Елън Шрайбер
Вампирсвил (11)

Глава 11
Бой между прилепи

На следващата вечер, преминах през входната врата на път за срещата ми с Александър в имението, когато се натъкнах на червен плик оставен на прага. На него с черни букви бе написано: Рейвън.

Вътре имаше червена бележка, на която с печатни букви беше написано:

Среща в парка Оукли.

Обичам те.

Александър

„Колко сладко“ — помислих си. Спонтанен любовен антракт в парка. Александър Стърлинг винаги планираше едни от най-мистериозните, съдържателни и свръхестествени срещи: пикник в дулсвилското гробище, бунтарски рок танци на игрището за голф, откриването на котенцето ми, Кошмар, в изоставения обор.

Представих си как пристигам в парка, на обещаната среща около фонтаните в парка Оукли, как мехурчета се образуват от спускащия се воден поток, как с Александър сме потопили краката си във водата, докато устните ни нежно се докосват.

Тогава се замислих, дали тази бележка наистина бе от моя любим? За жалост откакто се бях срещнала с Джагър в Клуб „Ковчег“, подлагах всичко под съмнение. Все пак Джагър ме бе пресрещнал на алеята в Хипстървил, бе се появил в задния ми двор и се бе скрил в беседката на Имението. И все пак, ако наистина това писмо бе от Джагър, той може би сега наблюдаваше отнякъде къщата ми.

Качих се на колелото си, облечена с дантелената си рокля до коленете и закарах, докато сърцето ми препускаше, към парка Оукли. Минах през друсащата трева около люлките. И когато се добрах до фонтана, момчето на мечтите ми не бе там. Добутах колелото си и го оставих на пейките за пикник.

— Александър? — извиках.

Долавях само мъждукащите светлинки на светещите насекоми.

Тогава чух музиката на „Порочните Вещици“ идваща от открития амфитеатър.

Добутах колелото си до куполовидната сцена, където родителите ни ни довличаха всяка събота по време на лятната ваканция, само и само да видим дулсвилския симфоничен оркестър. Предпочитах да седя сама на влажната трева и да слушам скрибуцащият звук на цигулки по време на буря, докато родителите ми търсят подслон под някое дърво, пред това да ги гледам как се прегръщат и танцуват на „Звездите и райетата завинаги“

Спуснах се надолу по пътеката между редовете. Запален свещник и кошница за пикник лежаха върху черно дантелено одеяло, разположено по средата на сцената.

Оставих колелото си на циментената пейка. Претичах през по-ниското място, където се разполага оркестъра, за да се кача на сцената.

— Александър?

Нищо не чух.

Гледах за крила, но намерих единствено столове и пюпитри^[1].

Отидох до средата на сцената и седнах на одеялото. Отворих кошницата за пикник. Може би там имаше друга бележка, която щеше да ме заведе на друго романтично място. Но кошницата се оказа празна.

Почувствах се странно. Песните на щурците заглъхнаха. Станах и се огледах наоколо. Александър все още го нямаше.

И тогава пред мен изведнъж се появи Луна облечена в тясна черна рокля с мрежести ръкави, розови ръкавици без пръсти и пастелено розов амулет висящ от врата й.

Ахнах и отстъпих назад.

— Какво правиш тук? — попитах. — Трябваше да се срещна с Александър.

— Той също получи бележка — каза със зла усмивка. — Среща на гробището. Рейвън.

Заоглеждах се наоколо, в търсене на крила някъде около сцената, хвърлих и един бърз поглед към седалките. Джагър можеше да е навсякъде.

— Тук съм сама — увери ме тя сякаш бе прочела мислите ми.

— Трябва да тръгвам — казах.

Луна застана на пътя ми, а ниските й черни ботуши за малко да настъпят моите.

— Мисля, че Александър може да почака. В край на краищата той ме накара да го чакам, откакто съм родена.

— Нямам нищо общо с това — казах, имайки предвид заветната церемония в Румъния, където Александър е трябвало да превърне Луна във вампир. — Нито пък Александър. Той никога не ти е давал обещание.

— Не го защитавай — заспори тя. — Освен това, не това е причината да съм тук.

— Тогава защо си тук?

— Искам да престанеш да се виждаш с Тревър — каза.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ми се прави на глупава. Знам, че го посещаваш вечерите. Дочух какво му каза в ресторанта. Каза му да внимава в мен, все едно съм някаква откачалка!

— Той е в правото си да знае какво представляваш в действителност.

— Бях откачила, преди да се превърна. Но сега съм нормална.

— Но ти дори не познаваш истинския Тревър. Повярвай ми, той е откачения.

— Не помня да съм те питала за мнението ти.

— Джагър не направи това за теб. Не се е заел да ти намери сродна душа. Все още търси как да се докопа до Александър.

— Не говори за брат ми по този начин. Не знаеш нищо нито за него, нито за мен. Та ти дори не ме познаваш.

— Но познавам Тревър.

Очите на Луна се разшириха, а ръцете й в розовите ръкавици без пръсти се озоваха на почти несъществуващия й ханш.

— Тревър е прав. Ревнуваш! — обвини ме тя. — Той мисли, че си влюбена в него. И аз мисля същото.

— Тогава явно ти си точно толкова смахната, колкото е и той! Родени сте един за друг.

— Спечели Александър. Защо аз да не мога да търся щастието си?

— Не за това става въпрос. Това са хора, не играчки.

Сините й очи почервеняха. Пристъпи към мен, толкова близо, че вече можех да усетя аромата на блясъка й за устни Cotton Candy.

— Искам да отстъпиш! — заяви в лицето ми.

— Аз пък искам ТИ да отстъпиш! — заявих в нейното лице.

Щом тя щеше да ме притиска, аз също можех да я притискам.

— Не ме е страх от теб — каза Луна.

— Аз не се страхувам от никого — отвърнах.

С всяка минута се убеждавах все повече, че отиваме към котешки бой — или в нашия случай по-скоро към прилепски бой.

— Ако кажеш на Тревър за мен, — заплаши ме, — аз ще му кажа за теб!

— И какво ще му кажеш за мен?

— Че си вампир. Че сме вампири.

Отстъпи назад и скръсти ръце, триумфиращо. Не знаех какво да кажа.

— Хубаво кажи му, — казах най-накрая. — Никога няма да ти повярва.

Луна отстъпи пак и се загледа в луната.

— Вероятно си права, — омекна. — Стори ми се, че видях отражението ти в стаята с огледалата. Но Джагър ме убеди, че това е част от измамата. Предполагам, че просто не исках да приема, че Александър е с теб. Странно е нали, да си различен от всички останали?

Никога не бях срещала някой, като изключим Александър, който да усеща нещата по същия начин като мен, било то вампир или не.

— Да — съгласих се.

Мрачното настроение на Луна се разведри. Напрежението в раменете й се разсея. Разгневените й очи омекнаха и сега изглеждаха някак загубени, самотни.

— Смешно е — продължи. — Колко общо имаме. Ти и аз, въобще не се различаваме. Аз винаги съм била обградена от истински вампири. И всички те са родени като такива. Аз бях единствената, която познаваше усещането на това да те превърнат. Единствената, преди да срещна теб.

Виждах в изпълнените с емоция очи на Луна, глад за близост и общуване. Напомни ми за някой, който бе самотен, съществуващ като странник в собствения си живот, вместо да го живее лично. Напомни ми за самата мен.

— Не е забавно да си аутсайдер — казах.

Бледите розови устни на Луна се извиха в усмивка, сякаш бе получила гореща прегръдка, която изведнъж разтопи мрачината на духа й.

Пое ръката ми и седна до кошницата.

— Седни за миг.

— Наистина ми се налага да тръгвам… — казах, съпротивлявайки се.

— Само за миг — помоли тя.

Неохотно се настаних на одеялото.

— Кажи ми как ти усети превръщането? — каза, приближи се към мен накланяйки се, все едно си клюкарствахме на парти с преспиване.

— Как го усетих? — попитах, объркана.

— Когато Александър те ухапа.

Спрях за миг. Ако отговорех по грешния начин щях да хвърля на вятъра цялото си вампирско прикритие. А бях сама, на сцена с женски вампир, без чесън, кол или слънчева светлина, а Александър ме чакаше на километри от тук в дулсилското гробище.

— Моля те… разкажи ми, как го почувства? — повтори.

— Като магия — прошепнах.

— Дааа — кимна енергично.

— Сякаш неизвестна до този момент сила на природата, премина през вените ми и се отправи директно към сърцето ми.

— Продължавай.

— Почувствах как сърцето ми спря, сякаш щеше да експлодира от любовта и как после отново заби, както никога до сега — казах, давайки воля такава на въображението си, че замалко да убедя дори себе си.

— И при мен беше така… само, че ти си го направила влюбена.

— Да. Обикнах Александър от първия момент, в който го зърнах — казах искрено.

— Той е прекрасен — после прошепна все едно ми издаваше тайна. — А мен ме отхвърлиха.

— Кой беше той?

— Познат на Джагър. Едва го познавах. Имаше несъразмерна брадичка и релефни гърди. Дълбоки сини очи и рошава червена като огън коса. Заведе ме в някакъв склад. Бързо започнахме да се целуваме, устните му бяха като кадифе. И преди да се усетя, той ме беше ухапал.

— Лол — казах, бях попила всяка нейна дума.

— Не бяхме на свещена земя, така че не бяхме обвързани за вечността. Така и не го видях повече.

— Това е толкова тъжно — изказах искреното си съжаление към нея.

— Такава си щастливка, че си открила Александър. Сега разбираш ли колко е важен Тревър за мен. Когато Джагър ни запозна и аз се вгледах в божествените му зелени очи, веднага усетих връзката. Не става въпрос само за това, че той е красив и атлетичен, усетих и друго, разбрах, че той е всичко, което някога мога да искам от истинската любов. За това ме привлича. Търся някой, който да утоли жаждата ми за вечността — каза прокарвайки пръсти през розовия амулет. — Джагър има различни от моите нужди. Има глад за ловуване и страст за нова плячка. Изпада в екстаз като превръща невинни смъртни в жадни за кръв вампири. Но за мен тези бутилчици се превръщат във все по-голяма тежест. Ловът не ме привлича. Прибягвам до кръвта само, когато наистина имам нужда от нея. Сладкият вкус на сочната червена течност примесена с аромата на любимия, докато кръвта му се стича и пулсира под плътта. Да знам, че на някой му пука за мен, толкова колкото аз съм жадна за него, напълно да се засищаме един от друг. Някой, който да задоволява глада ми винаги.

— Но Тревър не е достатъчно добър. Заслужаваш нещо повече — казах настойчиво.

Тя ме погледна скептично.

— Нуждаеш се от някой интелигентен. Чувствителен. Зрял. Мъжествен.

— Той е всичко това. Не го познаваш по начина, по който го познавам аз.

Знаех, че трябва да тръгвам, че Александър ме чака на гробището и се чуди защо мен ме няма там. От друга страна имаше толкова много неща, за които исках да разпитам Луна, за превръщането, за това какво е да си вампир в днешно време. Имаше толкова много неща, които исках да знам. А не знаех дали ще имам друг подобен шанс.

— Харесва ли ти да си вампир? — попитах, с приковано внимание.

— Жадувах го през целия си живот. Всичките ми роднини са вампири. Когато по-малкия ми брат, Валентин, се роди, си мечтаех, че и той ще е смъртен като мен. Но не беше и аз проклех деня, в който се бе родил. Последната смъртна в родословното ни дърво е била пра-пра-прабаба ми, никога дори не съм я виждала. Прекарвах целият си живот на светло, докато остатъка от семейството ми спеше. Така и не станах част от света им.

— И как се справяше сам-сама? — почудих се.

— Опитах се да маскирам болката като бъда отлична ученичка и стана популярна сред съучениците си в училище. Това наруших връзката си с Джагър и роднините си. Завиждах на Джагър, а той завиждаше на мен.

— Наистина ли? Не мога да си представя Джагър да завижда на някого.

— Виждах го изписано на лицето му, всеки път щом се събудеше от ковчега си. Имахме само няколко часа, които можехме да прекараме заедно, преди да трябва да си лягам. Седяхме в ярко розовата ми стая, докато споделях всеки детайл от нещата, които ми се бяха случили в училище.

— Кой би искал да ходи на училище? — попитах.

— Джагър се интересуваше най-вече от спорта. В Европа футболът е много популярен. А той мечтаеше да е това, което никога не можеше да бъде — футболна звезда. Участваше в нощни мачове, жаден за това да е част от играта, вместо само зрител. Но учениците го смятаха за странен — детето, което никога не бе ходило на училище, бледо, мършаво, облечено като откачалка. Никога не се вписа. А сега, когато гледа как Тревър играе футбол му се иска да има неговия живот. Мисля, че за това ми го предложи като подходящ за мен.

За миг Луна и Джагър вече не бяха вампирите, бяха тийнейджъри като мен, на които им е писнало да бъдат аутсайдерите.

— А ти как се чувстваш като вампир? — попита тя.

— Ъх… ми обожавам го — излъгах.

— Но сега си различна от цялото си семейство.

— Ако някога беше виждала семейството ми щеше да разбереш, че винаги съм била — казах през смях и Луна се засмя. Чувствах се така все едно се познаваме от години, а не само от няколко минути.

— Малкият ми брат е абсолютен идиот — казах, отчаяно желаейки да споделя живота си с нея.

— На колко години е?

— На единайсет.

— Колкото Валентин! Колко е освежаващо да се запозная с някой като теб. Знаеш какъв е животът и в двата свята, но си избрала мрачния.

Луна измъкна една прекалено ярко розова коктейлна чантичка иззад кошницата.

— Искаш ли бонбонче? — попита, държейки пакетче „Взривяваща Свежест“.

Кимнах и заразвивах бонбона, докато тя извади четката си за коса.

— Разкажи ми за Александър — каза на сантиметър от мен. Започна да реши косата ми все едно бяхме приятелки от години. Тийнейджърите в Дулсвил никога не решеха косите на другите. Макар че Луна беше по-приказна от всички момичета, с които някога се бях сблъсквала. Отпуснах се почти хипнотизирана, докато тя разплиташе косата ми, точно противоположното на усещането, когато мама прокарваше гребена през бъркотията в косата ми.

— Александър е направо фантазия. Очите му са като млечен шоколад. Таванската му стаичка е пълна е портрети на мен и семейството му, които той е рисувал — раздърдорих се като всяко сантиментално и сладникаво момиче, а после промених тона си. — Но понякога е трудно — признах. — Иска ми се да виждаме отраженията си. Иска ми се да имам снимка на двама ни на нощното си шкафче.

— Да, това си е пречка. Но малка цена със замяна, на която получавате цяла вечност заедно.

Луна издърпа косата от рамената ми назад и започна да ме сплита.

— Къде е раната ти от ухапването на Александър — попита тя любопитно… — а аз бързо закрих врата си с длан.

Остави косата ми и като отметна бялата си коса на перфектни кичури, за да покаже двата кръгли лилави белега на бялата си като мляко кожа.

— Казват, че отнема година, докато се махнат напълно — каза тя. — Надявах се, че ще останат вечно.

— Ъъъ… Не са на врата ми — пошегувах се.

— Ах, ти грешнице! — каза с усмивка, а после отново стана сериозна. — Мога да се закълна, че Джагър ми каза, че е видял Александър да хапе врата ти.

— Наистина трябва да тръгвам — казах, докато ставах. — Александър ще се притесни.

Отидох зад кулисите.

— Искаш ли да се видим утре — попита, следвайки ме. — Може да се видим по залез.

— Имам планове с Александър — казах, докато вървях между редовете.

— Тогава другиден?

— Ще видя дали ще мога — казах, докато грабвах колелото си.

— Защо ти е да караш колело като можеш да летиш?

— Пазя се от прекалена показност.

— Добро решение — каза като ми намигна. — До друг път.

Качих се на колелото си.

— До друг път!

Започнах да карам, а когато се обърнах, за да помахам за довиждане амфитеатъра вече бе празен.