Елън Шрайбер
Клуб „Ковчег“ (12)

Глава 12. Среща с вампир

Слязох от седмицата на спирката на Леля Либи, избърсах калните си обувки и изчистих полепналите пшеничени зърна по оплетената коса и дрехите си. Повторих разигралата се среща около кръга по посевите, отново в съзнанието си. Още не можех да повярвам, че толкова съм грешала за Финикс — бях си представяла, лилавокосият моторист, които изглеждаше по-мистериозен и мрачен дори от отмъстителя на Александър, за далеч по-опасен. Но отвъд цялото си перчене, той явно просто е искал клубът да остане тайна и когато е разбрал, че някой има други планове за него, е започнал да крои свой собствени. Бях преценила грешно Финикс, така както учениците от Гимназия Дулсвил винаги бяха съдили погрешно за мен.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато най-сетне забелязах черният Мерцедес да приближава по трилентовия път. Александър отвори вратата на колата за мен, а аз се затичах към него. След няколко бързи целувки и звукът от клаксона на чакащият ни миниван зад нас, се качих в колата и потеглихме.

— Къде ще ме заведеш? — попитах, когато поехме през центъра нагоре по дългият и лъкатушещ път към един хълм.

— Нямахме време да се поразходим, за да опознаем града, затова си помислих да те заведа тук — каза Александър.

Александър продължи да кара нагоре по осеяният със завой път, който на места бе толкова стръмен, че ми се струваше, че се движим под прав ъгъл. На върха на хълма се извисяваше камбанария стигаща чак до небесата. Александър отби, по напукания асфалтов парцел, като избяга от няколко дупки, и паркира.

— Това е камбанарията, която видях, когато с Леля Либи те чакахме на фестивала на изкуствата!

Бялата камбанария беше историческа забележителност на местността и датираше от 1800-та година. Беше с прост дизайн състоящ се единствено от наблюдателница и все още работещ часовник. Боята бе олющена, а покривът направо се разпадаше. Огромна табела поставена до стария кладенец няколко метра по-надолу, молеше за извинение посетителите за породеното неудобство от състоящият се в момента ремонт.

С Александър пропълзяхме по напукания тротоар, пристъпвайки по найлонови покривала и изхвърлени пирони. Аз се спрях на прага на входната врата и я задържах леко открехната.

Когато отново бях в компанията на Александър всичко друго — Подземният свят, Дулсвил и Тъмницата — ми изглеждаха странно далечни.

Веднъж щом бяхме вътре, изкачихме трите реда от стъпала водещи до вратата на камбанарията. Хванала ръката на Александър, го последвах през прага и нагоре по безкрайното спираловидно стълбище. Когато най-сетне се добрахме до върха му, се оказахме толкова високо над града, че ми се струваше, че ако се присегна ще докосна звездите.

Една гигантска медна камбана висеше от чугунена А-образна греда. Докоснах ръждясалата камбана, която бе потъмняла и ерозирала от времето. От нея не се подаваше нито връвчица, нито чукало. Камбаната най-вероятно тежеше повече от четвърт тон, но дори ако се опитах да я задействам по правилния начин, пак нямаше да съм способна да я накарам да произведе звън.

— Ами ако тази камбана произвежда автоматизиран звън — попитах Александър. — Ще е оглушителен.

— Не и тази антика — каза, слагайки длани на нея. — Не е звъняла с години. Виж.

Той ми показа едно гнездо на птички и набралите се паяжини по оплетените чугунени въжета.

Александър ми помогна да заобиколим камбаната. Там ни чакаше запален свещник, много малки свещички и черна дантелена покривка положена пред арката. А раницата му бе пълна с лакомства.

— Красиво е! — прегърнах го с всичка сила. Докато аз пристъпвах сантиметър по сантиметър напред, за да надникна през арката, Александър държеше ръката ми за опора. Бях прекарала последните няколко нощи заровена в най-ниските дебри на цял Хипстървил. Тази вечер щях да прекарам на най-високата му точка.

Гледката бе спираща дъха. Жълтеникави звезди обсипваха цялото нощно небе и блещукаха сякаш намигаха. Откриваше ни се панорамна гледка към цял Хипстървил. Градът изглеждаше като миниатюрен модел поставен на някоя витрина на магазин — от онези с мънички лампички, дървета и коли.

Облегнах се на Александър увих ръка около кръста му, а той около рамото ми и заедно се загледахме в живописната вечерна картина, която ни се откриваше.

— Мисля, че това там е апартамента на Леля Либи — казах като посочих една група от къщички.

— Аз пък мисля, че мога да видя през прозореца й — заяде се той. — Макар че нямам подобни зрителни способности.

— Ами… все пак си мисля, че това е нейният апартамент.

— Но леля ти Либи живее в тази част на града — каза, кимайки ми към жилищен район на няколко километра от мястото, което бях посочила аз.

Чувството ми за ориентация никакво го нямаше.

— Е, добре, но знам, че това ей там е Мейн Стрийт. А това там са паркът, гарата и музея — казах гордо, сочейки, за да покажа местата, за които говорех.

— Казвал ли съм ти, че си най-красивата екскурзоводка, която някога съм виждал? — повдигна ме и ме завъртя, подарявайки ми страстна целувка. Когато ме върна на мястото ми не само камбанарията, но и целият град ми се въртеше.

Вкопчих се за него, докато възвърна равновесието си.

— Исках да те заведа на място, където да ти покажа целият град, за една вечер — обясни Александър.

— Перфектно е! — съгласих се.

Разопаковахме специално приготвената от Джеймсън вечеря. Александър се нахвърли върху сандвича си със месо на скара и пресуши червената си напитка, докато аз си чупех парченца от френския хляб. Бях толкова разсеяна от красивата нощ, свежия въздух и красивото си гадже, че нямах особен апетит.

Но се смаях от това как Александър се наслаждава на храната.

— Може би някой ден ще ти сготвя — предложих му.

— Наистина? Знаеш ли как?

— Правя чудесен стек с пържени картофки и макарони със сирене. Мога да ти приготвя и купичка с мюсли.

Александър засия.

— Може би някой ден ще се възползвам от това.

Отпуснах глава върху скута му, докато той продължаваше да пие от бутилка с гъста течност.

Когато приключихме и почистихме, се опряхме върху арката на безопасно разстояние от ръба, но с цялостна гледка към града. Облегнах се и омаяна се загледах в Александър на фона на блещукащите светлинки на Хипстървил.

Всяка нова среща с Александър бе по-бълнуваща от предишната. Той прекарваше много време в мислене и подготовка на срещите ни, докато рисува поредната си картина. Знаех че сърцето ми ще забие лудо, ако докосне ръката ми или ако ми подари една неземна целувка. И в същото време, бях доволна, защото знаех, че мястото, където най-много исках да съм е тук, до него.

— Имам нещо за теб — каза, ровейки в раницата си.

Представих си как ми подарява малка кутийка за бижута — може би криеща пръстен — или по-голям подарък, нещо от сорта на букет с изсъхнали черни рози.

Вместо това той ми подаде плосък плик, с размерите на пощенски, прилежно вързан с черна панделка.

Разкъсах опаковката на плика в трепетно нетърпение да видя съдържанието му. Оказа се еднопосочен билет до Дулсвил.

— Не се ли вълнуваш? — попита, така грейнал, както и звездите над нас.

— Естествено…

Той изглеждаше разочарован от реакцията ми.

— Мислех си, че това искаш. С Джеймсън вече започнахме да си опаковаме багажа.

— Така е… Но ти все още си тук. Както и Леля Либи. И…

— И какво?

— Ъъъ… и… лятото. Свободата.

— Ще прекараме лятото вкъщи. Заедно.

— Прав си. Това наистина е най-хубавият подарък на света — казах и му дадох целувка.

Когато най-сетне чух новините, който така очаквах да чуя още откакто Александър напусна Дулсвил, не се оказах и наполовина толкова доволна, колкото си бях представяла. Александър не можеше да се върне в Дулсвил сега, когато Тъмницата бе на ръба на такъв катаклизъм. Не бях прекарала почти никакво време с Леля Либи, а и бях свикнала да танцувам и бъбря чак до изгрев със Скарлет и Оникс. Плюс това отчаяно исках да знам какво става с Джагър и Фикинс. Не бях готова всичко това да свърши.

Александър бе твърдо решен, че трябва да заминем. Нямаше начин да отложа заминаването ни. Или може би имаше… Ами ако изиграех картата с Клуб Ковчег.

Ако кажех на Александър за Тъмницата, той щеше да ме накара да му покажа за какво става въпрос и така пътуването ни да се отложи. Бях сигурна, че няколко дни, или по-скоро нощи, ще отидат в разследване на подземния клуб. Може би сега бе точният момент да му кажа всичко.

— Чух, че Дейвън е бил прав — казах изведнъж. — Тук наистина има вампирски клуб!

— Това е просто слух. Вярваш ли в клюки? — предизвика ме.

— Ами ако е истина? Не мислиш ли, че трябва да останем и да проверим?

Александър постави ръката си върху моята.

— Нашето пътешествие тук приключи. И двамата получихме това, за което бяхме дошли. Валентин е далеч от Дулсвил, в безопасност отново в Румъния. А ние двамата сме пак заедно.

— Но…

— Нека се насладим на последната си нощ тук — каза той. И сякаш, за да се увери, притисна розовите си устни към моите черни.

Когато Александър игриво започна да хапе врата ми, ме накара да се сетя за още едно нещо.

Отблъснах го.

— Какво има?

Застинах. Нощта, гледката, Александър — всичко бе разкошно. Бях в прегръдките на истински вампир — този, който обичах така както той обичаше мен. Бях прекарала близките дни в тясно обкръжение на други вампири. Срещнах нови приятели, Оникс и Скарлет, и имах възможността да хвърля бегъл поглед на техния свят. И все пак не бях нито уплашена до смърт, нито изправена пред смъртна опасност. Зачудих се дали тези няколко дни можеха да ме подготвят достатъчно за това, което щеше да ми предстои в остатъка от вечността.

И ако щеше да ме превърне, какво романтично време и място бе избрал. Но наистина… бях ли готова?

— Всичко е наред — отвърнах най-накрая. — Просто се чудех.

— За какво?

— За това аз… аз да стана като теб?

Той ме отблъсна, а на лицето му се появи сърдито изражение.

— Просто казвам. Ти си тук, аз съм тук, луната е пълна.

— Наистина. Толкава ли е лесно за теб? — настоя скептично.

— Мисля си, че ти мислиш, че няма да го понеса.

— Имаш романтична представа за нашия свят. Както вероятно аз имам за вашия.

— Но аз знам повече за света ти, отколкото подозираш.

— Аз не съм типичния вампир…

— Ти не си типичен в нито едно отношение. Ти си единствен по рода си. Просто… искам да ме считаш за част от твоя свят.

— Но аз вече го правя. От момента, в който се срещам с теб.

Александър стана замечтан, докато искрящата лунна светлина очертаваше лицето му.

Той беше прав. Толкова се бях фокусирала върху това да живея в друг свят, че не оценявах този, в който сега живеехме заедно.

Усмихнах се и се впуснах в прегръдките му.

— Когато ме превърнеш, — започнах, — ще имаме ли заветна церемония? Ще поканим ли приятели? Или просто ще ме заведеш на някоя перфектна вечер като тази?

— Е… Всичко, което трябва да направя е да започна от тук — взе ръката и започна да целува пръстите ми, а после си проправи пътека нагоре по ръката до лакътя ми. Кожата ми започна да гори, когато той продължи да целува нагоре по ръката ми и врата ми. — А след това да…

Изведнъж очите на Александър почервеняха и той извърна поглед.

— Време е да си вървим — каза.

— Вече? Но ние току-що дойдохме.

— Стоим тук от часове. Става късно — каза той.

— Не исках…

Но Александър вече бе преметнал раницата си през рамо и бе взел ръката ми.

— Имам много работа преди да съм готов за тръгване.

— Мога ли да ти помогна с опаковането? — попитах, изправяйки се на пръсти като дете.

— Не е необходимо. Джеймсън е много организиран.

Не бях готова да се разделим, но и нямаше нищо, с което мога да му променя мнението. И преди да се усетя вече бях пред апартамента на Леля Либи.

— И така когато те видя отново — започна Александър, — ти ще си пред портите на Имението, точно както е на картината.

— Ще бъда.

Александър ми подари дълга целувка.

— Радвам се, че ме посети.

Чувствах се все едно ми трябва лост, за да ме накара да се отлепя от него. Сърцето ми направо потъна, когато той не пусна от прегръдките си.

В ръката си държах автобусен билет. Имах всичко, за което бях дошла — събрах се отново с Александър и вече знаех, че той ще се върне заедно с мен в Дулсвил.

— Отново ти благодаря за подаръка — казах.

Александър ме почака, докато се увери че съм влязла в апартамента на леля. Веднага щом влезнах вътре се опитах да върна ключодържателя в чантичката си. Когато нещо от нея проблесна — дълъг, старинен, златен ключ. Шперцът за Тъмницата.

През цялото време, докато Александър е бил тук в Хипстървил е рисувал картина на мен пред Имението. По време на раздялата ни, той си е мислил за това как аз живея в Дулсвил, точно както аз си представях него по време на пътуването ми.

А сега, когато държах шперцът в ръка, мислех за още едно място — празна гробница претъпкана с танцуващи вампири, дълбоко в дебрите на новооткрития клуб в Хипстървил.

Александър беше прав. Беше време да напуснем Хипстървил. Но ако, наистина, щях да се возя на междуградския автобус до Дулсвил, без надежда, че ще мога да видя или посетя Тъмницата отново, то трябваше да отида там за един последен път.