Елън Шрайбер
Вампирсвил (3)

Глава 3
Ловът

— За да хванеш вампир, трябва да мислиш като такъв — каза Александър, грабвайки раницата си. — Няма да ме има само около час — каза и ми даде целувка.

— Няма да те има? — попитах, следвайки го до стаята му.

— Ти трябва да останеш тук. Отивам на свещена земя.

— Ще дойда с теб. Ако Джагър още мисли, че съм вампир ще съм в безопасност — започнах да споря.

— Ами ако не мисли?

— В такъв случай имам това — казах и извадих кутийката с чесън на прах от чантата си.

Александър бързо отстъпи назад.

— Здраво запечатана е — казах, докато си припомнях случая, когато прахът се бе изсипал в чатната ми, причинявайки алергична реакция на Александър и карайки ме да му инжектирам антидот. — Ще те чакам отвън — настоях аз.

Александър спря за миг, отметна рошавата рок прическа от прекрасното си лице и прехвърли раницата си през рамо. Загледа се към вратата, после в мен. И най-накрая подаде ми бледата си ръка. Бе достатъчно тежко, че сме разделени през деня и направо непоносимо да сме и през нощта. Докато с Александър вървяхме надолу по ветровитите улички на път за гробището осъзнах, че мечтата ми се бе сбъднала — вървях ръка за ръка с вампир, в търсене на друг.

Никога не бях виждала някой да изглежда така величествено на лунна светлина както Александър, било то вампир или не. Бледото му лице сякаш сияеше, а усмивката му озаряваше това, което луната и звездите не успяваха.

— Къде отиваме? — попитах накрая.

— На любимото ти място.

— Любимото ми място е тук — до теб.

— Моето също — каза той, стискайки ръката ми.

— Дали Джагър знае, че все още съм смъртна?

— Не е изписано на челото ти, нали? — заяде се той.

Докато ме водеше към неизвестна дестинация, той вървеше с увереност и решителност, които не бях виждала преди.

Пристигнахме до входа на дулсвилското гробище.

— Помниш ли, че когато си купувахме билетите от Стария Джим, той те обвини, че преспиваш в гробището? — попита той.

— Не съм била аз — започнах да се защитавам. — Не съм го правила от месеци!

— Знам. И ако не си била ти, кой предполагаш, че може да е? — попита.

Отговорих като нетърпелив ученик.

— Джагър.

— Тревър ще е в безопасност за тази нощ — но ние няма да сме — направи кратка пауза. — Ще е по-добре да стоиш извън гробището — предупреди ме, явно си беше променил мнението за плана ни. — Това е свещена земя и ти ще си в опасност.

— Искаш да кажеш, че ще ме доведеш до сцената престъпление и няма да ме оставиш да взема отпечатъци? Или поне да оставя своите?

— Ще бъдеш в безопасност само, ако останеш отвън — каза и нежно отметна косата от лицето ми.

Докато Александър се изкачваше по портата, аз трябваше, било то и с нежелание, да остана настрани. Повлияна от нетърпението, което ме бе обладало, зарових с крак във влажната трева, чувствах се сякаш ме изолират от приключението на живота ми. Не можех да си обясня ползата от това да остана настрана? Александър и аз можехме да покрием по-голям терен, все пак тогава двама щяха да претърсват гробището. Освен това, ако Джагър все още вярваше, че съм вампир, щеше да е по-правдоподобно да търся в гробището, отколкото да стоя отвън.

Вече едвам долавях чезнещият в далечината силует на Александър. Тогава бързо се покатерих на портата и се затичах след него.

Бягах между надгробните камъни тихо все едно съм бродещ призрак, преследвайки смътната фигура на Александър.

Когато го настигнах, осъзнах, че фигурата, към която съм бягала, всъщност е просто един паметник.

Никъде не виждах Александър.

— Александър? — извиках.

Почудих се къде ли може да е изчезнал толкова бързо. Може би бе завил зад бараката на пазача.

Дотичах до задната част на бараката, но всичко, което намерих, бе една изоставена лопата.

— Александър? — извиках отново.

Продължих да вървя този път към паметника на баронесата. Може би Александър бе отишъл да изкаже уважението си към нея, като и без това му се налагаше да претърсва гробището. Когато достигнах до паметника, обаче, единственото нещо, което бе на посещение на надгробния камък, бе една любопитна катерица.

Продължих да вървя. Под една плачеща върба забелязах един наскоро разкопан гроб. Внимателно се приближих и забелязах познато оформяне на пръстта. Гробарите струпваха пръстта на купчини, не в кръгове. Приближих се още — на пръсти. Вътре можеше да лежи надписан от Джагър гроб, а той самия да седи върху него и да чака някой смъртен да се хване на примамката му. Поех си дълбоко дъх и надзърнах в дупката.

Гробът бе празен. Нямаше надписан ковчег. От мрака не проблясваха кучешки зъби.

Къде ли беше Джагър? И по-важното къде бе Александър? Стоях по средата на 12 декара свещена земя. Милиони пъти си бях правила пикници в дулсвилското гробище и се чувствах така удобно все едно съм си у дома. Но тази вечер осъзнах, че може би, бях допуснала най-голямата грешка в живота си. Александър бе прав да ме моли да остана пред портите на гробището. Ако сега Джагър се криеше някъде в сенките, щеше да му е лесно да забие зъби във врата ми, преди истинската ми любов да осъзнае, че аз вече не съм пред портите на гробището.

Сърцето ми започна да препуска. Кръвното ми се покачи.

Имах някакъв спрей за самозащита, но не бях сигурна дали ще подейства срещу вампири-тийнейджъри.

Заврях ръката в чантата си и стиснах здраво в запотените си пръсти кутийката с чесън на прах, докато се прокрадвах на пръсти между надгробните камъни.

— Александър? — прошепнах.

Воят на вятъра бе единственият звук, който се долавяше.

Обърнах се, можех ясно да видя входа за гробището. Ако се тичах с все сили, щях да успея да се добера до безопасността (портата), макар че не бях съвсем сигурна, че мога да надбягам летящ прилеп-вампир.

Нямах друг избор.

Поех си дълбоко дъх и направих първата крачка, когато една силна ръка се вкопчи рамото ми.

— Пусни ме! — извиках.

Обърнах се, за да се опитам да се откъсна от хватката му с една ръка и да го улуча с чесъна, който държах в другата си ръка.

— Недей! — извика гласът.

Замръзнах.

— Какво търсиш тук? — попита ме Александър сурово. — Казах ти да чакаш на входа.

— Намерих нещо — празен гроб заобиколен от пръст.

— И аз — каза той. — Открих и нещо друго.

Последвах Александър до задната част на гробището, до самотен, изсъхнал чинар. Кафяв пакет лежеше в подножието на дървото. Александър взе пакета и го задържа, за да го огледам. С разкривени ръкописни букви бе написано: Джагър Максуел.

На горния ляв ъгъл бе написано с печатни букви: Клуб „Ковчег“.

Това бе нощният готик клуб, където за първи път се сблъсках с Джагър.

Кутията бе разкъсана, все едно някой я бе отварял с остри като бръснач зъби. Александър отдели черния капак на кутията и ми показа съдържанието й. Беше вампирско сандъче с ценности: кутия пълна с кристални, калаени и сребърни амулети, които от своя страна бяха пълни със сладък червен нектар, който всеки вампир умира да вкуси. Прясно изцеден от вратовете на членовете на Клуб „Ковчег“, бях ги виждала как носят кръвта си в безвредни дрънкулки, защото тези шишенца някога можеха да им послужат, за да нахранят някой вампир-тийнейджър.

— Без Клуб „Ковчег“ където да може да се крие — обясни ми Александър, — Джагър може да бъде разкрит бързо от жителите на града. А не може да си позволи присъствието му да стане обществено достояние. За него всичко това е само въпрос на оцеляване.

Очите на Александър фиксираха амулетите както очите на дете биха фиксирали машина за дъвки. Вместо да върне кутията на мястото й под дървото, той я прибра в раницата си.

— Тук ли ще чакаме, докато се върне?

Александър грабна ръката ми.

— Той няма да се върне.

— От къде знаеш?

— Има само един празен гроб. А сега той се нуждае от два.

Докато минавахме бързо през гробището си представих как Джагър седи под някое изсъхнало дърво, самотен в заобикалящия го мрак на гробището, чакащ Луна да пристигне от Румъния. Как накланя няколко амулета, все едно са тънички бутилчици с ликьор раздразнен от насъбралите се пътници около самолетите, докато той самия заговорничи за гостуването на Луна и за следващото им пътуване.

— Не трябва ли да продължим и да търсим за Луна? — попитах Александър, докато наближавахме къщата ми, на връщане от дулсвилското гробище. Не бях готова за края на лова на вампири.

Вместо да вървим хванати за ръце, сега ръцете на Александър бяха в джобовете му. Изглеждаше необичайно студен и дистанциран.

— Мисля, че за теб дните на разследване в гробището свършиха — каза строго.

— Не ме слушаш, защото си ми ядосан ли? — попитах, искрено загрижена.

Александър спря и се извъртя към мен.

— Излагаш се на смъртна опасност. Единственото, което искам е да си невредима.

— Но ако Джагър мисли, че съм вампир, щеше да е по-безопасно да съм в гробището — казах опитвайки се да смекча настроението му.

— Може и да си права. Но… — каза, скръсти ръце, облегна се на паркирания SUV, и се загледа в луната.

Бях докарвала родителите си до границата на самоконтрола, заради гардероба ми тип „принцеса на мрака“, бях се скитала навън след полицейския час, дори се опитах да принудя Беки да се покатери на портата на Имението или да я убедя да се промъкнем, за да гледаме някой филм, но никога не се бях чувствала така пропаднала както сега, когато бях разочаровала най-важният за мен човек.

— Трябваше да те послушам — съгласих се.

Прибра ръцете си отново в гигантските си джобове и избягваше погледа ми.

— Искам толкова силно да съм част от твоя свят — казах и вплетох ръцете си в неговите. — Искам да вкуся от приключенията рамо до рамо с теб.

Александър погали косата ми леко и нежно.

— Ти вече си част от света ми — каза, а лека усмивка бе изгряла на бледото му лице. — Знаеш го. Просто искам да бъдеш внимателна.

— Разбирам. Просто не ми се иска да бъдем разделени — дори за миг. Но ще се опитам да бъда по-твърда.

Александър пое ръката ми и ние продължихме надолу по улицата, подминавайки къщи, дървета, и пощенски кутии.

— Добре, готов съм с плана — каза.

— План? „За“ съм за всеки план! От къде започваме?

Александър изглеждаше бе потънал в мисли и ме остави да подминем къщата ни.

— Все още искам да участвам — простенах. — Мракът е единственото време, през което можем да сме заедно — продължих взирайки се в среднощните му очи.

— Знам, но…

— Без теб дните ми се струват цяла вечност. Трябва да издържам непоносимо скучните учители, съучениците, които ме избягват, хипи родителите ми, които не ми дават да си слагам черно червило.

— И аз се чувствам по същия начин — издаде ми той, когато се спяхме в края на алеята ни за паркиране. — Само, че без дневната светлина, преживявам го на звездна и лунна светлина. През дългите среднощни часове, надничам през прозореца ти и си представям какво сънуваш. Би трябвало мрака да ме съживява, а аз почти умирам през него.

С Александър поехме по алеята за паркиране, но вместо да поемем по пътя, който води до входната врата, Александър ме придружи до задния двор.

— Ей! Не може да оставим Джагър да ни съсипе вечерта — насърчих го.

— Трябва да сме внимателни — предупреди ме пак. — Но ти си права. Все още не съм готов да ти кажа „Довиждане“ — призна. — Нито сега, нито никога.

Изведнъж детектора за движение над гаража се задейства, осветявайки алеята водеща го гаража, баскетболния кош на Били, SUV-а на мама и едно смъртно момиче с гаджето й вампир.

— Не! — извика Александър, бързо прикривайки лицето си с ръце и отстъпвайки към сенките.

— Добре ли си? — извиках, премигвайки към мрака.

Александър не отговори. Последвах го по тревата, го до оградата на съседите ни от изток.

Трябваше ми секунда, за да се приспособят очите ми и все още не можех да го видя.

— Александър къде си? Ранен ли си?

Чух неравномерен ритъм носещ се от висящите жици зад мен. Проследих звука, водещ обратно към алеята за паркиране, обратна на посоката на където аз се бях запътила. Когато преминах през задния ни двор, забелязах шумолящите храсти близо до оградата на западните ни съседи. Александър бе застанал пред тях.

— Как стигна до тук толкова бързо? — попитах от любопитство, въпреки че вече знаех отговора. — Беше готино. Все едно се срещам със супер герой.

Александър изтупа прахта от черните си дънки, като явно въобще не бе развълнуван от свръхестествените си способности.

— Добре ли си? — попитах. Преди да ми бе отговорил вече бях в прегръдките му.

— Вече да, щом си с мен — каза, милвайки косата ми.

— Забравих…

— Не се топях — каза той. — Мога да понасям по-мека светлина, като тази от свещите и лампите. Но внезапната появя на мощна светлина ме пропъжда.

— Дори не бях помисляла… — започнах, когато той сложи замръзналия си блед показалец на черните ми устни.

— Тук ще съм по-способен да мисля — каза и се загледа в небето. — Тук с теб, под звездите. Нямаме много време.

Поведе ме към слаба дървена люлка поставена за Били и мен, макар че вече бяхме прекалено големи за нея, така и не си дадоха труд да я махнат.

— Сякаш мина цяла вечност, откакто за последно бях тук — казах му. Усещах как бледото ми лице почервенява, развеселено от това, че най-накрая имах с кой да съм на това място, където бях прекарала цялото си детство, в изолация. — Заравях куклите си Барби ето там — казах и посочих към купчина от пръст, която се бе насъбрала под един дъб.

И двамата се бяхме настанили на избледнелите жълти люлки.

Започнах да се люлея, докато Александър остана неподвижен. Вземаше клонки и ги хвърляше в храстите сякаш това бе Джагър и той го изхвърляше от Дулсвил.

Плъзнах кубинките си по закалените от времето стръкове трева.

— Какво има? — попитах, когато вече стоях пред него.

Александър ме придърпа към себе си.

— Трудно ми е да се отпусна като знам, че Джагър и Луна все още заговорничат, търсейки отмъщение.

— Е, нека мислим като тях. Ако не е в гробището и тъй като нямаме място като Клуб „Ковчег“ в Дулсвил, къде може да е отишъл?

— Знам, че и двамата сме вампири, но моите инстинкти са различни от неговите. Той вижда света в черно и червено — кърваво червено. А аз го виждам в цялата му палитра от цветове.

Хванах ледената му ръка и опипах пръстена-паяк.

— Това, че двамата с Джагър сте вампири не значи, че сте еднакви. Погледни само мен и Тревър. Хора сме, но сме абсолютни противоположности — уверих го аз.

По лицето на Александър се прокрадна усмивка.

— Искам да прекарам мрака с теб, вместо в мисли за него.

— Вината е моя — настоях. — Искаше ми се да не бях отивала в този Клуб „Ковчег“. Тогава никога нямаше да се забъркам в цялата тази каша. Нито да заведа Джагър право при теб, нито да тласна Луна към Тревър.

— Ти нямаш нищо общо с това. Ако бях казал „да“ на Луна на заветната церемония в Румъния, нищо от това нямаше да се случи.

— Тогава нямаше да сме заедно. А това е най-важното от всичко.

— Права си — каза, придръпвайки ме в скута си. — Но сега имаме двойка вампири, които трябва да хванем.

Леко се люшкахме напред-назад. Звездите обсипваха нощното небе. Сладката миризма на барут изпълваше въздуха. Щурците сякаш пееха за нас.

И тогава лампата в стаята ми светна.

— Кой е в стаята ми? — изръмжах.

Били изскочи пред прозореца ми, с гръб към нас, и започна да се прегръща. От мястото, където се намирахме ние, изглеждаше така все едно се прегръща с момиче.

Александър се засмя на идиотщините на малкото ми братче.

— Излизай от стаята ми! — изревах.

Били взе Кошмар в ръцете си, грабна лапата й и я накара да ни махне за поздрав.

— Пусни я! Ще й предадеш от бълхите си! — изкрещях.

— Просто иска да ти привлече вниманието — каза Александър, докато ровеше в земята с крак и ме държеше с една ръка през талията като предпазен колан. — Сладко е. Той те обожава.

— Обожава мен?

— Има най-готината сестра на света.

Обърнах се към Александър и му дадох една дълга целувка. Бях прекарала целият си досегашен живот като аутсайдер. С Александър ходехме вече от няколко месеца, но на мен все още ми бе трудно да свикна с мисълта, че някой ме смята за нормална, пък камо ли готина.

— Става късно — каза, пое ръката ми и ме поведе към входната врата. — Ти си почини, докато аз ще се опитам да разбера къде е Джагър.

— Но нощта тъкмо започна — заспорих аз.

— Не и за тези, които имат часове утре в осем сутринта.

— Те винаги си ги карат дори като не съм там — свих рамене.

Александър се усмихна на неуморните усилия, които полагах, но каза сериозно:

— Джагър е някъде там — започна, — скрит в мрака, в някой изолиран район или сграда достатъчно голяма, за да побере два ковчега, — каза, а когато достигнахме до прага продължи: — Разбираш ли, трябва да продължа издирването сам.

— Само защото прескочих през оградата тази вечер ли?

— Не мога да рискувам да те вкарам в опасност отново.

— Но не мога да прекарам и дните, и нощите си без теб! Пък и ти се нуждаеш от мен — както Батман от Робин. Знам всички зловещи места за криене в този град.

— Е… права си, но не напълно…

— Защо не?

— Ситуацията ми прилича ми повече на Гомез без Мортиша — каза и ми намигна.

Наклоних се към него и му дадох голяма и силна прегръдка.

— Ще се виждаме по залез — каза покорно. — За да ме водиш на едно от онези зловещи места, за които си така светната.

Даде ми една дълга целувка, от типа, който карат колената ми да омекват и сърцето ми да пърха като кръжащ прилеп.

Отключих входната врата.

— До залез — казах в романтично опиянение, обръщайки се бавно към него.

Но Александър вече се бе изпарил, точно както всеки велик вампир би направил.

 

 

Седях в едно от фотьойлчетата си отразявайки случилите се през вечерта събития. Бях твърде обладана от мисли за Джагър и Луна, за да заспя. Представях си ги как летят през нощното небе над Дулсвил заедно, наблюдавайки дулсвилци, които приличаха на малки точки, заседнали в трафика, играещи голф, вечерящи на масите пред ресторантите. Представих си ги скрити в някой сутерен, който са преобразили на тъмница, как Джагър гали тарантулата си, а Луна се облича с рокли направени от паяжини.

Стържещ звук се чу от прозореца ми. Кошмар скочи на компютърното ми бюро и започна да съска към мрака.

Изтичах до прозореца.

— Александър? — извиках леко.

Нямаше признаци за нищо живо или немъртво навън.

Дръпнах завесите и взех разтревожената Кошмар в ръцете си. Можеше няколко вампира в момента да се спотайват отвън. И аз нямаше от къде да знам кой точно е. Обмислих варианта да сложа скилидка чесън на корниза, но това можеше да отблъсне всеки вампир, а един от тях аз исках да привличам.