Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (4)

Глава 4. Завръщане в Клуб Ковчег

Задържах дъха си в трепетно очакване отново да зърна отвътре Клуб Ковчег, но когато наближих подземния клуб, бях шокирана. Повече от сто млади готици чакаха нетърпеливо да бъдат допуснати до клуба — два пъти по-дълга опашка, отколкото си спомнях последния път, когато бях тук. Процесията от желаещи да влязат в клуба, облечени подобно на мен (с изключение на облечените в различен цвят, с татуировки, пиърсинг и обувки), лъкатушеше около блока досущ като опашка за Дисни Уърлд. Щях да съм късметлийка, ако успеех да вляза преди края на лятната ваканция.

Ядосана, закрачих към края на опашката. Бях преполовила блока, когато видях как един мъж с късо наметало и панталони от винил се навежда, за да оправи чудовищните си ботуши. Вмъкнах се пред него и се опитах да не изглеждам подозрително. Гледах да избегна неприятностите като стоя с гръб към него и се взирам в звездите и тогава няколко птички прелетяха над покрива на клуба. Когато птиците закръжиха вместо да отлетят, разбрах че наблюдавах скупчване на прилепи. Колко готино — прилепи в Клуб Ковчег!

Погледнах си часовника. Урокът на Леля Либи щеше да свърши след по-малко от час, а както изглеждаше аз щях да изкарам това време чакайки на безкрайната опашка.

Нетърпеливо пристъпвах напред-назад. Надзърнах към входа на клуба, за да видя дали има някаква причина за задържането, но там нямаше нищо освен един бодигард, който проверяваше личните карти. Точно тогава забелязах позната двойка, която стоеше в началото на опашката. Наведох се да надзърна, но задържах единия си крак на мястото ми на опашката, както играчите на дама задържат пръста на мястото си, преди да направят следващият ход. Бяха Примус и Пойзън, двойката пред която се бях вмъкнала последния път, когато посетих клуба.

Примус и Пойзън. Как бих могла да забравя имената им, когато единствените имена, които използвах бяха имена като Били, Мат и Беки?

Използвах предоставилия ми се шанс, излязох от опашката и се затичах към зловещото дуо.

— Примус! Пойзън! Това съм аз, Рейвън!

Двойката ме изгледа внимателно. Беше очевидно, че искаха да си ме спомнят — все пак знаех имената им, но разбрах по израженията на лицата им, че не можеха да се сетят коя съм.

— Срещнах ви преди няколко месеца тук на опашката — казах им аз заставайки до тях като по този нечестен начин придобих новото си място.

— О, да. — Примус, двойник на Мерилин Менсън, най-накрая си ме спомни и каза. — Как си?

Пойзън ме гледаше с отровен поглед.

— Чудесно! — отговорих на Примус. — Страхотно е да ви срещна отново. — След това се обърнах към Пойзън. — Харесва ми корсета ти! Прелестен е!

Неприязънта на Пойзън се стопи.

— Просто облякох каквото имах.

— Няма начин! Ти трябва да си модел за Готическа красота.

Тогава дочухме внезапния рев от двигател на мотор, като форсирането му заглуши всички други улични шумове, дори пулсиращата музика носеща се от Клуб Ковчег. Един Харли Дейвидсън модел Night Rod премина по улицата и с писък се закова на празното ВИП място точно пред клуба. Страхотният модел мотор имаше лъскав и секси дизайн, с черни гуми и джанти на тънки оранжеви райета. Мотористът свали каската си, украсена с череп и кости и под нея се показа остра, дълга до раменете лилава коса с черни нюанси. Облечен в кожени панталони и яке, надупчени с кабърчета и окачени вериги, с тъмни Рей Бан очила, той слезе уверено от мотора си, кимна на бодигарда и влезе в клуба сякаш го притежаваше.

— Кой е той? — зачудих се на глас. — Някоя звезда? Не го разпознах.

— Сега всички тук си мислят, че са звезди — каза ми Примус.

— Да, клуба стана три пъти по-голям през последните няколко месеца. А промени и изискванията си — добави Пойзън.

Опашката се придвижи няколко сантиметра и преди да се усетя, вече показвахме личните си карти на едрия бодигард.

Бодигардът веднага сложи печат с образа на прилеп на ръцете на Примус и Пойзън и пристегна гривна с шипове на китките им, но моята карта започна така внимателно да я гледа сякаш правеше проверка на задграничен паспорт на международно летище.

Пойзън направо се преви на две, за да застане на нивото на лицето на бодигарда.

— Тя идва тук постоянно — каза му тя. — Не мога да повярвам, че не си я спомняш.

Бодигардът вдигна презрителен поглед към мен, а след това погледна към опашката от чакащи, облечени в най-различни цветове от готическата дъга.

— Последния път косата ми беше синя — му казах аз.

— О, това ти ли беше? — сериозно ме попита той.

Той подпечата ръката ми с прилепа на Клуб Ковчег и завърза гривна на китката ми. Бях си осигурила достъп до клуба. Промъкнахме се покрай бодигарда, преминахме по кървавочервения килим покрай бесилка и два поздравяващи скелета и още преди да осъзная вече бяхме прекрачили през черните дървени врати с форма на ковчег.

— Благодаря ти — казах на Пойзън. — Всички ми казват, че изглеждам млада за възрастта си. Обзалагам се, че на теб ти се случва постоянно заради безупречната ти кожа.

Призрачно бледото лице на Пойзън засия. Тя обви ръката си около мен.

— Първото питие е от мен — каза ми.

Клуб Ковчег все още изглеждаше мрачно магичен. Неонови надгробни камъни проблясваха на изрисуваните със спрей черни циментови стени. Бледи манекени облечени в дрехи от античността, викториански костюми и кожи висяха от гредите на тавана. Музиката пулсираше оглушително из целия клуб, като че ли DJ-я се опитваше да събуди мъртвите. Балконът, мястото където за първи път срещнах Джагър — врагът на Александър, се извисяваше над обсебената от вампири тълпа, а амулети пълни с кръв, висяха на шиите на всички все едно са олимпийски медали.

Примус имаше право. Клуб Ковчег се бе променил през последните няколко месеца. Сега бе пълен, от единия до другия край, с хора. Димът от сухия лед се просмукваше през въздуха като лондонска мъгла затрудняваща взора ми. Помнех как последния път, когато се разхождах из клуба всички ме зяпаха, а сега посетителите се забавляваха вглъбено и изглеждаха абсолютно незаинтересовани от новодошлите.

Последвах Примус и Пойзън до бара, но други запътили се натам застанаха между нас избутвайки ме назад. Не откъсвах поглед от главите им сред тълпата, докато продължавах да си проправям път между хората. Тъкмо когато си помислих, че съм ги настигнала, осъзнах че през цялото време съм следвала друга двойка. Излязох на един малък битпазар, където за нищожна цена посетителите можеха да си купят почти всичко — от амулет до предсказание на нумеролог. Редицата с продавачи бе точно до претъпкания дансинг, но бара не се виждаше никъде.

Запроправях си отново път през танцуващите и пиещи посетители, покрай оформените като на гигантска гробница врати на тоалетната, на които бе написано ЧУДОВИЩА и ВЕЩИЦИ. Най-накрая видях стена запълнена от бутилки, обвити в паяжини. Разбрах, че съм открила свещения Граал. Но барът бе толкова претъпкан с жадни клиенти, че бе невъзможно да видиш, както кой го обслужва, така и къде са Примус и Пойзън. Промуших се през навалицата. Блъснах се в едно момиче, което точно слизаше от високото столче с формата на надгробна плоча.

Младежа в съседство се обърна към мен. Беше сложил повече очна линия от Алис Купър, но на него не му стоеше толкова добре колкото на по-възрастния рокаджия.

— Ще те черпя каквото си поискаш — каза ми навирайки се в лицето и личното ми пространство.

Забелязах бармана, Ромео, но нито аз, нито ухажорът ми на бара успяхме да привлечем вниманието му.

Ромео реагираше на всяка размахана десет доларова банкнота, но нас продължи да ни игнорира. Когато мина за стотен път покрай нас, аз се наведох над бара и хванах татуираната му ръка.

Откакто Александър и Джеймсън бяха гроб за всичко свързано със семейство Максуел, си помислих, че това е шанса ми да поровя за малко вътрешна информация.

— Джагър върна ли се в Румъния? — попитах аз.

Ромео, с две бири в ръце, ме погледна. Споменаването на името на Джагър го накара да спре. Точно както Примус и Пойзън, и той не ме позна.

— Кой иска да знае? — подозрително ме попита.

— Рейвън. Той в града ли е? Или си замина за Румъния?

— Рейвън… Името ти ми звучи познато.

Осъзнах, че не трябва да давам на Ромео да разбере, че търся Джагър. Не бях постоянен посетител на клуба; бях приятелката на най-големия враг на Джагър. Александър вече бе върнал Валентин на семейството му. А сега изглеждаше сякаш аз исках да предизвикам проблеми. Как можеше да съм толкова глупава?

— Аз ще пия едно Средновековно клане, а дамата ще… — започна да поръчва ухажорът ми.

— Ще се върна след малко — му казах, като много добре знаех, че няма да се върна.

Беше време да си вървя. Бях изгубила Примус и Пойзън. Бях започнала да задавам въпроси за местонахождението на един нечестив вампир и бях едно непълнолетно момиче само в бар. По-добре да пристигна в музикалния център преди тази Пепеляшка с лакирани в черно нокти да се превърне в тиква.

Умора ме обхвана, когато се отправих към изхода. Беше започнала да ме обхваща още тази сутрин, когато се събудих в Дулсвил. Започнах да чувствам замайване, докато се избутвах и си проправях път през изпълнения с мъгла клуб, а безопасните ми игли се закачаха във веригите на други посетители. Когато вдигнах поглед бях стигнала до една черна стена, която не ми беше позната, но имаше врата с формата на Ковчег. Опитах се да я отворя, но беше заключена. Завъртях топката и натиснах с тяло.

Вратата поддаде и се открехна, а аз попаднах в едно едва осветено пространство. Чак когато направих няколко стъпки, осъзнах че вместо да изляза на улицата, бях влязла в смътно осветен коридор.

Щях да се върна обратно, но дочух музика (различна от песента, която се чуваше в Клуб Ковчег) пулсираща от другия край. Може би идваше от апартамента на Джагър — апартамента, който самият той ми беше показал при последното ми посещение. Щеше да ми отнеме само секунда да проверя. Една единствена крушка на тавана осветяваше тайнствения коридор, а графити се редяха по циментовите стени точно както в градски подлез. Когато стигнах края на коридора, открих друг по-малък подобен на тунел, чиито каменни стени се извиваха в арка и едно много тясно и стръмно стълбище се спускаше рязко в тъмното. Без да се подпирам на перилата, се спуснах бавно надолу по стълбите. Те ме отведоха до една дървена врата като от тъмница. На нея с кърваво червен спрей бе изписано: БЕЗ ИЗХОД.

Дали това беше нечий офис? Или може би друг вход към апартамента на Джагър?

Долепих ухо до подобната на капак на ковчег врата и долових смесица от музика и гласове.

Бавно завъртях дръжката и натиснах вратата, но тя не помръдна. Чух някакви гласове идващи зад мен и звуци от стъпки слизащи по стълбите. Коридора беше задънен — нямаше къде да се скрия. Знаех, че всеки момент можеше да ме изритат от клуба, а може би дори от Хипстървил — ако доживеех, за да разбера.

Двама младежи с тен като на труповете, единият рус, а другият червенокос се зададоха срещу мен.

— Не можеш да влезеш ли? — ме попита русият.

— Забравих си ключа — лекомислено отвърнах аз.

— Няма значение, аз нося моят.

Той откачи един шперц, увиснал от една верига, която бе прикачена към колана му на капси.

— Да влезеш е лесно — каза ми русият.

— И то ако успееш да минеш покрай Дракон — добави и приятеля му.

— Но да излезеш е трудно — предупреди ме русият.

Не знаех нито какво има от другата страна, нито защо е необходим ключ за подобна врата. А и никога не бях чувала за бодигард пазещ от вътрешната страна на врата.

Капака на ковчега се отвори със скърцане. Пристъпихме в тъмно и неприветливо фоайе, от където ни поздравени един чудовищно изглеждащ бодигард с размера на малък динозавър. Черна завеса като тези по автомивките се спускаше зад него, блокирайки гледката към това, което пазеше.

Главата на бодигарда бе обръсната, а върху темето му имаше татуировка на дракон, чийто крила продължаваха надолу по белия му скалп, стигайки чак до бицепсите му с размери на Терминатор. Не посмях да го помоля да видя задната половина на разярения дракон.

Двамата младежи с вид на трупове му показаха ключовете си, преминаха през една цепка в завесата и изчезнаха.

— А твоят ключ къде е? — промърмори той.

— В него — казах му, сочейки към младежите, с които дойдох — Моля ви, те ме чакат.

Той се поколеба оглеждайки ме, за да се увери, че заслужавах да премина нататък. Издемонстрирах му най-доброто си „Не ме принуждавай да викам мениджъра“ изражение, когато вратата отново се отвори и група посетители, облечени в черно и с вампирски зъби, влязоха.

— Следващия път го носете в себе си — каза той. — Иначе няма да ви пусна.

Минах през завесата преди Дракон да си е променил мнението. Това което открих от другата страна ме зашемети — беше огромна подземна гробница. Древно изглеждащо, тайно гробище с лъкатушещи катакомби и гробове изкопани в каменните стени и по мръсния под, точно като изровените неща показвани по историческия канал. Беше зловещо, тъмно и опасно. В средата на хлътналия дансинг върху осветена с флуоресцентни лампи сцена забиваше хард-рок група. На стената зад групата имаше червен графит гласящ — ЗАТВОРЪТ и чифт висящи окови и вериги. Там където трябваше да се намира диско топката бе провесен обърнат свещник-полилей. В стените около дансинга бяха издълбани и осветени гробници, като морга за скелети, а седем метрова каменна арка водеше до пещероподобни стаи. Там където трябваше да са погребани мумиите се намираха живи хора — пиещи, пушещи и флиртуващи. Всяка пещера бе драпирана с черно или червено кадифе, а в меките кожени канапета се бяха разположили целуващи се двойки. Много входове се разклоняваха в тъмните тунели към неизвестна посока. Някой имаха табелки като — САЛОНА НА ПАЛАЧА, СТАЯ ЗА ИЗТЕЗАНИЯ, ЛЕГОВИЩЕТО НА ДРАКУЛА — а други нямаха наподобявайки неизвестни гробове.

Колкото и да бе ужасяващ погребания тук долу клуб, посетителите му определено бяха стилни призраци. Танцуващите бяха еднакво бледи, със сини устни покрити с червен блясък. Облеклото им варираше от готика и пънк, чак до готически Лолити. Всеки следващ бе по-съблазнителен от предишния. Каменните стени на клуба бяха просмукани с опасности, а обитателите му излъчваха сладострастие. Въпреки че местонахождението му бе тайно и изолирано, аз се бях натъкнала на една зловещо порочна парти сцена. Този клуб бе много по-интимен и злокобен от посестримата си на горния етаж.

И за разлика от клиентите горе тези призрачно бели посетители изглеждаха привлекателни. Младежи и девойки ме измерваха с поглед докато си пробивах път. Някой ме гледаха сякаш знаеха, че нямам ключ, докато други ме гледаха с влюбени погледи сякаш въобще не им пукаше.

Младежи целуваха момичетата по шиите, китките и всяко друго място с изпъкнали вени, а момичетата им се усмихваха с наслада.

Тази тълпа определено беше много по-приятелски настроена.

— Здравей. Искаш ли да танцуваме? — един младеж ме приближи точно, когато се опитвах да избегна да стъпя в един гроб, докато друго момиче с нос по-дълъг от този на вещица просто ме последва.

— Не съм те виждала тук преди. Сама ли си? Познавам перфектния мъж за теб.

И вместо да любезнича с тях, аз се промъкнах до бара и се покачих на едно високо столче.

Барманът с коса дълга до мръсния под постави една черна салфетка пред мен.

— Имаме вносни и домашно.

— Хм… а какво ще кажеш за тукашно?

Той се засмя.

— Вечер на дамите е. Момичетата пият безплатно.

Бях толкова жадна колкото обезкръвен вампир.

— В такъв случай… нещо безалкохолно.

— Разбира се… защо да го разводняваме.

Сграбчи една зелена бутилка, наля от съдържанието й в керамична чаша и я бутна към мен.

Питието миришеше особено. Надявах се да има сладкия вкус на Kool-Aid^[1], но на консистенция го докарваше по-скоро до доматен сок.

Потопих пръст в течността и я приближих да я разгледам от близо.

Тогава осъзнах, че не беше нито Kool-Aid, нито доматен сок — беше кръв.

Дали това бе грешка или някаква лоша шега?

— Може ли да ми дадете и малко вода? — попитах го.

— Не ви ли харесва?

— Много е хубаво — казах аз като не исках да привличам излишно внимание към себе си. — Бих искала да си допия питието с чаша вода.

Той постави друг бокал до пълната с кръв чаша докато аз бършех ръката си под плота с антибактериална кърпичка.

Помирисах новата чаша. Кой знае — можеше да е пълна с уиски. Нямаше доловима миризма, така че опитах малка глътка. Имах късмет. Беше обикновена хипстървилска чешмяна вода. Изгълтах я на един дъх и оставих бакшиш на бара. Бях готова да сляза от столчето, когато някой си постави ръката на рамото ми.

Слаб мъж с набола брада седна до мен на бара.

— От къде сте?

Завъртях очи и се отдръпнах от ръката му.

— Това не е реплика за запознанство; наистина ви питам — откъде сте?

— Да не правиш проучване?

— В интерес на истината…

Не бях в настроение да кажа адреса си на един непознат. Беше ми достатъчно, че Джагър ме бе проследил от Клуб Ковчег до вкъщи последния път, когато бях в Хипстървил. Не исках господин Набола Брада да се появи вкъщи, независимо дали е обръснат или не.

— Ще трябва да попиташ някой друг за проучването си.

— Никога преди не съм те виждал тук. Как разбра за това място?

— Един малък прилеп ми каза.

Той се ухили.

— Ами ти? — попитах го само от учтивост.

— От кръговете в посевите. От тях разбрах, че тук има други от нашия вид.

— Извънземни? — попитах аз.

Непознатия пак се засмя. Бях заинтригувана от реакцията му, но знаех, че ако го продължа да го разпитвам той ще да изтълкува по-нататъшния ни разговор като насърчение.

— Позволи ми да те почерпя с питие — каза ми, приближавайки се.

— Аз си тръгвам, но ти благодаря все пак.

— Внимателна си. Разбирам… Ние всички сме. Затова Клуб Ковчег е най-готиният таен клуб. Тук можем да бъдем себе си. Между другото моето име е Леополд.

— А… Аз съм…

Усетих нещо да вибрира в чантата ми. Бръкнах вътре — беше мобилния ми телефон. Спасена от звънеца — или в този случай от вибрацията.

— Трябва да отговоря — извиних се аз оставяйки го на бара. Отворих капака на телефона и се вмъкнах под една каменна арка.

— Рейвън? — беше Леля Либи. Едва успявах да я чуя. — Как си?

— Здравей, лельо Либи — изкрещях в отговор. Добре съм.

— Какво правиш? Едва те чувам.

Закрачих из катакомбите, отдалечавайки се от шумния дансинг.

— Надула съм до дупка стереото ти.

— Ще трябва да го намалиш. Не искам съседите да ми се оплакват.

— Разбира се. Ще го намаля веднага като приключим разговора.

— Забавляваш ли се?

— Може ли да говориш по-високо? — помолих я, като държах другото си ухо затиснато с показалеца ми.

— Забавляваш ли се? Сигурна съм, че си отегчена до смърт.

— Не е толкова лошо — изревах аз в отговор, продължавайки да крача.

— Иска ми се да беше дошла на урока с мен. Учителя ни е от Кения. Наистина е страхотен.

— Не се тревожи за мен. И самичка се забавлявам добре — честно й отговорих аз.

— Какво? Не те чувам.

— Много се забавлявам — извиках, докато няколко посетители на клуба облечени в костюми на герои минаха покрай мен.

— Урока ще свърши скоро. Ще се видим по-късно.

— Не бързай, лельо Либи.

— Моля?

— Не трябва да бързаш заради мен.

— Не мога да те чуя. Ще говорим като се прибера. До после. — Тя затвори преди да мога да спечеля още време преди да се прибере.

Беше задължително да се прибера преди Леля Либи.

Пуснах телефона в чантата си и осъзнах, че съм загубила ориентация. Дали дансинга беше на ляво или на дясно? Имах шанс петдесет на петдесет да уцеля вярната посока. Голи крушки осветяваха каменния тунел и още няколко разклонения на катакомбите. Бях толкова погълната от разговора с Леля Либи, че не си бях обърнала внимание на посоката, в която се движех. Имах нужда от пътечка с трошички.

Забелязах някакви черепи вкопани в стените на тунела както плочки на кухня. Не си спомнях да съм ги видяла докато говорех по телефона, но пък отново „аз не гледах за нищо“.

Тунелът бе смътно осветен и тесен. Каменните стени ме притискаха сякаш искаха да подадат, докато крачех нерешително.

Дочух гласове и смях идващи от дъното на тунела, така че се отправих натам. Внимателно запълзях през катакомбите, стараейки се да не се препъна по неравния терен. Виещия се тунел стигаше до малка стая. ПЕЩЕРАТА. Около дузина посетители, с гръб към мен, слушаха нещо което си помислих, че е изнасящ шоу комедиант. Бях любопитна защо бяха избрали да го слушат вместо да танцуват на дансинга.

Но той не бе някой обикновен носещ сини дънки комедиант. Той бе с черна качулка на главата, хвърляща сянка на смъртно бледото му лице, и не разсмиваше публиката.

— Затворът трябва да поеме в нова посока. Защо да се крием в сенките, когато можем да направим много повече? — предизвика ги той. Улавяйки светлината от единствения прожектор златният ключ, висящ на черен синджир на врата му наподобяваше пропуск за зад кулисите на рок концерт.

— Съгласна съм. Защо да отричаме кои сме? — попита едно момиче със змия увита около врата й като наметка от норка.

— Ето защо този клуб е толкова важен и тук можем да бъдем себе си — започна друг.

— Затворът е тайно и безопасно място, което можем да наречем наше.

— Не е ли време да се разкрием? — заспори говорещата със змии, докато галеше влечугото. — Много от нас са вече доста изнервени от това криене.

— Но много други се чувстват в по-голяма безопасност само сред себеподобните си — призна един посетител.

— Ние не се разбираме с външни — каза друг.

— Може би е време да опитаме — каза едно момиче на първия ред.

— За да станем като тях и да загубим идентичността си? — попита друг.

Напрежението и от двете страни растеше. Говорителя вдигна ръцете си във въздуха.

— Успокойте се. Трябва да бъдем единни.

Един младеж до мен ме попита:

— Ти какво мислиш?

Изведнъж всички от групичката се взряха право в мен. Змията, все още навита около собственичката си, изсъска.

— Мисля, че ми е време да се върна на дансинга!

Измъкнах се отново в смъртоносния тунел. Очите ми дори не се бяха адаптирали към тъмнината, когато се блъснах в две момичета. Наежих се, но бях твърде изморена за кавга в бара.

— Извинете — казах. — Знаете ли пътя обратно до дансинга?

Момичетата, противно на пърхащите пчелички Прада в гимназията Дулсвил, не искаха конфронтация. Вместо това почувствах строящата от тях топлина и приятелство.

Двете момичета бяха на моите години. Едното носеше индигово синя рокля с корсет, а другото бе с кукленска рокля и високи, тесни и поръбени със сребърна дантела ботуши. Лилавите оттенъци на грима драматично подчертаваха вампирските им черти. Едното имаше дълга червена къдрава коса, а другото мастилено черна и права като опъната тетива коса.

— Последвай ме — насочи ме момичето с корсета и хвана ръката ми. — Аз съм Оникс, а това е Скарлет. Ти как се казваш? — заслепи ме с великолепна усмивка, която разкри мъничко черно бижу от оникс закрепено на единия от вампирските й зъби.

— Уау — от къде се сдоби с това? — започнах аз. — Изглеждат толкова истински.

Тя отново ми показа зъбите си.

— Те са истински. Можем и за теб да направим.

Бях направо слисана. Оникс намекваше за бижуто си, докато аз говорех за вампирските й зъби.

— Как се ориентирате в клуба? — попитах.

— Отне ни цяла вечност — отвърна Скарлет.

Преди да се усетя вече бях в безопасност в центъра на клуба заедно с двете си нови приятелки.

— Страшно ви благодаря — им казах аз. — Сега ще тръгвам…

Сияйните им изражения посърнаха.

— Не искаш ли да танцуваме?

Стоях с две от най-готините момичета, които бях срещала — а досега през целия ми живот винаги бях изключвана от всяка клика. Беше вълнуващо веднага да бъдеш приет заради това което си, а и не знаех кога ще имам възможността отново да дойда в Затвора.

— Добре, само една песен! — омекнах аз.

Мятахме се наоколо и се хилехме сякаш сме приятелки от детство. Представих си какъв щеше да е животът ми, ако Оникс и Скарлет бяха израснали в Дулсвил. Щяхме да преспиваме една при друга през деня, да лакираме ноктите си на лунна светлина и да си говорим на гробището.

Мятахме се толкова силно, че помислих, че фалшивите ми татуировки ще паднат от мен. Вампирската тема беше доведена до крайност в Затвора. Посетителите на клуба бяха така преплетени един в друг, че сякаш пиеха от душите си. Докато похотливи младежки устни целуваха шиите на замаяни момичета не беше ясно къде свършва тялото на един и започва тялото на друг.

Бях опиянена от музиката, от чувството за опасност витаещо в клуба и от одобрението на Скарлет и Оникс. След това видях колко е часа.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Вече? Защо не танцуваме заедно до изгрев? — предложи ми Скарлет и отметна гъстата буйна, къдрава, червена коса от рамото си.

— Не мога. Имам среща с един човек.

— Готин ли е? — попита ме Оникс.

— Той като нас ли е? — полюбопитства Скарлет.

Беше ме твърде срам да им кажа, че щях да се видя с леля си.

— Ще ти дам телефония си номер. — Скарлет отвори чантичката ми, извади мобилния телефон и набра десет цифрен номер. — Обади се, когато ти е удобно, освен ако не е през деня. Родителите ми мразят да ги безпокоят през деня.

Прегърна ме силно, както и Оникс.

Беше ми гадно, че тръгвах. Като изключим времето, което прекарвах с Александър, това бе най-страхотното място, на което някога съм била. С нежелание си тръгвах от това, което бях открила зад публичното лице на клуба.

Когато слязох от дансинга, видях че връзката на ботуша ми се е развързала. Накуцвах с един крак и внимавах никой от посетителите да не се спъне във връзката. Вдигнах крака си на един стол и се облегнах на свода за опора, когато усетих нечий пронизващ поглед. Скрит в сенките в една пещероподобна ложа, едва успях да различа силуета на човек, който седеше сам. Любопитна се приближих по-близо. От безопасно разстояние се взрях в мрака. Един свещник, сложен на масата, нежно осветяваше фигурата. Първо забелязах мотористки ботуши, кръстосани в глезените и неподвижно стъпили на мръсния под, след това тесни черни кожени панталони като целофан. На скръстените му пред гърдите ръце видях ръкавите на мотористкото му яке с вериги и капси. Пристъпих още мъничко напред и се наведох към лъча светлина. Лилави коси падаха над черните очила. Той изглежда гледаше право в мен. Отне ми момент, но прекъснах хипнотизиращия му ме поглед и се скрих на безопасно място в сенките или поне така се надявах.

Защо моториста ме проучваше с поглед? И седеше сам сякаш щеше да съдийства в процес?

Почувствах се странно привлечена от него. Погледа му беше като магнит.

Няколко груби на вид посетители се приближиха до него — но вместо да го поздравят както другите младежи се поздравяваха с побутване по ръката или с „дай ми пет“, всичките само му кимнаха с глава, влязоха в малката ложа, настаниха се на масата около него и зачакаха да проговори.

Отчаяно исках да чуя тайния им разговор, за да вляза най-сетне в час кой или какво беше този мотоциклетист всъщност.

— Той си няма и на идея от какво наистина се нуждаят вампирите — каза единия от посетителите.

— Мисля, че е крайно време да направим нещо — каза друг.

— Преди да е съсипал плановете ни — добави трети.

Мотористът с лилавата коса се наведе напред и не долових думите му.

Необщителните на вид младежи го слушаха внимателно и ми стана ясно, че те са също толкова омаяни, колкото бях и аз. Ако този моторист беше лидера на тези варварски изглеждащи посетители то можех само да си представям колко по-опасен тип от Джагър и Валентин бях срещнала.

Усетих как сърцето ми ускори ритъм когато осъзнах, че телефона ми вибрира. Отново звънеше Леля Либи. Всички, освен моториста, се обърнаха и ме погледнаха. Приличащия на рок звезда младеж остана абсолютно спокоен. Сякаш знаеше, че бях стояла тук през цялото време.

Скоростно се отправих към арката водеща обратно към дансинга, когато някой, изскачайки като от нищото, застана пред мен и блокира пътя ми.

Поех си дъх и погледнах нагоре. Лилавата му коса съблазнително падаше над очилата му Рей Бан. Непреклонният му, хипнотичен поглед се впиваше в мен през затъмнените стъкла. Имаше нещо много мощно в този тайнствен непознат. Ухаеше на парфюм „Мания“ и се извисяваше над мен на мотористките си ботуши с дебели подметки.

— Как влезе тук? — попита ме той с отчетлив румънски акцент.

— Ти да не би да си собственика?

— Не, но бих могъл да стана. — Кожата на якето му изскърца, когато скръсти ръце. — Не съм те виждал преди. — Наведе глава и ми се стори, че проверяваше шията ми. — Подозирам, че не си член на клуба.

Завъртях с пръсти обицата ми, закривайки с длан гладката ми и без белези от ухапване шия. Почувствах се леко застрашена от него, но това не ме спря да му отговоря наперено.

— Откъде си сигурен? — предизвиках го.

Очилата и косата му хвърляха сянка върху лицето му, което ми попречи да разчета чувствата му. Не бях сигурна, но ми се стори, че се усмихна. От начина, по който беше застанал, знаех че е адски сериозен.

— Най-добре е да си тръгнеш. Членството в нашия клуб ще ти коства твърде висока цена. Но може би мога да ти обясня по подробно на по едно питие.

— Не благодаря. Имам си гадже.

— Той е голям късметлия — направи ми комплимент. — Казвам се Финикс Слейтър — представи ми се той, протягайки ръка и улавяйки моята. — А ти си?

— Тръгвам си — отговорих му издърпвайки ръката си.

Бях преполовила пътя до вратата на Тъмницата, когато той ме обгърна с ръка. Ядосана аз се завъртях, но не бях подготвена за личността, която сега стоеше лице в лице с мен. В мен се взираха едно остро зелено и едно ледено синьо око. Джагър Максуел.

Ахнах. Бяха минали няколко месеца откакто за последно видях най-големия враг на Александър от близо.

Джагър не се беше променил — бяла коса с червени крайчета, сякаш ги беше потопил в кръв. Три сребърни халки висяха на лявото му ухо, а на татуировката на ръката му пишеше ПРИТЕЖАВАМ. Беше с черна качулка.

Така ме затисна както паяк правеше с муха.

— Какво правиш тук? — попитах аз отстъпвайки назад.

— Ти какво правиш тук? — настоя той плъзгайки се към мен.

— Мислех, че си в Румъния.

— Мислех, че си в прегръдките на Александър.

— Дойдох тук да видя…

— Да? — той настоятелно гледаше устните ми и чакаше отговора ми.

— Леля ми.

— Леля ти член ли е на този клуб? — попита ме подигравателно. — На колко е тя, четиридесет? Петдесет? Не виждам никой да танцува с бастун на дансинга.

— Тя не е тук, глупако — казах аз. — Живее в града, но ти най-добре…

— Не се интересувам от леля ти. От теб обаче… — пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да вдиша аромата ми, а след това облиза смъртно бледите си устни. — Любопитен съм да разбера защо си тук. Този клуб е само за членове. Но след като веднъж си се присъединил, членството ти е за вечността. Освен ако…

— Освен, ако какво?

— Освен, ако вече не си се присъединила.

Преди да мога да го спра, той сложи студената си ръка под брадичката ми и завъртя главата ми на ляво и дясно като изучаваше шията ми.

— Пусни ме!

— Не мисля да го правя. Наистина не би трябвало да си тук. Това не е място за твоят вид.

— Аз нямам вид.

— Много жалко. Не е ли това, за което винаги си мечтала? — той се взря в очите ми и проследи, с лакирания си в черно нокът, деколтето на роклята ми. Облиза устни и ми показа вампирските си зъби.

Финикс застана между нас. Той и Джагър впиха погледи преди Джагър да отстъпи.

Дузина посетители се събраха около тях, половината застанаха на страната на Джагър, другата на тази на Финикс и сякаш очакваха смъртоносна схватка.

Не знаех чия страна да избера. Въпреки, че съзнавах, че Джагър е подъл, поне ми беше ясно с кого си имам работа. И докато напрежението между двамата растеше, разбрах че е най-добре да изчезвам.

Побягнах и се скрих зад висящата няколко метра по-нататък черна завеса. Когато се успокоих, надникнах в клуба през процепа в завесата.

Не бях сигурна на какъв точно клуб се бях натъкнала, но имах подозрение. Кървави напитки, проблясващи вампирски зъби клуб, в който членството беше за цяла вечност. Имаше само един начин да проверя.

Бръкнах в чантата си и извадих пудриерата на Руби. Наклоних я, за да видя назад. Поех си дълбоко въздух и надзърнах в огледалото. Направо замръзнах. Претъпкания клуб и дансинг бяха празни.

Току-що бях излязла от истинския Клуб Ковчег.