вампирски клуб най-вероятно нямаше да свърши работа.

Но когато очите ни се срещнаха техните бяха празни.

— Срещали ли сме се? — попита Скарлет.

Сърцето ми замря. Почувствах се както, когато на пет в училище се опитах да играя на кикбол с излезлите като от каталог съседски деца, а те взеха топката и се скриха вътре. Последните две нощи се бях забавлявала с тези две момичета и между нас мигновено се бе породила силна връзка като при стари приятелки. Но очевидно май бях сбъркала. И тогава изведнъж разбрах. Те се страхуваха, че аз ще разкрия истинската им самоличност.

— Помислих, че те познавам — казах й разбиращо и все пак тъжно.

— Случва ни се през цялото време — отвърна Скарлет.

Момичетата огледаха Александър, който вече ме настигаше.

Оникс бързо ми намигна преди да се обърнат и да се отдалечат.

— Кои бяха тези? — попита ми Александър и сграбчи ръката ми.

— Мисля, че ги видях в „Клуб Ковчег“ — признах му честно.

— Като заговорихме за него — какво прави вчера? — попита той.

— Ами, никога няма да ми повярваш.

— Отиде в „Клуб Ковчег“! — възкликна той.

— Откъде знаеш? — объркано го попитах аз.

Той посочи към избелелия прилеп на ръката ми.

— О, това… — казах аз.

— Рейвън, помолих те да не ходиш там. Не искам да ти изглеждам твърде покровителствено, но… Обещай ми, че няма да ходиш отново.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — защитих се аз. — Отидох с Леля Либи. В действителност идеята беше нейна.

Александър изглеждаше изненадан, но и облекчен.

— Чух ли някой да споменава Клуб Ковчег? — леля ми застанала на няколко метра от нас се завъртя и гордо ни показа лакираните си в черно нокти. — Изкарахме най-върховната вечер! Пихме коктейл „Лудница“. Чувствах се поне десет години по-млада.

Александър се засмя. Можех да позная, че си представяше как леля ми се опитва да призове призраци на бара.

— Може би трябва да го посетим заедно — предложи леля ми на Дейвън. — Ходил ли си там?

Чаках отчаяно да чуя отговора му. Въпреки че беше по-възрастен от двама навършили пълнолетие посетители на клуба взети заедно нямаше да се изненадам, ако беше ходил там.

Бях заинтригувана да чуя отговора му.

— Говори се, че има таен клуб в подземието. Истинско местенце за вампири — Той се засмя.

С Александър се спогледахме.

— Не видяхме нищо такова, когато бяхме там — призна леля ми. — Но звучи забавно.

— Това е само слух, който чух — каза ми той.

Как можеше Дейвън да знае за свърталището на вампирите? Можех само да предположа, че той самият го е посетил.

Продължихме да вървим и минахме покрай будка за стъклени орнаменти и фигурки.

— Ще ви настигнем после — извиках аз на леля и дръпнах Александър вътре.

Александър наблюдаваше как занаятчията оформи стъклото в мъничък слон.

— Имам едно подозрение спрямо Дейвън — прошепнах му аз.

— В какво го подозираш? — попита ме той хипнотизиран от горящата факла.

— Че той е… — след това хванах лицето му, обърнах го към мен и оформих с устни думата вампир.

Александър се засмя и се обърна отново да наблюдава как занаятчията оформи малкия хобот на слона.

— Възможно е — настоятелно казах аз.

— Да, така е.

— Виждаш ли? Значи ми вярваш! Дейвън не обича да го снимат и Леля Либи сподели, че погледа му бил хипнотизиращ. Той не се появи преди залез слънце и сега говори за вампирски клубове.

— И какво ако е?

— Тогава трябва да я предупредим.

Изведнъж Александър вече не бе така заинтересован от скулптурата.

— Не искаш леля ти да излиза с вампир? — тъмните му очи не можаха да скрият тъгата му. Карах Александър да се чувства по същия ужасен начин, по който аз се почувствах, когато Скарлет не ме позна или когато съучениците ми ме игнорираха. Все пак Александър беше вампир, а аз току-що му казах, че не искам собствената ми леля да се среща с някой от неговия вид.

— Нямах предвид… — казах аз протягайки ръка към него.

— Точно това имаше предвид — опроверга ме той равнодушно.

— Не… не това имах предвид. — Тогава осъзнах, че това исках да кажа. Очите ми се изпълниха със сълзи.

Александър ме отведе настрани от навалицата между две сергии. Той отстъпи настрани от една локва от разлята кола, докато аз унило директно нагазих в нея.

Избърса една сълза, търкулнала се по бузата ми.

— Не исках да те обидя — започнах аз. — Аз никога не…

— Знам — ми каза той и продължи да ми говори с нежен глас. — Рейвън, ти имаш пълното основание да си загрижена. Не е като да се среща с някой от друг клас, религия, или интереси. Вампирите по природа са заплаха за смъртните. Това е, което се опитвам да ти кажа още от както се срещнахме.

— Затова казах и това преди малко. Но ти си различен. Затова може би и Дейвън е различен.

— Първо ние не знаем какво е или не е Дейвън.

— Ако той е и прилича на теб това ще бъде страхотно!

— Или може да е като Джагър. Точно затова съм покровителствено настроен към теб. Не разбираш ли?

— Но Александър има вампири, които са точно като теб.

— Какво имаш предвид?

Тъкмо бях готова да кажа на Александър всичко за тайния клуб, когато леля ни прекъсна.

— Трябва да видите една картина — каза ни тя и сграбчи ръката ми. — Няма да повярвате на очите си!

Тя непоколебимо ме повлече през навалицата, като махаше на познати, докато най-накрая не спряхме на една сергия пред къщата на огъня.

На един триножник, точно до една картина на ваза пълна с цветя, бе картина на мен. Облечена в алено-черната рокля с корсет от нощта на бала, с дантелените ръкавици и хванала черния слънчобран, стоях изправена пред имението. Три прилепа кръжаха над мен — единият със зелени очи, един по-малък със сини и един с едно синьо и едно зелено око. Високо зад мен на таванския прозорец завесата беше леко открехната и се виждаше силуета на някой, който ме наблюдаваше.

В ъгъла на картината имаше голяма синя панделка.

— Тя изглежда точно като теб! — отбеляза Леля Либи.

Дейвън изучаващо се вгледа в картината, след това в мен.

— Така е.

— Това съм аз! — ахнах аз.

— Кой я е нарисувал? — попита Леля Либи помощника доброволец на фестивала. — Трябва да открием художника.

— Нямаше информация за художника. Обикновено прикачат снимка, уебсайт и автобиография. Но той явно е искал да остане анонимен.

— Изглежда безупречна, като фотография — наблюдателно каза леля ми.

— Получавахме запитвания и молби за закупуването й цял ден.

— Не можете да я продадете, — започна леля ми, — докато не разберем повече за картината.

— Наистина има необичайна прилика с вас — беше коментара на доброволеца. — Познавате ли художника?

Дейвън, леля и доброволеца изучиха картината в търсене на подпис. Аз стоях изпълнена със страхопочитание, докато Александър се отдръпна назад.

— Ето го! — възкликна леля ми сякаш бе на великденски лов за яйца и тъкмо бе забелязала яйце. В ъгъла поставен в паяжина стоеше изписано името — Стърлинг.

— Стърлинг… Това си ти… — обяви леля на Александър.

Дейвън и помощника се обърнаха към Александър.

— Значи за това остана в града? — попитах аз Александър.

— Джеймсън настоя да участвам — каза той смутено.

— Това е моята племенница — обяви гордо леля ми. — А гаджето й е художника.

— Много се радвам да се запознаем — му каза помощника така сякаш виждаше някаква знаменитост. — Ето визитката ми. Знам, че един изкуствовед от галерия се интересуваше от тази картина. Ако имате и други съм сигурен, че ще се радва да види и тях.

— И затова остана толкова дълго в Хипстървил. Подготвяше се да покажеш творбите си на този художествен фестивал.

Александър не ми отговори.

— Защо не ми каза? — попитах го, стискайки ръката му.

— Сигурен съм, че има доста неща, които и ти не ми казваш — каза той, сочейки към отпечатания прилеп на ръката ми.

 

 

Няколко часа по-късно годишният художествен фестивал беше към края си. Продавачите опаковаха нещата си, а сергиите се разглобяваха. Ние четиримата седяхме на ръба на фонтана с пълни стомаси и с крака уморени от ходене.

Леля Либи и Дейвън се отдалечиха бавно към изхода на фестивала намиращ се на няколко метра от нас, за да си кажат лека нощ, докато аз и Александър се сгушихме до водопада.

— Ще дойда да те взема утре вечер — каза Александър с ръка на рамото ми. — И ще ти нося изненада.

— Нямам търпение. Ще броя секундите!

Лицето му така светна като луната, която грееше над него.

После се наведе към мен и продължително ме целуна. Устните му имаха вкус на сода и карамелени ябълки.

Наблюдаваше ме през фонтана, докато аз се приближавах към леля и приятеля й, които се държаха за ръце и не откъсваха очи един от друг. Всеки момент Дейвън можеше да се наведе към леля и да забие вампирските си зъби в шията й — ако изобщо имаше такива. Но дори да имаше наистина ли щеше да го направи пред целия град?

Познавайки леля си безгрижната й, непрактична душа, тя може би щеше да пожелае да стане вампир. И с моя луд късмет, щях да продължа да посещавам леля вече в Подземния свят и да си остана един смъртен аутсайдер в Дулсвил.

— Беше чудесно, че се запознахме, Рейвън — каза ми Дейвън, когато най-накрая ги настигнах.

— Благодаря за захарния памук — отговорих му аз. — Надявам се скоро да се видим пак.

Обърнах се с гръб, за да може новата двойка влюбени да има момент уединение преди да се разделят. И по-важното, за да докажа истинската самоличност на Дейвън.

Извадих пудриерата от чантичката си, отворих я и я наклоних, за да погледна назад. Поех си сепнато дъх, когато леля ме потупа по рамото. Когато погледнах в отражението, Дейвън вече бе изчезнал.

 

 

С Леля Либи изкарахме късните часове на нощта в пижами и сгушени на канапето й, сякаш бяхме на парти с преспиване, заобиколени от пръчици с аромат на рози и лавандула и в безспирни разговори за великолепните ни кавалери.

Леля ми изглеждаше абсолютно зашеметена, докато повтаряше всяка момичешка мисъл и чувство, което бе изпитала.

— Е, къде ще бъде сватбата ви? — попитах я, докато отпивахме от чая от лайка.

— Мисля, че е твърде рано да избираме място, — през смях ми каза тя, — но винаги съм искала да се омъжа на открито.

Тогава изстрелях перфектния шаблонен въпрос за всяко пижамено парти.

— Колко далеч би отишла, за да му докажеш любовта си?

— Като дали бих се преместила заради него ли? — попита ме тя.

Не точно това имах предвид.

— Да — казах, включвайки се в играта.

Тя сви рамене.

— Ще трябва ли да работя?

— Ъм… не — отговорих. Леля се отдалечаваше от същността на шеговития ми разпит.

— Ще мога ли да играя в представления? — сериозно ме попита.

— Ако искаш.

— Тогава отговорът ми ще е да!

— Ами, не ми изглежда да правиш голяма жертва — казах. Замислих се за момент и тогава очите ми попаднаха на екрана на телевизора. Това ми напомни за репортажа за кръговете в посевите по местните новини, който бях гледала миналия ден. — Ами ако той живееше на друга планета?

— Като извънземно? — попита тя и след това се ухили.

— Да — казах аз. — Би ли тръгнала с него?

Леля Либи се поколеба, наистина размишлявайки над въпроса ми. Започнах да се изморявам, докато чаках отговора й.

— Планетата безопасна ли е? — попита тя.

— Това е игра, лельо Либи!

— Искам да ти дам честен отговор.

— Планетата е безопасна и е незаконно да ядеш месо.

— Тогава отговорът ми ще трябва да е „Ще дойда“.

— Сега, — казах аз, увеличавайки напрежението, — а ако той е вампир? Би ли му позволила да те преобрази и теб?

Тя спря.

— Да, защо не?

— Просто така? Без да се замислиш? Без да питаш нищо за подземния свят? Ще пиеш кръв и ще спиш в ковчег.

— Каза ми да не размишлявам. Освен това, това е просто игра, нали? Сега е твой ред — каза тя, обръщайки разпита към мен. — Колко далеч би стигнала, за да докажеш на Александър любовта си? Би ли се преместила заради него?

— Извън Дулсвил ли? На секундата. Освен това така майка ми няма да може да ми натяква да си почиствам стаята.

— Би ли се преместила на друга планета заради него?

— Да — започнах аз. — Тогава наистина няма да ми се налага да си чистя стаята. А дрехите ми просто ще се носят в пространството и никога няма да трябва да ги сгъвам.

И двете се заляхме от смях.

След това леля ми стана сериозно.

— А ако беше вампир — би ли му позволила да те преобрази?

Истината е, че Александър беше вампир. И това беше най-трудния въпрос за отговор, защото аз го обмислях всеки ден. Нямаше съмнение, че искам да съм свързана с Александър за вечността. Но исках ли и всичко, което вървеше заедно с това обвързване? Ако Александър вече отхвърляше света, в който бях на път да вляза, то как щяхме да живеем заедно?

— Е, би ли? — настоя леля.

Оставих чашата ми с чай на масичката до горящата пръчица.

— Това трябваше да са въпроси само за теб и Дейвън! — казах аз. Облегнах се назад с кръстосани крака. — Ходила ли си в къщата му?

— Не още. Казва, че не е много подреден.

„Хмм“ — помислих си. — Може да прикрива факта, че спи в ковчег.

— Той яде ли месо?

— Точно се сетих… — тя се изправи, след което се завърна с торбестата си чантичка и заровичка в нея. — Ти ме питаше дали имам снимка на Дейвън, — каза тя и извади един дигатален фотоапарат.

Поигра с няколко копчета по него.

— Тази я направих днес — каза тя и ми показа екрана на фотоапарата. Беше снимка на Дейвън, красиво усмихнат, пред сергията за стъклени фигурки. — Щях да направя още, но той не обича да го снимат.

Бях изненадана. Бях толкова погълната да докажа, че Дейвън е вампир, че не допусках никакво съмнение да ме обземе за обратното.

— Ето ви и вас отзад — каза тя, сочейки ни. Изглеждах сякаш си говорех сама. — Странно, отрязала съм Александър. А той стоеше точно до теб.

Леля Либи изгаси всички свещи, прегърна ме за лека нощ и се отправи към леглото си.

Сега когато бе доказано, че Дейвън е обикновен смъртен, можех да заспя спокойно, защото знаех, че най-лошата съдба, която можеше да сполети леля ми бе разбито сърце.