Елън Шрайбер
Вампирсвил (4)

Глава 4
Призрачна фабрика

На следващата вечер извиках, „Имам страхотни новини!“ още в момента, в който Александър отвори вратата на имението. Той беше облечен в тениска с изображението на Алис Купър и свръх широки черни панталони надупчени с безопасни игли. Тъмните му очи изглеждаха изморени.

— Нещо не е наред ли, любими? — попитах го аз.

— Миналата нощ претърсвах из целия град докато почти усетих изгрева зад мен — започна той, докато се настанявахме на застланото с червена пътека парадно стълбище. — Ходих до изоставена църква и до запуснатия обор, където намерихме Кошмар. Дори намерих един пресъхнал кладенец. Единственото нещо, което открих в него бе една счупена кофа. Оттогава си блъскам главата и не спах цял ден.

— Какви са твоите добри новини? — попита ме той.

— Тревър е болен и ще отсъства от училище цяла седмица. Това означава, че ще пропусне игрите и тренировките. Ще им бъде много трудно на Джагър и Луна да го заведат на свещена земя, ако той трябва да пази леглото.

Изтощеното лице на Александър се оживи.

— Това е страхотно! Ще имаме повече време да открием семейство Максуел преди те да открият него. Но трябва да действаме бързо. Колкото по-дълго Джагър и Луна чакат Тревър, толкова по-гладни ще бъдат. Буквално.

— Изкарах целия час по алгебра да съставям списък с места, където биха могли да се скрият. Беше трудно. Няма много тъмни места в този изпълнен с бонбонести цветове град. Сетих се за десет места — ако включа и самият час по алгебра.

— Къде е списъкът? — попита ме той нетърпеливо.

— Ами, господин Милър ме хвана, че вместо да търся на какво е равно x плюс y, съставях списък и той го конфискува.

— Няма нищо. Аз открих място, което искам да проверя. Но ти трябва да ми обещаеш…

— Че ще те обичам вечно? Това е лесно — казах аз, прокарвайки пръст по една от безопасните игли закачени на панталона му.

— Да ми обещаеш да не се забъркваш в неприятности.

— Това е по-трудно за изпълнение.

Той се облегна назад.

— Тогава ще трябва да останеш тук.

— Добре — примирено казах аз. — Ще се държа прилично.

— Няма да бъдем върху свещена земя, така че ще бъдеш в безопасност, но все пак трябва да стоиш близо до мен.

— Разбира се — съгласих се аз. — Къде отиваме?

— До една изоставена фабрика на края на града.

— Заводът на Синклеър? Там е абсолютно пусто, уединено и достатъчно просторно за гробище пълно с ковчези.

 

 

Александър взе назаем Мерцедеса на иконома си Джеймсън и потеглихме към собствено вълшебно и тайнствено пътешествие.

Оставихме зад нас виещото се шосе на Бенсън Хил, минахме покрай Гимназията Дулсвил, после през долния край на града и най-накрая преминавайки през влаковите линии навлязохме в това, което хората от провинцията наричаха „грешната“ страна на града.

— Точно ето там е — припомних му аз сочейки към един покрит мост.

Прекосихме разнебитения мост към лъкатушеща, тъмна, обвита в мъгла улица, докато фаровете на Мерцедеса се отразиха в един знак НЕ ПРЕКОСЯВАЙ на покрит с чакъл път водещ към фабриката.

Разпростиращата се на 140 декара фабрика на Синклеър беше заобиколена от дървета, прораснали храсти и буренаци. На запад един застоял, мрачен поток едва се открояваше при редките валежи. Уханните диви цветя никога не успяваха да прикрият острата му миризма на блато.

Фабриката процъфтяваше през 40-те, произвеждайки униформи през войната и осигуряваше работа на стотици дулсвилци. Някога гордо бълващия дим комин сега стоеше мълчаливо. След войната заводът беше купен от компания за бельо, но в края на краищата не успя да се състезава с конкуренцията и изпадна в банкрут.

Сега завода на Синклеър се извисяваше над Дулсвил като апатично чудовище. Половината от прозорците на фабриката ги нямаше, а другата половина се нуждаеха от тонове препарат за почистване на стъкла. Полицейските коли рутинно патрулираха в района, опитвайки се да попречат на майсторите на графити да изрисуват 12 000 метровото платно.

Александър паркира Мерцедеса до няколко ръждясали варела за боклук. В момента, в който излязохме от колата, чухме лай в далечината. Спряхме и се огледахме. Може би бе Джагър. Или пък може би присъствието на гаджето ми безпокоеше кучетата.

Говореше се, че когато фабриката за първи път отворила врати се случил съдбовен нещастен случай — развален асансьор се сгромолясал в мазето, вземайки живота на няколко служители. В Дулсвил се разпространи слуха, че по пълнолуние минаващите наблизо могат да чуят писъците на загиналите служители.

Като дете единствените духове, които аз чух да пищят бяха актьори покрити с чаршафи. Бяхме на посещение със семейството ми във фабриката за шоуто Призрачна Къща.

— Това беше входът на призрачната къща — припомних си аз, отправяйки се към счупена метална врата отпред на фабриката. Думите МАХАЙТЕ СЕ ДОКАТО МОЖЕТЕ! все още стояха изписани със спрей на вратата от миналия Хелоуин.

Александър освети пътя ни с фенерчето си. Отворих вратата и се вмъкнахме вътре.

Няколко рисунки на хумористични епитафии все още стояха на бетонните стени.

Александър и аз внимателно вървяхме през разхвърляните кутии и се отправихме към главната част на фабриката. В залата с площ от 25 000 квадратни метра нямаше абсолютно нищо, освен прах. Кръгли, безцветни белези се виждаха на пода, където машините са били позиционирани. Половината от стъклата на прозорците ги нямаше благодарение на десетилетие вандалщина, игри на бейзбол и заблудени птици.

— В тази стая влиза твърде много дневна светлина — каза Александър, гледайки липсващите прозорци. — Да продължим да търсим.

Александър учтиво ми подаде ръка, като викториански джентълмен и осветявайки с фенерчето ме поведе надолу по тъмните стъпала на стълба.

Преминахме през помещение, което със сигурност е било стая за преобличане на служителите. Стаята без прозорци изглеждаше перфектна за дом на вампири. Няколко шкафчета стояха изправени до стената и дори имаше няколко дървени пейки. Сега помещението изглеждаше като сметище за отпадъци, застлано с кутийки, торбички и няколко захвърлени гуми на колела. Не се виждаха никакви ковчези.

Мазето беше огромно, студено и влажно. Няколко пещи с размера на мамут бяха разположени в средата на стаята. Почти можех да чуя оглушителното бумтене на горящите цепеници. Сега металните врати бяха ръждясали и разкривени, а няколко дори лежаха на циментовия под.

— Уау, с още няколко паяжини и един-два призрака това място ще да е перфектно — казах аз.

— Може да е наше — отговори ми Александър, държейки ме близко до себе си.

— Можем да сложим триножника ти ето там — казах аз и му посочих към празния ъгъл. — Ще имаш предостатъчно пространство да рисуваш.

— Можем да направим рафтчета за колекцията ти от прилепчета.

— И да си донесем тук огромен телевизор, за да гледаме филми на ужасите. Няма да ми се налага да ходя на училище и ще е тъмно по 24 часа на денонощието.

— И никой няма да ни закача нито футболни сноби, нито дори отмъстителни вампири — каза с усмивка Александър.

Точно тогава чухме лай.

— Какво беше това? — попитах аз.

Александър повдигна веждата си и се заслуша.

— По-добре да тръгваме. — Предложи ми ръката си и ме поведе извън мазето, към предната част на сградата.

В една малка ниша Александър откри друга стълба и освети пътя ни обратно към приземния етаж.

Докато Александър изследваше една канцелария, аз разучавах коридор пълен с кутии, парче картон, което покриваше прозореца и товарен асансьор от каменната ера.

Махнах картона от прозореца, за да пропусна светлината в огромния асансьор.

Тежката врата на асансьора висеше отчасти отворена. Не можех да видя ясно вътре, така че се промъкнах под ръждясалата врата. Когато стъпих вътре, чух отвратителен скърцащ звук. Бързо се обърнах, за да видя как вратата се затваря.

Стоях в абсолютна тъмнина. Не можех да видя по далеч от носа си.

— Александър! Измъкни ме от тук! — крещях аз.

Удрях по вратата.

— Александър! Аз съм в асансьора!

Опипах цялото табло, усилено опитвайки се да намеря бутон, който да натисна. Повърхността беше гладка. Опипвах отсрещната стена и открих нещо, което сметнах за лост. Опитах се да го дръпна, но не помръдна.

Обикновено тъмнината ми носеше успокоение и намирах утеха в плътно затворени пространства. Но сега бях в капан.

Умът ми започна да мисли за бедните души, които бяха срещнали съдбата си в асансьора на фабриката Синклеър. Представих си кървавите нокти останали забити във вътрешната част на вратата с десетилетния, служещи за гробница на младите вандали.

Имах чувството, че ще си остана затворена тук завинаги.

Чух скърцането на въжетата. Тежки стъпки отекнаха по дъските над мен.

— Александър! Измъкни ме от тук! Веднага!

Почудих се дали въжетата след толкова време все още бяха непокътнати; и ако не, то асансьора можеше всеки момент да полети надолу към недрата на мазето.

Дори ми се стори, че чух писъците на призраците — докато не осъзнах, че писъците идваха от моята уста.

Изведнъж вратата се отвори и едва успях да зърна свръх широките черни панталони и военни кубинки застанали пред мен. Очите ми се присвиха, опитвайки се да привикнат към лунната светлина нахлуваща от непокрития прозорец на коридора.

Стоях в средата на мръсотия с овална форма, предната част на овалната фигура беше поразвалена, сякаш нещо тежко беше влачено през нея.

Александър ме издърпа навън преди вратата да се затвори отново.

Притиснах го с малкото останала сила в мен.

— Ти ми спаси живота.

— Едва ли. Но си мисля, че откри нещо.

Стояхме на разстояние и изучавахме съдържанието на асансьора. Надгробен радирунг^[1] запълваше стените. В ъгъла имаше античен свещник и калаен бокал.

— Джагър имаше същите надписи в апартамента на Клуб „Ковчег“! — възкликнах аз ентусиазирано. — Липсва само ковчега.

— Трябва много набързо да си е тръгнал.

— Защо ще си тръгва? Джагър може да остане скрит за няколко вечности на място като това. И този асансьор лесно би побрал два ковчега.

— Сигурно се е почувствал застрашен.

— Заради историята с призраците?

— Този стар асансьор вече не е в движение — увери ме Александър.

— Тогава какво би могло да заплашва Джагър? — почудих се аз.

Докато Александър разучаваше асансьора, аз се опитах да се успокоя и да претърся коридора за някакви дири. До кутиите забелязах нещо сребърно да проблясва на лунната светлина.

— Какво ли прави това тук? — попитах аз, държейки устройство за гараж в ръката си.

Александър се приближи и разгледа откритието ми.

В този момент, на прозореца точно зад него се показа един призрачен, привлекателен тийнейджър с бяла коса, краищата на която бяха боядисани в кърваво червено. Очите му, едното синьо, а другото зелено, се взираха през мен.

— Джагър! — прошепнах аз.

— Знам — отговори ми Александър, многократно натискайки копчето на устройството.

— Бил е тук.

— Не. Той е тук сега! Отвън! — казах аз сочейки през прозореца.

Джагър злобно се захили, а вампирските му зъби проблеснаха.

Александър светкавично се обърна, но Джагър се беше изпарил.

— Стоеше точно там! — изплаках аз, сочейки към прозореца.

Александър полетя и аз го последвах през фабриката, покрай призрачния реквизит за Хелоуин, докато излязох навън през предната врата.

Когато стигнахме до чакълената алея, Александър внезапно спря при Мерцедеса.

Притисна ключовете от колата в ръката ми и ми подаде фенерчето.

— Отиди в имението. Ще се срещнем там след половин час — каза той.

— Но…

— Моля те — помоли ме той, отваряйки ми вратата на колата.

— Добре — съгласих се аз и неохотно влязох вътре.

Александър затвори вратата. Когато погледнах навън, за да му каза довиждане, той бе вече изчезнал.

Заключих вратата и сложих ключа в стартера. Докато щурците пееха, а Александър беше продължил търсенето сам, аз ставах все по-неспокойна. Ами ако нещо му се случеше? Нямаше да мога да чуя виковете му на мили отвъд Бенсън Хил. Проверих кутийката с чесън сложена на сигурно в портмонето ми. Излязох от колата и прибрах ключовете в задния си джоб. Изтичах към източната страна на фабриката осветявайки си пътя с фенерчето.

Районът на фабриката беше някак зловещо притихнал. Почувствах, че някой ме наблюдава. Погледнах нагоре към небето. Видях нещо, което приличаше на прилеп, кацнал на електрическите жици над мен. Когато насочих светлината към жицата, той беше изчезнал.

След като завих зад ъгъла на фабриката открих Александър да крачи пред прозореца на коридора.

— Той стоеше точно тук — казах аз.

— Трябваше да се сетя — измърмори Александър.

— Че няма да стоя в колата?

Александър поклати глава и посочи към комина. На не повече от няколко метра, от където стояхме, можех да видя ясно като бял ден какво беше заплашвало Джагър — гигантска топка за разрушаване на сгради закачена на върха на кран.