Елън Шрайбер
Вампирсвил (12)

Глава 12
Познай кой?

Трябваше да призная — харесваше ми да съм вампир. Луна не само вярваше, че съм част от Подземния свят, но искаше и да сме приятелки. Чувствах се сякаш летя, докато карах колелото си през центъра на града на път за вкъщи. Зачудих се къде щях да живея. Може би разбраните ми родители можеха да пренаредят мазето ни — да заковат с дъски прозорците, да махнат белите килими и омърсят циментовите повърхности с няколко буболечки и паяжини. Можех да спя в черен ковчег с лилави шевове и сребристи гвоздеи. Или още по-добре, Александър и аз можем да живеем заедно във фабриката в суперлуксозен готически ковчег за двама. Много възглавници и удобни одеяла с вграден телевизионен плосък екран в капака и стерео говорители от страни.

Отбих по алеята, която водеше към къщата и заварих Александър да ме чака на предните стъпала, изглеждайки както винаги замечтан в черните си панталони и раздърпана черна риза с дълъг ръкав.

— Къде беше? — попита ме той загрижено. — Получих бележката ти да се срещнем на гробището, но ти така и не дойде.

— Аз също получих бележка — казах аз и му показах червения плик. — Да се срещнем в парка.

— Но аз не съм ти писал бележка.

— Знам. Нито пък аз.

— Тогава кой? — зачуди се той.

— Отхвърлената ти любима.

— Луна? Тя никога не ми е била любима.

— Знам. Просто те дразня.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Тя ми каза. Когато отидох в парка.

— Нарани ли те? — попита ме той.

— Искаше. Всичко е било план да ме скара с Тревър. Иска аз да стоя далеч от него.

— Това излиза извън контрол — каза той. — Ще говоря с нея.

— Не, тя мисли, че съм вампир — казах гордо и сложих ръката си в неговата. — Можеш ли да го повярваш? Бъбрихме си цяла вечност. Сякаш сме най-близки приятелки.

— Джагър и Луна нямат най-добри приятели. Трябва да сме много внимателни. Няма как да предскажем какво ще направят.

— Но тя наистина ме харесва — настоятелно казах аз.

— Сигурен съм, че е така — отвърна ми той усмихнато. — Но все пак не можем да им вярваме.

— Ами, тя вярва на мен.

— Защото ти си човек заслужаващ доверие. Познавам семейството им, Рейвън. Те не са като теб. Спомни си, че са вампири. Истински.

— Тя ме приема като вампир. А и Джагър също е убеден, че съм такъв. — Поколебах се и вдигнах поглед към гаджето си вампир. — И това ми харесва. Защо ти не можеш да ме приемеш като вампир?

Усмивката на Александър премина в мръщене.

— Приемам те такава каквато си. Винаги съм те приемал — каза и се отдръпна от мен.

— Не исках да те разстройвам — казах и се присегнах към него. Прегърнах го с всички сили. — Толкова съм затънала във всичко това, че вече не мога да мисля трезво. Сигурно си мислиш, че съм много незряла.

Александър омекна и погали косата ми.

— Знаеш как мисля за теб — каза взирайки се с шоколадовите си очи в моите. Повдигна брадичката ми и нежно ме целуна.

— Не знам още колко мога да продължа това. Кога ще бъдем заедно — само ние? Без да се тревожим за Джагър, Луна и Тревър?

— Какво ще кажеш за сега? — изведнъж развеселено каза той. — Исках да ти дам това.

Той ми подаде дървена кутия с формата на сърце, която стоеше на перваза на прозореца.

Очите ми светнаха.

— Толкова си мил! А аз съм такава егоистка.

Отворих кутията. На сребърна верижка висеше един медальон — черни устни с малки вампирски зъби.

— Това е вампирска целувка — каза ми той гордо.

— Александър, прекрасно е. Ще го нося вечно.

Александър откопча колието ми от оникс и ми сложи безценният си подарък, който бе направил само за мен.

Даде ми една дълга, продължителна целувка за лека нощ.

— Кажи ми нещо. Щеше ли да е по-лесно, ако бях вампир?

Точно в този момент баща ми спря на алеята.

Александър бързо се скри в сенките.

Изчаках баща ми да се изкачи по стълбите.

— Къде отиде Александър? Беше тук преди малко. Исках да му кажа „здрасти“.

— Трябваше да се прибере вкъщи, преди да се превърне в тиква.

 

 

Изтощена влязох в тъмната си спалня и включих лампата си Едуард Ножиците.

Тогава си изкарах ангелите. На леглото ми и изглеждащ по-зловещ от всякога седеше Джагър.

Изпищях.

Това само накара зловещия тийнейджър да се засмее.

— Рейвън? Какво има? — извика майка ми отдолу.

— Нищо — извиках в отговор. — Просто си ударих пръста. — След това прошепнах на Джагър. — Какво правиш тук?

— Прилепите могат да се промъкнат къде ли не. Би трябвало да си го разбрала до сега.

— Искам да изчезнеш оттук! — настоях аз.

— Няма да се бавя. Провела си един очарователен разговор с Луна. Тя е много развълнувана. Мисли си, че е намерила новата си най-добра приятелка.

— Е, може би е точно така.

— Каза, че сте си говорили за всякакви момичешки неща. Момчета. Прически. Ухапвания от вампири.

Улових отражението си в огледалото на гардероба ми и отстъпих назад.

Джагър си играеше с копчето на нощната ми лампа. Включена. Изключена. Включена. Изключена.

— Престани! — предупредих го аз. Нещо липсваше. — Къде е Кошмар?

Дочух драскане идващо от чекмеджето ми на бюрото.

Изтичах до него и го отворих.

— Кошмар! — казах аз и вдигнах черното ми коте. — Бедното ми момиче.

— Странно — каза той поглеждайки ме похотливо. — Не ти съска.

— Не съска и на Александър — казах му аз и нежно погалих козината й. — Има вкус.

Джагър се изтегна на леглото ми, като постави червените си кубинки Догмартинс върху кувертюрата.

— Това легло е много удобно.

— Свали си краката! — скарах му се и избутах обувките му.

Джагър се наведе над леглото и вдигна одеялото от пода.

— Къде ти е ковчегът? — попита ме той. — Не е отдолу.

Изправи се и се понесе към гардеробната ми. Бавно отвори вратата му.

— Не е тук — отбеляза. — Може би го криеш под роклята си — каза с палава усмивка.

— В мазето е.

— Странно. Не го забелязах там.

Кръвта ми кипна. Почувствах как побеснявам. Джагър се беше прокрадвал из къщата, докато семейството ми беше вътре.

— Скрит е. Сега изчезни…

— Разбира се, но първо ми покажи нещо?

— Вратата? Или прозореца? — дръпнах завесите и открехнах прозореца.

Джагър не помръдна.

— Някои от приятелите на Тревър казаха, че си отишла на училище. Любопитно, наистина. Вампир рискуващ със слънчевата светлина.

— И ти ще повярваш на банда сноби футболисти? Те разпространяват повече слухове от National Enquirer^[1].

— Е, аз също — каза той като ме преценяваше с разноцветните си очи. — Забелязах склонността им към клюки.

Почувствах кратко облекчение, но беше само за миг.

— На алеята отчетливо видях как Александър те ухапа по шията. Кръв се стичаше по врата ти като река, сладкия й мирис изпълващ въздуха. Но Луна каза, че не видяла никаква рана. Може би мога да погледна.

— Можеш да си тръгнеш. Веднага.

Той пристъпи по-близо, а зеленото му и синьо око пронизваха душата ми.

— Покажи ми зъбите си и аз ще ти покажа моите.

— Показвам ги само на Александър — казах му аз отстъпвайки назад.

— Каква загуба — направи още една крачка, приклещвайки ме до бюрото ми. — Харесва ли ти да живееш в лъжа?

— Лъжа?

— Да, лъжа — каза той гледайки ме в очите. Сякаш искаше да разчете душата ми. — Преструвайки се на нещо, което не си.

Ахнах и отклоних поглед. Сърцето ми замря. Прехапах устните си.

Протегнах се зад мен, опипвах с пръсти по бюрото с надеждата да намеря нещо, което да ми послужи като оръжие. Всеки момент Джагър щеше да ме погледне в очите, да ме хипнотизира и да ме замъкне на дулсвилското гробище. Напипах двутомната енциклопедия на момчето Били.

— Мисля, че ти харесва да бъдеш измамница — каза и нежно докосна огърлицата ми вампирска целувка. — Да накараш семейството си да повярва, че все още си смъртна.

Дишах отново и оставих книгата.

Чу се тихо почукване на вратата.

— Нуждая се от енциклопедията си.

— Били, махай се.

— Взе я назаем преди два месеца!

— Били. Били, махай се — казах му аз непреклонно.

Джагър отстъпи назад и се затича.

Момчето Били отвори вратата.

Обърнах се. Завесите нежно се полюляваха. Джагър бе изчезнал.

— Нещо не е наред ли? Никога не ме наричаш Били.

Затворих прозореца и се втурнах към брат ми да му дам бърза прегръдка.

— Никога не съм смятала, че ще ми се наложи.