Елън Шрайбер
Вампирсвил (10)

Глава 10
„Ресторантът на Хатси“

Един блок по-надолу от центъра на Дулсвил се разполагаше „Вечерята на Хатси“ — един ресторант в стил петдесетте, със сини и бели пластмасови бутилки, черни и бели плочки по пода, неонови знаци на Кока Кола и меню, съставено от чийзбургери, пържени картофи и най-гъстите шоколадови шейкове в града. Червените униформи, бяха запазена марка за сервитьорките, докато мъжката част от персонала носеше нормално облекло. Обикновено Беки и аз посещавахме ресторанта след училище, когато успявахме да изкрънкаме достатъчно дребни монети, за да успеем да покрием поръчката си от лучени кръгчета, както и да оставим средно голям бакшиш.

Двамата с Александър пристигнахме в „Хатси“. Няколко семейства и млади двойки се бяха разпръснали по масите. Футболните играчи вече поглъщаха малцова бира и пържени картофи на две големи маси. Всички очи се извърнаха към нас, докато преминавахме през чистото и светло помещение в нормалното си черно облекло.

Тръпка на вълнение прониза тялото ми — почувствах се като готическа принцеса, хванала подръка своя чаровен принц, макар да знаех, че по-скоро предизвиквахме странно впечатление у хората, отколкото завист.

Александър разглеждаше албумите на Боби Дарин, Рики Нелсън и Сандра Дий, поставени в рамка, също твърде погълнат от новата обстановка, за да осъзнава точно всичко.

Мат и Беки седяха сами на една ъглова маса.

— Хей, насам, хора! — извика Беки.

Александър и аз седнахме при тях.

— Мислех, че ще седите с останалата част от отбора по футбол — отбелязах аз, докато взехме менютата от металната поставка за салфетки.

— Решихме, че ще е по-уютно, ако сме си само ние — отговори Беки.

Една висока сервитьорка с много тънка фигура, с бухнала кестенява коса и бели диоптрични очила се приближи към масата ни, дъвчейки парче розова дъвка.

— Здравейте, аз съм Дикси — каза ни тя и пукна един голям розов балон. Извади тефтер за поръчки от бялата си престилка. — Какво ще желаете?

— Два ванилови шейка и едни пържени картофи — отвърна Мат.

— За нас същото, но нека шейковете да са шоколадови — добави Александър.

Дикси наду още един голям балон и го изпука с предните си зъби.

После се понесе обратно към кухнята. Всички момчета от масите я зяпнаха, дори Александър и Мат.

— Когато порасна, искам да изглеждам точно така — казах на Александър.

— Ти вече изглеждаш точно така — отвърна ми той и ме притисна силно.

Очите му светнаха, когато забеляза старинните грамофонни автомати, поставени върху масите.

— Тези са яки! — каза той, докато прелистваше списък от поне петдесет различни песни. — Виждал съм такива само по филмите.

Бях забравила, че приятелят ми бе прекарал толкова много време от живота си скрит в таванската си стаичка, далече от всекидневните занимания на смъртните. Полазиха ме тръпки, когато видях колко е улисан от всичко ново, което го заобикаляше, докато изучаваше списъкът със заглавия на песни и изпълнители.

— Елвис е страхотен! — каза той въодушевено.

Бръкнах в портмонето си и сложих четвърт долар в машината.

Минута по-късно, от тонколоните се понесе песента: „Обичай ме нежно“.

Александър се усмихна мило и стисна ръката ми по-силно. Кракът му се допираше до моя и можех да усетя как потропваше с кубинките си в ритъм с музиката.

— Та, как сте напоследък вие? — попита Мат.

— Ходихме на лов за ковчези — отговори Александър.

Беки и Мат ни изгледаха странно.

— Обичайното — казах аз с усмивка.

Те се изсмяха.

— Е, как мина мачът ти? — попита Александър Мат, докато слагаше салфетка в скута си.

— Разбихме ги. Но само защото Тревър участваше.

— Не е вярно — възпротиви се Беки. — Ти също отбелязваше.

— Е, той благоволи да се появи и да вкара няколко гола. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, не сме печеливш отбор без него.

— Той прибра ли се? — попитах.

— Не, ето там е — отвърна Мат, сочейки зад гърба ми.

Обърнах се и видях Тревър в един отдалечен ъгъл да играе пинбол.

— Не бива да излиза през нощта — заявих аз.

Беки изглеждаше озадачена.

— Използвам го като обект за проекта ми по биология. Нощният въздух не се отразява добре на настинката. Извинете ме, ще се върна след секунда — казах аз и непохватно излязох от ъгловата маса, на която седяхме.

Усещах погледите върху себе си, докато минавах през помещението, но не по същата причина, заради която бяха гледали Дикси.

Потупах Тревър по рамото.

— Какво правиш тук?

Моят враг се обърна и подбели очи.

— Изглежда, че играя пинбол.

— Но ти си болен. Не бива да ходиш навън, защото може да пипнеш още микроби.

— Повярвай ми, щом стоиш до мен, значи вече съм прихванал още няколко — отговори той, плясвайки радостно с ръце.

— Трябва да си вкъщи — наредих му аз.

Топчето отскочи доста нависоко, което накара цялото табло да светне.

— Ти остави Момчето-чудовище, за да говориш с мен? — попита ме той. — Вече беше в къщата ми два пъти. Започвам да си мисля, че…

— Най-добре е изобщо да не мислиш. Взе ли си чесъна?

— Бях на мач, не на среща — отговори той.

— Трябва да си почиваш.

— Звучиш като майка ми.

— Е, може би трябва да я послушаш.

— Защо, за да ми каже да не се виждам с Луна? Да не би вие двете да сте си поговорили?

— Тя не я одобрява? — любопитно попитах аз.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че майка ти е права този път. Луна не е твоя тип. Ти имаш нужда от момиче с диадема, а не с татуировка.

— Наистина ли? Луна се облича досущ като теб, а ти си се опитвала с години да ме убедиш, че не си мутант. Наистина ли си мислеше, че фактът, че хората те смятаха за откачалка, няма нищо общо с дрехите ти?

— И какво толкова виждаш в нея? — продължих с разпита аз.

— Тя е новото момиче, красива и мистериозна. Нещо подобно на причината, поради която ти харесваш Александър.

— Това е напълно различно. Аз харесвам Александър, защото той не прилича по нищо на никого другиго, и защото прилича на мен. Но Луна не е твой тип. Тя е прекалено… запалена по готик стила.

— Също като някой, който познаваме…

— Ще рискуваш популярността си заради нея? — попитах аз с леко завистлива нотка.

Колкото и да ми бе неприятно да го призная, питах се какво толкова виждаше у нея Тревър, което не съзираше у мен.

— Ти да не се шегуваш? Ще съм още по-известен, заради това, че съм забил новото момиче, за разлика от старото.

Сякаш ме забоде с кол в сърцето.

— Двамата с Джагър се движат с мен почти през цялото време — продължи той, гледайки ме право в лицето. — Гледат ме на тренировки и мачове. По-популярен съм от всякога — някакси и между известните в училище, и между аутсайдерите.

— Казвам ти, този път майка ти има право — опитах се да го предупредя.

— Е, беше ли майка ми права за Александър и семейството му? — попита той, припомняйки онези слухове, разпространени из цял Дулсвил, че семейство Стерлинг са вампири. — Тя мислеше, че и те са странни, само защото бяха различни.

— Както и ти — не се предадох аз.

— Тя каза, че те са вампири — продължи той разговора и играта. — Тя накара целия град да вярва на това. Особено пък ти.

— Ти беше онзи, който измисли и разпространи слуховете. Но в този случай, може би трябва да й се довериш.

— Че Луна е вампир?

Млъкнах.

Целият ресторант изведнъж утихна.

Тревър остави топчето да се тупне още веднъж и да падне в дупката.

Тогава усетих някой да стои зад мен. Обърнах се.

Бяха Джагър, в раздърпана фланелка и черни дънки, и Луна, облечена в къса рокля в черно и розово. Бе красива. Изглеждаше като готическа фея, с тънките си бледи ръце и дрънчащите черни гривни, с меката й бяла коса, която падаше по раменете й, и със сините си очи, които проблясваха. И двамата стояха пред мен сякаш бяха готови да ме погълнат за вечеря.

— Какво правиш тук? — нахвърли ми се тя.

Изведнъж, подобно на един истински готически Супермен, Александър се появи до мен. Когато Луна пристъпи напред, той смело застана помежду ни.

— Чао, Момиче-чудовище — каза Тревър, хващайки Луна за ръката. — Хайде, Джагър.

Джагър изгледа кръвнишки Александър и после последва странната двойка към масите, на които ядяха футболните сноби.

Наведох се към машината за пинбол, докато Тревър седна начело на масата с Луна и Джагър от двете му страни. Футболистите се отдръпнаха, сякаш румънците бяха болни от бяс. Продължиха да избягват да ги поглеждат директно в очите и разговаряха само помежду си.

— Трябва да отидем до къщата на дървото — прошепна Александър. — Докато Джагър и Луна са все още тук.

Върнахме се на нашата маса бързо, за да открием, че поръчката ни току-що бе пристигнала.

— За какво беше всичко това? — попита Мат.

— Трябва да си тръгваме — отговорих аз, взимайки портмонето си.

— Но храната ни тъкмо пристигна! — възпротиви се най-добрата ми приятелка.

— Двамата с Беки не можем да изпием и четирите шейка — каза Мат.

Аз хвърлих отново поглед към Тревър. Играчът-звезда сияеше под светлината на прожекторите, върнал се след тежка настинка, за да спаси отбора си. С момиче от едната страна и нов приятел от другата. Догади ми се.

— Наистина трябва да вървим… — повторих аз.

— Само защото Тревър и онези другите са там? — попита Беки.

— Да — признах аз. — Но не заради причината, която предполагаш. Ще ти обясня по-късно. Повярвай ми.

Александър остави тридесет долара на масата.

— Моля ви, аз черпя.

— Нашата късметлийска вечер. Можем да си поръчваме бургери — пошегува се Беки.

Разсмях се и прегърнах набързо приятелката си.

Докато всички погледи бяха приковани към Дикси, докато тя записваше поръчката на Луна и Джагър, двамата с Александър се изнизахме от ресторанта, подминахме катафалката на Джагър и се вмъкнахме в Мерцедеса.

— По-добре да побързаме — казах, докато пресичахме задния двор на Хенри.

Двамата с Александър не знаехме колко време имаме да откраднем ковчезите, преди Джагър и Луна да са се върнали.

Покачих се по стълбата към къщата на дървото, а Александър вече ме чакаше вътре. Когато дръпнах черната завеса, ковчезите си стояха точно както ги бяхме оставили.

Той застана зад ковчега на Джагър и го избута с всички сили.

„Леглото“ на вампира не помръдна.

— Какво става? — попитах аз.

— Заседнал е.

— Да не би да има нещо в него? Може би труп?

— Трябва да са няколко трупа. Това нещо тежи поне тон!

Александър повдигна капака. Всичко, което видяхме вътре, бе едно измачкано черно одеяло и бяла възглавница.

Той затвори капака и отново се опита да го премести.

— Може би нещо му пречи.

Аз се наведох към другия край. И двамата дърпахме и бутахме с всички сили, толкова силно, колкото можехме.

Но ковчегът не помръдваше.

— Да опитаме с този на Луна — предложи Александър, отмятайки черните си кичури от лицето си.

Хванах единия край на бледорозовия ковчег, а той — другия. Не можахме да помръднем и него.

Двамата претърсихме скривалището за нещо, което да ни послужи като лост.

— Погледни това — казах аз, сочейки няколко гвоздея, оставени до един цилиндричен брезентов чувал, вероятно принадлежащ на Джагър.

— Винаги, когато реша, че сме помислили за всичко, се оказва, че Джагър също го е сторил — каза Александър отчаяно.

— Нямам никакви инструменти в себе си — признах аз.

— Не мисля, че е разчитал да си носим — отбеляза Александър, поставяйки ръка на рамото ми.

Точно тогава чухме звука на кола, чиито мотор изгасваше.

Двамата бързо изскочихме от къщата на дървото, докато фаровете на катафалката на Джагър осветиха алеята.

— Чувала съм за заковаване на капака, но никога на целия ковчег! — възмутих се аз, докато бягахме надалече.