Метаданни
Данни
- Серия
- Вампирски целувки (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Coffin Club, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любители, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- SFB-форматиране
- maskara(2009)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- ki6i
Превод от английски: ki6i и zara
История
- —Добавяне
Глава 8. Готичка по сърце
След като ми подари целувка за лека нощ пред апартамента на Леля Либи, Александър ми сподели, че има вече планувана работа с Джеймсън, затова довечера няма да може да се видим. Бях разочарована, но тъй като не бях дала никакво предупреждение на Александър, че ще идвам в Хипстървил, се опитах да се държа като зряла. Макар че ми бе безкрайно неприятно, че с приятеля ми щяхме да прекараме една нощ разделени, честно да си призная до сега не бях прекарала много време с Леля Либи. Затова тази вечер щяхме да се отдадем на заслужено време за сплотяване на семейството.
На следващия ден както обикновено станах късно. За мое щастие и Леля Либи не беше от ранобудните. Докато се опитвах да стана, претъркулвайки се извън уютните предели на юргана, намерих леля, натъкмена в дълга до коленете роба наподобяваща кимоно, да пие билков чай и да слуша НОР[1].
— Минава два следобед — отбелязах след кратка справка с часовника на печката. Бях направо шокирана от времето, което бях проспала и още по-изненадана, че намирам леля неприготвена за работа.
— Е, вчерашният ден беше особено дълъг. Затова реших днес и аз да се отдам на мързел.
Леля Либи ми наля чашка кафе и ми приготви вегетариански сандвич.
— Тази вечер ще те заведа на перфектното място — каза, докато поставяше чиния пред мен.
— Няма ли и днес да отидеш на гореща среща с Дейвън? — заядох се.
— Не, тя ще е утре вечер. И ти идваш с мен.
— Не и в този живот!
— Съжалявам, но той иска да заведе и двете ни на Летния Фестивал на Изкуствата.
— Е, имаш двадесет и четири часа да ме убедиш, че това е добра идея — казах в интервала между две хапки. — Та, какво ще правим тази вечер?
— В града има клуб, който има тийн вечер от девет до единайсет.
Завъртях очи. Представих си някакво диско парти в стил Chuck E. Cheese[2].
— Казва се Клуб Ковчег — възкликна леля.
— Моля?
— Това е името, което е написано над входа. Разбира се, няма да има нищо общо с ковчези, но мисля, че обстановката е доста готическа и че ти доста ще се забавляваш.
— Ще се радвам да отида!
— Аз съм малко възрастна, за да се появявам там, но пък, защо не?
Ето за това Леля Либи бе толкова специална — не й пукаше какво ще си кажат хората. Още откакто бях малка, се разхождаше навсякъде със свой собствен барабан, понякога африкански, друг път не.
— Имаме няколко часа, за да намерим нещо подходящо, което да облека — заяви леля. — Нямам нищо по-тъмно от жълто.
Каквото и да правеше Леля Либи — било то да удря толкова силно по барабана, че да й излязат мазоли или да репетира толкова много, че да загуби гласа си — тя винаги влагаше 110 процента от себе си. Дори размотаването с шестнадесетгодишната си племенница не бе изключение от това правило.
— Къде отиваме? — попитах, докато се качвахме в колата й. — „Готини Готици“?
Леля Либи се засмя шумно.
— Трябва да намерим нещо, в което да мога да се побера, нали?
След няколко минути спряхме на един паркинг постлан с чакъл и се изкачихме нагоре по стъпалата към празното бивше начално училище, което днес бе убежището на Любителската Формация.
Заедно с ключа за колата, пощенската кутия, този от стълбището на блока и този от входната врата, леля ми имаше и такъв за сградата на Любителската Формация. Отне й минута, за да разбере кой точно ключ отваря входната врата, но в крайна сметка го намери.
Закрачихме бавно по главния коридор като минахме покрай плакати на Любителската Формация, за постановки на „Уестсайдска история“, „Звукът на музиката“ и „Саут Пасифик“[3], празен директорски кабинет на и стол.
После минахме покрай една двойна обществена чешма, пред която все още си седеше малко преносимо дървено стъпало, и спряхме пред стая с отбелязана на вратата цифрата 3. Това, което преди е било класната стая на десетгодишни деца, сега бе маркирано с надпис: „Гардеробна“.
Черната дъска и чекмеджетата за папки все още си бяха по местата, но катедрата на учителя и чиновете на учениците липсваха, вероятно или продадени на търг, или изпратени в новото начално училище. Дузини кутии с надписи „Брожки“, „Шапки“ и „Шалчета“ бяха разпръснати по пода на класната стая, а редове със закачалки от наредени прашни костюми запълваха местата, където преди време е имало чинове.
Стаята бе изпълнена със смесения аромат от дрехи втора ръка и стари учебници.
С Леля Либи застъпвахме през кутиите по пода, проправяйки си път през старите дрехи с единствената цел да намерим нещо на леля, което да е поне малко готическо.
— Направо е страхотно — казах, докато се ровех из закачалките с дрехи. — Не познавам друг, който би направил това за мен.
— Да не се шегуваш? Обожавам подобни неща — леля направо сияеше, когато се пренесе на закачалките с ролки. — Това е една от причините да обичам актьорството. Винаги нося нещо различно от обичайния ми стил на обличане. Иначе съм зациклила в един стил на обличане от десетилетия.
— Не мога да си те представя по друг начин. Начинът, по който се обличаш показва, коя си всъщност. Има нещо повече от обикновени огърлици и гривни. А и ти не го правиш, за да приличаш на някого или да се впишеш в някаква компания.
— Отказах се от опитите да се впиша някъде още преди години — каза тя през смях.
— Това е причината мама да не разбира защо нося черно червило и дрехи. Не си слагам и татуировките само за да я видя откачила. Слагам ги, защото така ми харесва, защото това съм аз.
Леля Либи се спря за миг.
— И моята майка никога не е разбирала вътрешния ми стил — призна тя. — Права си за причината — каза замислено. — Тук не става въпрос за дизайнери и марки, а за себеизразяване и начин на мислене.
Усмихнах се както вътрешно, така и външно. С Леля Либи се обличахме различно като деня и нощта, но споделяхме едни и същи причини поради, които го правехме.
— Отне ми години, за да разбера напълно коя съм — каза тя. — Но мисля, че винаги вътрешно съм го знаела, още когато бях на твоите години. Просто имаше твърде много хора около мен, които искаха да съм като тях и ме тормозеха само, защото не бях. Баща ти порасна и с течение на времето се сля със средата около него. Но аз запазих завинаги хипи огърлиците си, албумите на Пинк Флойд и левите си убеждения. И в край на краищата намерих и хора, които ме харесват такава, каквато съм.
— Точно за това е толкова готино и важно, че ще промениш имиджа си само, за да прекараш една вечер в града заедно с мен.
— Е, предполагам, че днес ще си приличаме повече от когато и да било — каза леля ми с усмивка.
— Намерих черен корсет — казах, изваждайки един костюм от окачалката с дрехи.
— Бях с него на постановката на „Сън в лятна нощ“, когато играех Елена — оплака се леля. — Не можех да дишам седмица след нея.
— А какво ще кажеш за това? — попита тя, демонстрирайки една вещерска шапка вероятно използвана за хитовата постановка на „Магьосникът от Оз“.
— Мисля, че е малко прекалено — казах.
Леля Либи една пуританска черна рокля с висока яка.
— Носихме такива на постановката „Лов на вещици“. Ако я поскъся с няколко сантиметра… ще стане направо прекрасна.
— Мисля, че ще е страхотна — похвалих я.
Картонени кутии с надписи: „За Мъже“, „За жени“ и „За деца“ бяха складирани до стената под прозореца.
Махнах най-горната кутия от купчината с надпис „За жени“, отворих я и се разрових в нея. Имаше всичко от каубойски ботуши до обувки за степ, от гумени ботуши до елегантни обувки на токчета.
— Тук има няколко Mary Janes[4]. Заедно с чифт стегнати панталони и тази рокля от „Лов на вещици“, ще изглеждаш като…
— Пораснала Уензди Адамс — каза леля вяло.
— Не, перфектно! — обявих изпълнена с ентусиазъм.
Сега бе време за Напълно Мечтания Грим на Рейвън Мадисън. Най-голямото ми доближаване до моден и козметичен консултант се изразяваше в нанасяне на розова пудра по лицето на Беки, когато тя се приготвяше за среща с Мат.
Ако можеше да имам свое собствено шоу по телевизията, то щеше да се състои в това да променям стила и гардероба на участниците в него като изхвърля всичко с пастелни цветове, флорални мотиви и блестящи камъчета и го заменя с кървавочервени тонове, ярки краски и мрачно черно.
Днес всичко беше доста по-различно от това, което правех, докато консултирах Беки. От върха на кестенявата й коса до върха на лимонено зелените й обувки с токчета, аз трябваше да преобразя изцяло леля от дете на природата в господарка на нощта.
Докато едната й ръка бе потопена в лавандулова вода, аз лакирах другата с прилепово черно.
— Е, разкажи ми всичко за срещата! — предразположих я като професионален козметик.
Леля Либи се кикотеше сякаш сме най-добри приятелки, докато ми описваше с подробности за вечерята си с Дейвън.
— Той е различен от всеки друг мъж, когото съм срещала. Много е търпелив и едновременно с това емоционален. Слуша всяка моя дума.
— Имаш ли негова снимка?
— Имали сме само една среща. Освен това той не обича да му се правят снимки.
„Любопитно“ — помислих си. Докато маникюра на Леля Либи съхнеше, аз преобразявах свежото й, сияещо и видяно от слънце лице с лека бледо бяла пудра. Сложих й обилно количество очна линия, за да подчертая и уголемя ефекта от смъртно черните сенки, които нанесох на клепачите й. Повторих два пъти спиралата й и завърших грима с два тона от вампирски червен молив и червило за устни.
Издокарах я с дантелено колие около врата украсено с бучиниш[5], обици с формата на розички и масивни черни гривни. После и помогнах да закопчае наскоро подкъсената си рокля от „Лов на вещици“.
Бързо извадих клубните си дрехи от куфара и започнах да се приготвям като ми се стори, че това ми отне повече време дори от пътуването с автобуса до Хипстървил.
— Мисля, че ще се стопя тук отвън — извика тя, докато чукаше на вратата на стаята си. — Побързай малко де, искам да видиш и аз как изглеждам.
Фиксирах прическата си със спрей и отворих вратата.
— Уоу! Я виж ти! — възкликна тя.
Завъртях се пред нея като модел, нагиздена в черна мини рокля от прилепнал корсет в лилаво и черно и нащърбена пола, тъмни като нощ мрежести чорапи и черни кожени чудовищни ботуши с катарами на Demonia. Чувствах се уверено в кожата и дрехите си. Веднъж щом бях минала за вампир в Тъмницата и за възрастна в Клуб Ковчег на това място бях просто себе си. Беше ободряващо да знам, че ще мога пак да се върна там и да бъда себе си — още повече, че сега щях да съм с леля Либи.
Само, че тя явно не бе на същото мнение:
— До теб аз ще изглеждам по-скоро като твоя баба!
— Я стига! Изглеждаме като сестри.
— Докато ми правиш такива комплименти, ще се мотая с теб навсякъде, където поискаш. Къде ще ходим после — на гробището?
— Вече готова ли си да се видиш как изглеждаш? — попитах.
— Може би след час…
— Барабани моля… — започнах и я поведох към голямото огледало в спалнята.
Когато леля видя отражението си в него не се позна. След това ахна сякаш току-що бе видяла призрак.
— Красива си, не мислиш ли? — засиях.
— Е… определено от различно от това, с което съм свикнала.
— Направих те да изглеждаш точно като мен — казах с възхита.
Последва гробна тишина. После сякаш си помисли, че наранява чувствата ми и каза:
— Никой не може да изглежда като теб Рейвън. Ти си уникална и красива.
— Мога да смекча малко тоновете, ако искаш.
— Да не си посмяла — тя грабна малко ръчно огледалце и се опита да придаде обем на косата си. — Този цвят е достатъчно блед. — Сви червените си вампирски устни като болнава версия на Мерилин Монро. — Пък и черното е най-добрият приятел на момичетата.