Елън Шрайбер
Вампирсвил (9)

Глава 9
Кратко посещение в къщата обитавана от вампири

— Хей, Бек, искаш ли да пазаруваме в аптеката „Пакс“? — попитах най-добрата ми приятелка, когато се качвах в пикапа й. — Просто трябва да купя няколко неща на път за училище.

— Но Мат ще ни чака на скамейките. Не искам да закъснявам.

— Ще отнеме секунда — помолих аз.

Старата ми приятелка бе залепена за футболния си възлюбен, както аз за моето гадже-вампир. Трябва да съм извратена, че да не разбирам любовната й преданост.

— Добре — най-накрая тя се съгласи. — Мога да взема бонбони на Мат. Обича червен ликорис^[1].

Спомних си, как с Беки висяхме отвън пред аптеката „Пакс“ и ядяхме увити червени ликорис, докато не ни стане лошо.

Сега, вместо да създава нови спомени с мен, тя ги изграждаше с Мат.

Обърнах се към най-добрата си приятелка, която носеше каки и бледо синя и закопчана до долу риза. Откакто познавах Беки, тя обличаше джинси и широки пуловери. Колко ли дълго не бях забелязала промяната?

— Освен това, ще ни отвори възможност да се помотаем — добави тя от сърце.

Беки беше права. Бях толкова погълната от отклоняването на сватбата между Тревър и Луна и нямах никакво време за разговори или дори да си отворя очите!

Сега като имахме обожатели, не се държахме една за друга както преди. Означаваше ли това, че не се нуждаем една от друга?

— Мина цяла вечност, откакто не сме прекарвали време по женски — съгласих се аз.

— Знам, страхотно е, че си имаме гаджета, но ми липсва приятелството ни.

— На мен също! — казах аз. — Трябва да намерим време за нас.

— Това е пакт — каза тя, протягайки кутрето си.

— Пакт — казах аз, сплитайки моето с нейното.

Беше нещо повече от това да сме разделени, чувствах, че съм сама в мрака, защото не можех да й споделя факта, че града ни вече гъмжеше от вампири.

— Ако ти споделя нещо, ще обещаеш ли да не казваш на никого? Дори и на Мат? — попитах аз.

— За секс ли е?

— Не. Дори още по-секретно е.

— Какво по-секретно от секс?

Бях готова да издам тайната. Да кажа на най-добрата си приятелка, че гаджето ми никога не се показва на дневна светлина. Да й обясня защо Джагър кара катафалка. Защо призрачната Луна внезапно бе дошла в Дулсвил.

Но ангелското лице на Беки изглеждаше толкова щастливо, най-важното й занимание беше какво ново облекло ще носи на училище, какъв вид бонбони да купи на Мат. Не можех да разваля идеалния й свят.

— Ще има поп викторина в часа на Шанк утре.

— Ъъх — каза тя, прибелвайки очи. — Това всички го знаят.

— Наистина ли? — попитах аз, почни ужасена. — Може би губя връзка.

 

 

Бях заровена в пътеката с витамини и билки, изучавайки лековете на Майката Природа и пълнейки червената пластмасова кошница за пазаруване с витамин С и кутии с чесън, когато Беки най-накрая ме намери.

— Мислех, че се чувстваш по-добре — каза тя, държейки няколко пакетчета с червени ликориси.

— Да, но искам да се подсигуря.

— Чеснови таблетки? — попита тя, объркана. — Мислех, че си преодоляла манията си по вампири, сега когато излизаш с Александър.

— Така е. Стори ми се комерсиално…

— Говорейки за Александър — прекъсна тя, развълнувано — вие двамата бихте ли искали да се срещнем в Хатси Динър след футболния мач довечера?

Как можех да откажа на най-добрата си приятелка, след като току-що сключихме пакт като се заклехме с кутретата да излизаме повече? Откакто бях с Александър и Тревър бе болен, мислех, че всички сме в безопасност.

— Да, това е страхотна идея. Не мисля, че Александър е ходил някога в Хатси.

Беки и аз занесохме покупките си до касата. Стояхме, без да обръщаме внимание, докато възрастен служител скрит зад вестник и млада помощничка архивираше пакетите с разгънати вестници.

— Онези две деца, за които ти разказвах, бяха тук снощи — изклюкари възрастния служител. — Мисля, че са братовчеди на онова чудато семейство в Имението на хълма Бенсън.

— Чух, че приличат на ходещи трупове — по-младия отговори.

— Да. Не схващам защо днешните деца мислят, че е готино да изглеждат все едно току-що са излезли от ковчег.

— Чух, че едното от тях кара катафалка.

Точно тогава възрастната служителка остави вестника и ме забеляза. Очите й се разшириха сякаш е видяла призрак.

— Съжалявам — извини се тя. — Дълго ли чакате?

— Цяла вечност! — казах аз.

 

 

Значи Джагър и Луна бяха започнали да показват присъствието си из Дулсвил. Бяха ли отегчени, небрежни или маркираха територията си?

Въпреки че Тревър и аз бихме прекарали живота си хванати за гърлата, не исках Луна и Джагър да се доберат до неговото. Освен това те искаха да направят повече щети, отколкото да изстискат врата му. Смесица от емоции преминаваше през мен — да предпазя приятел дулсвилец от смъртоносно дуо, да осуетя план за нечестив футболен сноб да причини опустошение и да разваля заговора — врагът ми да стане вампир преди мен.

Трябваше да занеса тези таблетки на Тревър. Във всеки момент, Джагър или Луна можеха да ударят — или в техния случай, да ухапят.

 

 

Въпреки поддържането на новата ми самоличност като вампир беше изтощително, на мен започваше да ми харесва. Всичко, по което си падах преди като вманиачена по вампири готичка сега можех да го изживея — антипатията ми към светлината и страстта към тъмнината, да имам тайна самоличност и да бъда член на обществото вместо аутсайдер. Представих си останалото — да летя високо в дулсвилското небе, да живея в обитавана от призраци тъмница, Александър и аз сгушени през деня в кралски голям ковчег.

Когато слънцето започна да залязва, карах с колелото си до Тревър с торбичката от аптеката „Пакс“, която бе в безопасност в моята Оливия Ауткаст раница. Вече се обадих на Джеймсън и му казах, че ще закъснея с няколко минути за срещата с Александър. Беше съдбоносно да поддържам вампирската ми шарада и да чакам да се стъмни, за да видя Тревър, за всеки случай ако реши да раздрънка за посещенията ми на Луна. Ако й сподели, че съм го посетила след училище първия ден, когато беше болен, Луна можеше да допусне, че Тревър не е бил на себе си от настинката. Но сега, когато врагът ми се подобряваше, трябваше да прикрия следите си. Не можех да им дам причина да заподозрат, че съм още смъртна.

— Чаках те през целия ден — каза Тревър като отвори входната врата. Носеше карирани фланелени пижамени гащи и риза с дълги ръкави Биг Тен сърф и по-здрав вид — лош знак, че ще се върне на училище, но и добър знак, че не е бил ухапан.

— Липсвала съм ти? — попитах със саркастична усмивка.

— Помислих те за Луна — каза той разочарован. — Няма да купуваме Вампирски скаутски бисквити днес — каза той, затваряйки вратата.

Бързо запънах вратата с кубинката си.

— Слагам последните щрихи на здравния ми проект — казах аз, отваряйки врата и влизайки вътре.

— Искаш да се почувствам по-добре или да ме вкараш в моргата?

— Имам ли избор?

— Защо не впишеш в доклада си причината за болестта на Тревър Мичъл. Две думи: Рейвън Мадисън. Сигурен съм, че Института за заразни болести са чували за теб — каза Тревър.

Игнорирах грубия му коментар и влязох в току-що боядисаната му слънчогледово жълта кухня, която все още миришеше на боя.

— Чух, че те посещава призрачно сладка стриптийзьорка. Имах предвид сержантка — казах аз с усмивка.

— Звучи сякаш някой ревнува.

Извадих торбичката си от аптеката „Пакс“ и я оставих на гранитния плот в кухнята.

— Мама вече ми даде лекарството.

— Само няколко неща, за да имам допълнителна заслуга. Витамин С, чанта с бонбони за кашлица и чеснови капсули.

— Чеснови капсули? Ще смърдя на Италиански ресторант.

— Полезни са за сърдечносъдовата система. Ще ти помагат на футболното поле.

— Не си ли видяла всичките ми трофеи? Мога да играя насън — каза той, арогантно.

Свършваха ми, както и опциите, така и времето. Трябваше да стегна юздите.

— По улиците се чува, че тези са важен афродизиак. Излъчват аромат, който момичетата намират за неустоим. Нещо като феромони. Както и да е, някой като теб не би имал нужда — казах аз, насочвайки се към входната врата с капсулите.

— Хей, почакай — каза той, настигайки ме в антрето. — Остави ги тук. — Той грабна торбичката от ръката ми. — Не за мен, разбира се. За момчетата от отбора.