Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (13)

Глава 13. Тъмницата

Петнадесетгодишното морско синьо колело на леля Либи не беше точно някой секси Харли Дейвидсън — гумите бяха спаднали, каучуковата обвивка на дръжките липсваше, а черното кормило скърцаше при всяко завъртане.

Тръгнах с него през Хипстървил, спуснах се по инерция по Мейн Стрийт, като се провирах през някакви боклуци останали от фестивала. Заключих колелото на рампата пред библиотеката, през един блок южно от тайния клуб.

Тръгнах пеша надолу по тротоара и чух един мотор да се движи с висока скорост по алеята. Последвах звука, който очевидно идваше от другата страна на сградата. Тръгнах по разнебитената пътека, която водеше към осветената алея пред Клуб Ковчег, а там видях една катафалка паркирана до един Дъмпстер. Колата ми беше смътно позната — последен модел черен Кадилак с орнамент на капака — сребърен прилеп, гуми с бели кантове, череп и кости на лявата задна врата и висящ скелет закачен на огледалото за обратно виждане. Регистрационния номер беше Хипстървилски и на табелката пишеше: ХАПЯ. Принадлежеше на Джагър.

Забелязах моторист с черна каска да паркира мотора си зад огромния контейнер за боклук в алеята. Промъкнах се толкова тихо и бързо все едно бях стоножка. След като мотористът свали шлема си се обърна. Сенките го скриха, но аз очевидно бях осветена в цял ръст.

Дори в тъмното можех да позная, че е изненадан, че ме вижда.

Видимо сериозно загрижен Финикс се отправи към мен.

— Тази вечер в клуба ще има неприятности — предупреди ме той.

— Неприятности? Това ми е второто име.

— Не се шегувам — постави тежко ръката си на рамото ми. — Препоръчвам ти да се прибереш вкъщи.

Взираше се надолу към мен безмълвен зад слънчевите си очила, а тъмната му лилаво-черна коса падаше привлекателно над тях.

Имах усещането, че ако останех може би щях да имам доста по-големи неприятности пред клуба.

Кимнах с нежелание.

Финикс се вмъкна през задния вход на Клуб Ковчег. Бях изненадана, че не паркира на ВИП мястото и не влезе показно в клуба като някакъв принц нагизден целият в кожа. Може би щеше да има схватка тази вечер в клуба и той искаше бързо да се измъкне. Аз изостанах зад него и когато вратата почти се затвори пъхнах крака си в процепа. Вратата се стовари тежко ботуша ми. Закуцуках след него.

Забелязах лилави къдрици да се люлеят пред мен преди да изчезнат през една врата. Накуцвайки в тъмнината давах най-доброто от себе си да не изоставам, но и същевременно да поддържам една добра дистанция, така че да не бъда забелязана. Изведнъж аз вече се спусках по стръмната стълба и скоро стоях пред тъмничната врата с изрисуваните със спрей думи БЕЗ ИЗХОД.

Извадих гривната на Клуб Ковчег така че да се вижда, добрах се до ключодържателя в чантата ми и нетърпеливо го заопипвах, докато не намерих шперцът. През вените ми нахлуха едновременно и страх, и вълнение. Ключът трепереше в нестабилната ми ръка, но успях след няколко опита да го пъхна в ключалката и бързо да го превъртя.

Вратата се отвори със скърцане.

Дракон ме огледа, докато аз бързо го отминах и се промуших през процепа в завесата.

Тъмницата бе поразително оживена. Посетителите жужаха, танцуваха, отпиваха от черни бокали и се забавляваха така сякаш това щеше да бъде последното им посещение в клуба. Тъмните и западнали зали на катакомбите бяха пълни с готици, пънкари и метали с вампирски зъби. Може би това щеше да бъде и последния път когато ще видя Скарлет и Оникс ако изобщо ми бяха простили, че щях да ги издам, когато се разхождаха дискретно сред смъртните.

И докато се въртях из тълпата едно още по-мрачно настроение завладя клуба. Забелязах, че някои облечени с бели тениски с надпис ПРИТЕЖАВАМ, в почит на татуировката на Джагър, да се събират тайно, да си шепнат и предават съобщения.

— Рейвън! — чух познат момичешки глас да ме вика. Беше Оникс. Косата й беше сплетена на плитки и беше прихваната с мрежичка подобна на паяжина. Тя и Скарлет дотичаха при мен.

— Толкова съжалявам, че се направихме, че не те познаваме на фестивала — извини ми се Скарлет.

— Ще ни простиш ли? — попита ме Оникс.

— Трябва да бъдем дискретни, когато сме сред смъртни — каза Скарлет.

— Аз също, но понякога забравям — казах им.

— Не можехме да признаем, че сме се запознали тук — допълни Оникс.

— Разбирам — отвърнах аз. — Какво си мислех само?

Но се чувствах тъжна. Колкото и да не пасвах в Дулсвил там все пак си бях аз по 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Не знаех какво означава да крия част от мен — или пък изцяло да се крия — от другите, както им се налагаше на Оникс, Скарлет, Джагър и Александър да правят ежедневно. Макар и на Александър да бе свикнал да живее с изолацията, а Джагър с дразнещо голямото си его, те си бяха аутсайдери в буквалния смисъл на думата. Осъзнах по-силно от когато и да било, че за голяма част от вампирите като Скарлет и Оникс, този клуб беше единствения спасителен пояс от пълната изолация.

— Толкова много неща се случиха — каза ми Скарлет с глас изпълнен със загриженост.

— Усещаш ли напрежението? — попита Оникс. — Клубът направо ще експлодира!

— Знам — има нещо което трябва да ви кажа… — започнах аз.

— Нещо ще се случи в града тази вечер — прекъсна ме Скарлет.

— Ще бъде дълга нощ, ако се наложи може да пренощуваш тук — предложи ми Оникс.

— Ти спиш в клуба? — изказах на глас учудването си.

— Скарлет не спи тук — започна Оникс. — Тя живее в града. Но аз оставам тук когато идвам. Затова клуба е толкова страхотен и се надяваме да не се промени.

— Искаш ли да видиш къде спя? — попита ме с гордост Оникс. — Там можем да си поговорим на спокойствие…

— Да — ентусиазирано заявих аз.

Бях любопитна да видя с какви стаи за нощуване Джагър беше привлякъл извънградските членове на клуба.

И пак бях преведена по тесни, виещи се катакомби, покрай ложи, празни гробове и гробници. Всичко ми изглеждаше познато и в същото време знаех, че за първи път слизах в тези тунели. Най-накрая спряхме пред сива метална плъзгаща се врата. Оникс отвори и никога през живота ми не бях си бях представяла подобна вампирска спалня.

Стаята без прозорци беше с размерите на склад и представляваше осъществената мечта, на който и да е собственик на погребално бюро. Ковчег след ковчег лежаха на под покрит с пръст, перфектно подредени — по десет на ред. Но това, което беше по-ужасяващо бяха ковчезите, които висяха над тях, закачени на метални вериги на тавана точно като зловещи хамаци.

Вратата зад нас се затвори с трясък.

Чаках капаците на ковчезите неочаквано да се отворят и вампири с оголени зъби да извикат, „Изненада!“, но нищо такова не се случи. Трябва да съм изглеждала необичайно бледа, защото Скарлет сложи ръката си с лакирани в кърваво червено нокти на рамото ми.

— Не се стряскай — успокоително ми каза тя. — Това е само противопожарна врата.

— Нека ти покажа моят ковчег — развълнувано каза Оникс.

Не бях сигурна как собствениците им ги различаваха, защото на мен всичките ми изглеждаха еднакви. Тръгнахме покрай вампирските легла към предната част на стаята.

— Този е моят — каза тя, почуквайки по капака.

От едната страна на ковчега имаше черен ониксов камък, контурите, на който бяха очертани в бяло. Тя отвори капака. Вътре се видяха чаршафи на шотландско каре в черно и червено, възглавничка в подходяща калъфка, черен iPod и черна UglyDoll Ice Bat^[1].

Тя небрежно затвори капака сякаш беше калъф за китара в естествен размер.

Когато си мечтаех за това да съм вампир, никога не си представях това — да спя сред непознати като в младежко общежитие за безсмъртни, само за да мога да се събудя, да танцувам и да се забавлявам с други от моя вид. Това ли щеше да бъде животът, който щях да водя ако се присъединях към подземния свят? Да крия завинаги самоличността си — или да рискувам всичко и да се разкрия на смъртните?

Беше време да кажа на Оникс и Скарлет за кръговете в посевите и какво бях подслушала там.

— Ние сгрешихме, така де, аз сгреших. Относно Финикс. Той няма намерение да разкрие клуба. Той иска да живеем тихо и дискретно.

— Шегуваш се — невярващо каза Оникс.

Очите на Скарлет станаха червени от обзелия я гняв.

— Тогава е бил Джагър… през цялото време.

— Да! Той и Финикс се изправиха един срещу друг при кръговете в посевите. Джагър е канел вампири тук под предлога за приятно прекарване в безопасен клуб, но през цялото време е планирал просто да събере достатъчно членове, за да превземе града.

— Мамил ни е през цялото време! — ахна Скарлет.

— Трябва да предприемем нещо преди да съсипе клуба — и нас! — уверено каза Оникс.

Вратата се отвори. Русият ухажор на Скарлет се появи и изглеждаше доста угрижен.

— Ето ви къде сте! — с обвинителен тон каза той на Скарлет. — Нещо става долу… Той се поколеба когато ме зърна. — Опасявам се, че ще изгубим клуба.

Преди да даде някакво обяснение той хвана Скарлет за ръка, тя на свой ред хвана Оникс, а Оникс хвана мен. Усетих, че нежната й длан е потна. Обзе ме силно безпокойство — какво би изнервило един вампир?

Навлязохме в лабиринта от тъмни и тесни катакомби. Напомняше ми досущ на населена от духове къща за Хелоуин само дето костюмираните доброволци бяха истински вампири. Озъбени, с бледи лица, със сини устни, всичките облечени с бели тениски и висяха по арките, докато ние забързано си проправяхме път. Те ни отправяха заплахи, облизваха устни, с очи изпълнени с ярост, протягаха ръце към нас и се опитваха да хванат каквото могат, от тениските до полите ни. Част от катакомбите бяха толкова извити, че се страхувах, че ще се разделим. Други бяха толкова тъмни, че единственото, което усещах бе ръката на Оникс и ботушите ми стъпващи по неравния под.

Когато една гола крушка най-накрая освети пътя ни, бях сигурна, че държах за ръката някой друг, а не Оникс. Когато вдигнах поглед, изкрещях от ужас. Един вампир с червени очи стискаше здраво ръката ми, а ноктите му бяха с дължината на нож. Преди да успея да го поваля с някой карате удар или да забия кубинката си в марковите му кецове на черни и бели квадрати, Оникс се взря в лицето му, с блеснали от ярост очи, и ме дръпна надалеч.

Някой изскочи от сенките и блокира пътя ми.

— Гласувай за Джагър, ако знаеш кое е най-добро за теб.

Успях да го заобиколя когато друг вампир, гледайки от една арка надолу към нас ни предупреди:

— Джагър е чистокръвен, струва си да го подкрепиш.

Оникс стисна ръката ми и усетих силно дръпване, което ме изстреля напред заедно с цялата ни верига. Всички се изсипахме в безопасност в една стая, където мъгла се просмукваше във въздуха и опашка от членове чакаха да поемат в неизвестна за нас посока. Бяхме успели да се измъкнем от катакомбите.

В ъгъла на стаята бяха разположени кабинки закрити с червени, кадифени завеси. Един по един членовете влизаха в кабинките сякаш гласуваха на народни избори.

— Подпишете се — нареди ни един вампир и след това ни насочи към лист хартия взет все едно от месарски магазин разгънат на дълга дъбова маса.

Оникс взе едно перо потопено в мастило и написа името си с красив калиграфски почерк. Аз надрасках Рейвън Мадисън.

— За какво ще гласуваме? — попитах аз Оникс.

— За това накъде да поеме клубът.

Един младеж ни връчи парче стара пергаментова хартия с размера на корица на книга, карфица в пластмасова кутийка и памуче напоено в алкохол.

— Къде е химикалката? — почудих се аз.

— Това е химикалката — каза ми той надменно, разклащайки пластмасовата кутийка.

— Не съм сигурна, че… — понечих да кажа, докато друг член ме изтика към една кабинка точно зад Оникс.

Той затвори червената кадифена завеса зад мен. Сложих пергамента на подиума. Две имена на вампири ме гледаха — ДЖАГЪР и ФИНИКС — с празно място за отбелязване до всеки от тях. Под името на Джагър се четеше ДА РАЗШИРИМ ТЪМНИЦАТА. Под това на Финикс бяха думите ДА СПРЕМ РАЗШИРЯВАНЕТО НА ТЪМНИЦАТА.

Почаках няколко секунди за инструкции, но нищо не се случи. За разлика от училище тук нямаше учители, нито писмени указания, като например „Пълно запълни кръгчето“, „Използвай молив номер две“, или „Натискай силно“.

Все пак бях в клуб за вампири — можеше да има само един начин за гласуване.

Стерилизирах си пръста с памучето, поех си дълбоко дъх и се убодох. Бях толкова нервна, че бях убедена, че ще кървя до смърт, но вместо това нито една капка не се появи. С другата си ръка стиснах силно убодения пръст. Капка кръв с размера на точица се появи, след това стана голяма колкото гумичка на молив. Използвах пръста си като химикалка и маркирах празната кутийка с кърваво Х.

Настигнах Оникс, Скарлет и смъртоносните им кавалери при електрическия стол. Не изгубихме много време, докато отново се доберем до дансинга, който сега бе изпълнен с разтревожени членове. Имаше малко танцуване, но за сметка на това повече говорене, блъскане и крачене нагоре-надолу. На сцената нямаше нито група, нито инструменти.

Не бях сигурна какво точно чакаме — празнуване? Схватка? В крайна сметка бях във вампирски клуб — затова може би чакахме някакво жертвоприношение.

Няколко минути по-късно Дракон излезе на сцената, държейки купчина пергаментни бюлетини. Непохватно пристъпи към микрофона. Очевидно се чувстваше по-удобно да се конфронтира с членовете пред вратата с формата на капак на ковчег, отколкото да говори пред тях.

Запристъпва от крак на крак и прочисти гърлото си.

— Резултатите са готови — обяви той с една ръка в джоба.

Публиката нададе одобрителни възгласи. Облечените в бели тениски членове скандираха, „Джагър, Джагър“, докато другите викаха „Финикс, Финикс.“

Финикс и Джагър, заобиколени от поддръжниците си излязоха от противоположните краища на сцената както правеха професионалните боксьори, когато излизаха на ринга.

Джагър вдигна ръце във въздуха в поздрав, а Финикс скръсти ръце и се отдръпна назад.

Дракон отново прочисти гърлото си.

— И сега… това, за което всички чакате… Водач на Тъмницата е…

Всички затаиха дъх.

След това Дракон се наведе към микрофона и изкрещя:

— Водач на Тъмницата е… Финикс!

Публиката нададе възгласи, въпреки че облечените в бели тениски членове очевидно бяха разочаровани.

Сграбчих ръката на Скарлет. Момичетата викаха от удоволствие и ние вдигнахме ръце и затанцувахме.

Дракон изглеждаше два пъти по-голям и три пъти по-едър от Джагър.

— Джагър, време е да върнеш обратно твоя ключ на водач — нареди му и откачи верижката от врата на Джагър.

А после се върна при микрофона:

— Този ключ е единствен по рода си и не може да му се направи дубликат — обяви Дракон. — Това е единственият ключ, който може винаги да отключи или заключи клуба и дава на притежателя си пълен контрол.

Финикс се приближи към микрофона под оглушително ръкопляскане и възгласи, а Дракон му връчи блестящия златен шперц.

Публиката нададе още веднъж радостни възгласи когато Финикс кимна в знак на приемането му.

— За нашето оцеляване — започна той речта си със своя отчетлив румънски акцент, — ние трябва да останем тихи и дискретни. Тъмницата се превърна в перфектното място, където можем да бъдем самите себе си. Да си вампир не означава да си агресивен.

Публиката ентусиазирано го поздрави.

— И това, което е най-важно е да не избираме само един човек за лидер. Така че докато се придържате към дискретния начин на живот аз предавам контрола на истинските водачи на клуба — вие!

Финикс размени поздрави с поддръжниците си, слезе от сцената и изчезна.

— Това е страхотно! — изкрещя Скарлет.

Оникс и Скарлет сключиха ръце с моите и заедно заподскачахме нагоре-надолу, захилихме се лудешки и се радвахме. Плитките на Оникс и буклите на Скарлет се люлееха като на момичетата в училищния двор.

Джагър скочи на сцената и сграбчи микрофона.

— Недейте с такава готовност да му предавате клуба! — Шумът започна да затихва, докато най-накрая стана мъртвешки тихо. Всички се чувстваха объркани от повторното появяване на Джагър.

— Един от нашите членове е измамник! — извика той. — В действителност тя дори не е член на клуба! Това е клуб за безсмъртни, а една от нас всъщност е смъртна!

В клуба се надигна шепот като опустошителен огън. Толкова се бях вживяла в момента, че не се усетих как и аз ахнах заедно със Скарлет и Оникс.

— Резултатът от гласуването е недействителен! — заспори Джагър. — Не Финикс е вашият победител!

— Това е странно, — изкоментира Оникс. — Кой смъртен би искал да е заобиколен от вампири? Да не би да иска да умре?

— Настоявам за повторно преброяване! — извика Джагър.

Някои от поддръжниците на Джагър се бяха качили на сцената и разглеждаха купчината бюлетини една по една.

Публиката стоеше на тръни сякаш чакаше заповедта за изпълнение на екзекуцията.

Поддръжниците на Финикс също се качиха на сцената и наобиколиха тези от групата на Джагър.

— Една от тези не е написана с крив на вампир — каза Джагър като размахваше купчината във въздуха.

— Ето я! — един от приятелите на Джагър извика така сякаш бе намерил печеливш лотариен билет.

Джагър я издърпа от ръката му.

— Тази е с кръв на смъртен! — обяви той. — Казах ви! Опитайте я, за да се уверите сами!

Смутената група безсмъртни сега разговаряха тихо помежду си.

— Аз знам кой е този смъртен! — заяви Джагър.

Вампирите започнаха подозрително да се оглеждат. Никой не искаше да повярва, че стоящия до него може да не е безсмъртен. За момент и аз не можех да го повярвам. Може би той говореше за някой друг.

Ужасяващата публика от вампири погледна Джагър за отговора му.

Джагър кипеше от гняв.

— Смъртният се крие сред вас. И тя стой ето там! — каза той, сочейки към мен.

Членовете на клуба ахнаха недоверчиво.

Стомахът ми се преобърна. Всеки един момент тълпата от вампири щеше да се нахвърли върху мен.

Дракон си проправи път до микрофона.

— Няма значение! — каза той с бюлетината ми в ръка и поглед впит в Джагър и групичката му. — Финикс има два пъти повече гласове от теб.

И без това бледото му лице стана още по-бледо.

— Финикс спечели честно и почтено! — обяви Дракон.

Тълпата нададе оглушителен радостен рев.

Джагър погледна към тях, след това погледна към мен, а синьото и зеленото му око станаха кърваво червени от гняв. Той захвърли бюлетините на земята и слезе от сцената.

Един от сподвижниците му се приближи до микрофона.

— Сред нас все още има смъртен!

— Успокойте се — каза Дракон, но облечените с бели тениски членове станаха само по нервни.

Цялата тълпа обърна поглед към мен оголвайки зъби.

— Спомнете си защо гласувахте за Финикс — нареди им Дракон.

Скарлет и Оникс изглеждаха напълно озадачени.

— Аз толкова… — умолително започнах аз.

— Мислех, че си ни приятелка — разочаровано ми каза Скарлет.

— Така е. Такава съм. Само защото съм смъртна не означава, че…

Сподвижниците на Джагър все по-плътно затваряха кръга около нас.

— Ти ни излъга — заспори Скарлет.

— Така ли? Никога не съм твърдяла, че съм вампир.

— Тя е права — защити ме Оникс. — Харесахме я защото е готина. И това не се е променило. Всъщност тя е смела. Преди да бъда преобразена никога не бих излизала с вампири.

— Не исках да… — казах аз на Скарлет.

След малко изражението й се смекчи.

— За мен няма значение, че си смъртна — съгласи се и тя. — Харесах те заради самата теб.

Останалата част от клуба бе далеч по-злопаметна от тях. Привържениците на Джагър ме наобиколиха.

— Тя може да разкаже всичко на останалия свят — каза един.

— И да унищожи анонимността ни! — изрева друг.

— Тя трябва да реши!

— По-добре да бъде преобразена сега! — настоя трети.

— Трябва да решиш веднъж завинаги — ми каза друг изкусително. — Няма да съжаляваш.

— Има само един възможен начин да станеш член на този клуб! — убедено каза един, а зъбите му проблясваха.

— Нашият живот е най-добрият — добави друг.

— Предлагаме ти шанса да станеш безсмъртна. Да не би да предпочиташ да бъдеш погребана в гроб вместо само да спиш в такъв?

— Присъедини се към нас. Ние не хапем… — каза някой със смях.

Скарлет здраво ме хвана за едната ръка, а Оникс за другата.

— Назад! — изкрещя им Оникс.

Двете момичета се държаха за мен сякаш бях някаква скъпоценност, а аз се чувствах по-скоро сякаш съм някакво лакомство. Те не можеха да се мерят с ядосаната сбирщина на Джагър щеше да им коства само миг, за да успеят ни разделят.

Стоях сама, заобиколена от жадни за кръв вампири. Останалата част от клуба не помръдваше. Дори благовъзпитаните поддръжници на Финикс, които искаха само да имат безопасно място където да разпускат, сега бяха в конфликт със себе си. Бях ли по-голяма заплаха жива — или безсмъртна?

Винаги си бях представяла как ставам вампир, с отпуснато тяло да лежа в ръцете на моя съблазнителен обичан вампир. Бях единствената, която можеше да внесе смисъл във вечното му съществуване. Без мен той не би съществувал и щеше да стой погребан в ковчега си дори през лунните нощи. Щяхме да заживеем подземния си живот заедно — загърнати в мистерия. Това беше картината, която си представях и откакто се срещнахме с Александър. Към него бях почувствала такава нестихваща любов — мечтата ми беше на път да се сбъдне.

Но да бъда съблазнена от група от сподвижниците на Джагър не беше точно това, за което си мечтаех. Изживявах кошмара, който сънувах преди няколко нощи. Не бях готова да се откажа от смъртния си живот заради наложения ми в момента натиск. Чаках толкова много Александър да се появи и да ме направи вампир — а не някаква сбирщина непознати от подземния свят. Винаги съм искала да стана вампир, но под лунната светлина на подготвена церемония, а не при свада в нощен клуб. Сърцето ми запрепуска лудо. Надявах се всеки един момент да се събудя останала без дъх на канапето на Леля Либи. Не се случи.

— Не я докосвай! — изкрещя Оникс, когато няколко злобно изглеждащи вампира я хванаха.

— Значи си се забавлявала тук… — каза един облечен с бяла тениска и плавно се плъзна до мен. — За това ли винаги си си мечтала?

Поддръжниците на Джагър се приближиха още малко кръжейки около мен като ято лешояди.

— Да! Само че не по този начин.

— Има само един начин да станеш член на този клуб — каза друг, а кръга пак се стесни.

Обърнах се към новите си приятелки, Оникс и Скарлет. И към всички в клуба, в който бях безусловно приета и от който исках да остана част. Въпреки че бях привлечена, омаяна и съблазнена от Тъмницата дали бях готова да взема решение и да се откажа от живота си на смъртна, за да се присъединя? Каква цена бях готова да платя, за да стана пълноправен член на истинския Клуб Ковчег?

Надявах се само след момент, точно както някакъв екшън герой, Александър да влети през вратите на Тъмницата.

Но Александър не се виждаше никъде. Той и Джеймсън сега сигурно си опаковаха багажа без дори да подозират, че след миг щях вече да съм вампир.

Дори Дракон не се мяркаше никъде. Трябваше сама да се измъквам от тази каша. Само дето не знаех как. Входа беше блокиран и нямаше как да се промъкна през всичките с надпис „ПРИТЕЖАВАМ“.

— Винаги съм искала да бъда като вас. Точно затова съм тук. Затова се промъкнах тук! — извиках аз. — Не разбирате ли?

— Тогава се присъедини! — каза някой.

— Ще ни бъдеш вечно благодарна — заяви друг. Втренчиха се в мен с хипнотизиращите си очи. Почувствах се замаяна и извърнах поглед.

— Не сега, не по този начин! — заплаках аз.

Двама вампира облечени с бели тениски с надпис ПРИТЕЖАВАМ ме сграбчиха за китките и отметнаха косата от рамото ми.

Бях надвита. Не можех да помръдна. Сърцето ми блъскаше с такава сила в гърдите ми, че помислих, че ще експлодира след малко.

— Няма да боли — ми казаха те облизвайки устни.

— Е, може малко да пари — добави единия и се наведе към мен.

— Не! Не по този начин. Искам Александър!

Изведнъж звука от двигател на мотор се чу оглушително през катакомбите.

Финикс изскочи от тунела и с писък спря на място на края на дансинга. Той няколко пъти силно форсира двигателя.

Повечето отстъпиха назад, несигурни относно следващия ход на Финикс. Но останалите се вкопчиха в китките ми дори по-силно.

Финикс отново форсира двигателя. Когато поддръжниците на Джагър не се отдръпнаха, той поклати глава. Включи мотора на заден ход и го придвижваше назад сантиметър по сантиметър, без да отделя поглед от мен. Придвижи се до най-отдалечената арка — на около двадесет метра от нас — и включи отново на първа. Сърцето ми туптеше по-шумно дори от самия двигател. Когато похитителите ми не ме освободиха, Финикс форсира двигателя за последен път. Излетя като стрела направо в моя посока.

Аз замръзнах на място. Всичко ми се стори, че се случва на забавен кадър. Финикс се носеше към мен с ревящ двигател, а зад него се вдигаше прах. Тълпата на дансинга бързо се разпръсна. Сърцето ми май спря да бие и аз забравих да дишам. Той продължаваше да се носи право към мен. Опитах се да се откопча от хватката на държащите ме, но не успях, а мотора се приближаваше. В следващата секунда по тялото ми щеше да има следи от гуми на мотор. Финикс сега бе само на няколко метра и аз все още не можех да помръдна. Затворих очи и бързо казах една молитва. В последната секунда поддръжниците на Джагър ме пуснаха от хватката си и се хвърлиха настрани. Един смразяващ кръвта писък се откъсна от гърдите ми, а мотора замръзна на място на няколко сантиметра от мястото, на което стоях.

Отне ми няколко секунди преди да мога отново да си поема дъх. Тялото ми беше сковано, а коленете ми бяха омекнали. Финикс скочи от мотора и протегна ръка, но аз я отказах. Все още не знаех кой беше този младеж. Може би Финикс искаше да бъда владетелката на Тъмницата.

Той не грабна ръката ми нито се наведе към мен да ме захапе. Всъщност изглеждаше доста изненадан.

Дракон се появи отново и заедно с голяма група от членове на клуба събра поддръжниците на Джагър на едно място и им взе ключовете за достъп.

Скарлет и Оникс дотичаха до мен.

— Всичко е наред. Финикс те спаси. Той възобнови реда в клуба ни.

Тълпата започна да скандира, „Финикс, Финикс“ докато двете момичета ми помогнаха да се кача на лъскавия мотор.

— Аз все още имам ключа на водача — заяви Финикс с вдигнати палци на тълпата.

Всички ликуваха.

Погледнах към тълпата безсмъртни. И те като мен просто искаха да имат безопасно място на което да разпускат и на което за разнообразие да бъдат вътрешни хора.

Музика започна да гърми, много от членовете ликуваха и се целуваха или започнаха да танцуват.

Оникс силно ме прегърна и аз също я прегърнах в отговор в всичка сила.

— Върни се, моля те — каза ми тя, показвайки ми украсения си с оникс зъб. — Имаш доживотно членство за клуба.

— Обаждай се — заръча ми Скарлет, — имаш ми номера. Само запомни да се обаждаш след залез. Моите…

— … родители не обичат да ги будят през деня — завършихме заедно в унисон. След това и двете се усмихнахме широко.

Огледах Тъмницата — дансинга, претъпкания с кървави напитки бар, издълбаните гробове и гробници използвани тук с определено предназначение, както бяха използвани в моя свят с друго. Никога преди не бях посещавала истински вампирски клуб и не знаех кога и дали изобщо някога щях да посетя някой друг пак. Бях се запознала с вампири със студена кръв, за които изненадващо бях разбрала, че имат топли сърца. Бях открила клуба на мечтите си — единственият, към който исках да се присъединя. Финикс ми подаде каската си, а аз я сложих на главата. Увих ръце около украсеното му с капси кожено яке и отправих усмивка на Оникс и Скарлет, които сега бяха в компанията на кавалерите си. Членовете на клуба се оттегляха, танцуваха и ръкомахаха.

Финикс запали двигателя, а аз се вкопчих в него с цяла сила, докато караше през лабиринта от тъмни, виещи се катакомби и излезе през един таен изход.

 

 

Финикс седеше на мотора си и ме чакаше да отключа колелото на Леля Либи пред библиотеката. Усещах погледа му, докато увивах веригата около седалката.

Облегна се назад на мотора си с кръстосани ботуши на глезените, а черните му кожени панталони го обгръщана плътно като целофан. Коженото му яке беше разкопчано и можеше да се види черната му тениска и скръстените му ръце. Лилава коса падаше над черните му слънчеви очила, а лунната светлина хвърляше отблясъци по бледото му лице. Той се взираше настойчиво в мен — по същия начин както когато го бях видяла осветен в Тъмницата.

Не знаех какво да му кажа. Финикс ми бе спасил живота.

А и не бях сигурна кога или дали изобщо някога щях да го видя отново.

— Не мога да ти кажа колко съм ти… — казах му аз от безопасно разстояние.

— Ами, можеш да опиташ — палаво ми отвърна той.

Аз се засмях и закачливо завъртях очи.

— Казах ти, имам си гадже.

По някаква причина на него не му пукаше дали щях да отвърна на ухажването му или пък нямаше. Почувствах, че даже предпочиташе да не отвърна. Изглеждаше от типа мъже, който живееха спокойно в сенките, докато друг мъж получаваше момичето.

— Сбърках по отношение на теб — признах му аз. — Ти си много по-великодушен, отколкото мога да си представя. Съжалявам, че не те прецених правилно.

Той кимна.

— Няма нищо — ми отвърна. — Аз също сбърках в преценката си за теб.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Да. Ти си много по-голяма беля, отколкото си бях представял.

И двамата се засмяхме. Знаех, че трябваше да се чувствам щастлива, че Финикс ме спаси, но вместо това се чувствах тъжна като знаех, че можеше никога вече да не видя новия си приятел вампир.

Тъкмо щях да се кача на колелото на Леля Либи, но бързо слязох от него и го облегнах на рампата. Изтичах до Финикс и го обгърнах с ръце за една дълга, силна прегръдка. Май го хванах неподготвен, защото той не ме прегърна в отговор. След това почувствах облечените му в кожа ръце да ме прегръщат. Той също ме прегърна така сякаш бе за първи и последен път.

Скочих на колелото на Леля Либи и скоростно потеглих без да се обърна назад. Когато минах Мейн Стрийт и завих зад ъгъла чух в тихата нощ познатия звук на форсиране на двигател на мотор.