Елън Шрайбер
Вампирски целувки (13)

Глава 13
Едно обсебено момиче

Изведнъж останалите граждани на Дулсвил започнаха да докладват, че са видели Готическото Момче.

— Той наистина изглежда страхотно, но какви ли странни неща стават в тази обладана от духове къща! — Прошепна Моника Хейвърс на Джоси Къндъл в часа по алгебра.

— Той е излизал от своята тъмница?

— Да, Тревър Мичъл го е видял в гробището през нощта, каза, че е капела кръв от устата му, и щом Тревър се е приближил, онзи внезапно е изчезнал!

— Наистина? Хей, скоро излизала ли си с Тревър?

— Няма начин! Всички знаят, че е влюбен в онази Рейвън. Но само чуй това. Видях призрачното момче миналия петък. Беше сам. Кой отива сам на кино?

— Само някой побъркан загубеняк, — каза Джоси.

— Именно!

Завъртях очи отвратена.

След вечеря отидох до магазина „Севън Илевън“ с Беки, за да взема сода за майка ми, когато забелязах заглавие на вестник — „Родих двуглаво бебе-вампир.“

— Е, сигурно е вярно! — пошегувах се. — Вампирите съществуват. Прочетох го в „Национален лъжец“?

Беки и аз се захилихме като малки момиченца.

Обърнах се и Готическото момче седеше точно зад мен, гледайки десертите зад ъгъла.

Носеше очила Рей Бан, като призрачна рок звезда, и държеше пакет свещи.

— Ти не си ли момчето… — прошепнах останала без дъх, все едно бях видяла знаменитост.

— Следващият, — каза продавачът, викайки го към ъгъла.

Той дори не ме забеляза. Последвах го, застанала близо до него, но бях избутана от червенокоса фитнес кралица и нейната загоряла пристрастена към легла приятелка, които купуваха списания със знаменитости и вносна минерална вода.

Готическото момче взе чантата си и излезе от магазина, повдигайки слънчевите си очила, веднага, след като излезе навън в сумрака.

Двете жени го изгледаха злобно, сякаш бе ходещо зомби.

— Това ми напомня, Филис, — прошепна фитнес кралицата. — Видях това хлапе в книжарница „Кларксън“. Толкова е блед! Никога ли не е чувал за слънце? Поне е можел да използва крем за изкуствен тен. Има сериозна нужда от промяна във външния вид!

— Забеляза ли какво четеше?

— О, да, — си припомни тя. — Беше книга за гробището на Хълма Бенсън!

— Ще трябва да кажа на Натали Мичъл. Тя е убедена, че са вампири!

— Може би ще разберем повече за семейство Стърлингс с таблоидите следващата седмица: „Тийнейджър-вампир играе бейзбол с истински прилепи“ — и те се захилиха като мен и Беки преди малко.

— Побързай! — казах нетърпеливо. Докато ние с Беки пристигнахме на паркинга, него вече го нямаше.

 

 

Клюката продължи на масата ни за вечеря.

— Джон Гарвър от съда ми каза, че Стърлингс не са купили Имението, а са го наследили, — каза баща ми.

— Джими Фийлдс каза, че не ядат истинска храна, само буболечки и клони, — добави Загубенякът, както само един загубеняк би го направил.

— Какво ви става на всички? — изкрещях. — Те са просто различни — и не нарушават законите!

— Сигурна съм, че не ги нарушават, Рейвън, — съгласи се майка ми. — Но са странни. Дрехите им са чудати.

Всички ме погледнаха — черното ми червило, черният лак за нокти, боядисана в черно коса, черна рокля, и потракващи черни пластмасови гривнички.

— Е, аз също нося чудати дрехи. Това значи ли, че съм странна?

— Да, — казаха те едновременно.

Всички се смяхме на това, дори аз. Но дълбоко в себе си се чувствах зле, защото знаех, че те всъщност не се шегуваха, и знаех, че те се чувстват зле, поради същата причина.

Слънцето си бе отишло, Луната сега се усмихваше на мен и Беки. Бях готова за мисията. Носех сухо вместо бляскаво черно червило, черен пуловер, черни джинси, и малка черна чантичка, в която имаше фенерче и фотоапарат за еднократна употреба. Мистър и мисис Стерлинг бяха в Европа. Мерцедесът им не бе в полезрението ми. Зловещият мъж сигурно бе отишъл до магазина, и ако буташе количката в супермаркета, със същата скорост, като тази, с която караше колата си, имах достатъчно време.

Пред мен стоеше ръждясалата метална порта. Всички отговори на слуховете бяха от другата й страна. Бързо изкачване и разследването щеше да започне.

За съжаление, разследването се отлагаше за малко, защото Беки имаше страх от катерене.

— Не ми каза, че ще изкачим портата! Страх ме е от височини!

— Моля те! Преодолей го. Времето ни тече.

Беки погледна безобидната стара порта, като че ли беше Еверест.

— Не мога. Прекалено е високо!

— Можеш — оспорих. — Ето. — Събрах ръце, за да я повдигна. — Ще трябва цялата ти тежест да застане тук!

— Не искам да те нараня.

— Няма. Давай.

— Сигурна ли си?

— Беки! Чакала съм този момент с месеци, а ако го развалиш, защото се страхуваш да стъпиш на ръката ми, ще се наложи да те убия.

Тя пристъпи, и аз изпъшках, и внезапно тя бе залепена за портата като ужасен паяк.

— Не можеш само да висиш. Трябва да се изкачиш!

Тя опита. Наистина опита. Можех да видя как всеки мускул в тялото и се разтягаше. Не беше тежка, но не беше и силна.

— Представи си, че ще отидеш в затвора, ако не се изкачиш.

— Опитвам се!

— Давай, Беки, давай! — скандирах като мажоретка. Тя бавно се изкачи и достигна заострения връх. После се побърка от ужас.

— Не мога да продължа. Страх ме е.

— Не гледай надолу.

— Не мога да помръдна!

Започвах да се паникьосвам. Тя можеше да развали всичко. Можеше да мине някое ченге или някой досаден съсед. Или самото Готическо Момче можеше да слезе от таванската си стая, за да провери какво вдигаше повече шум от силното свирене на диска му на „The Cure“.

— Ето, аз ще отида — издигнах се по портата, завих около Беки и се метнах през върха. Сега си ти на ред! — прошепнах, докато висях от другата страна.

Тя не помръдна. Даже очите й бяха затворени.

— Мисля, че имам пристъп на паника.

— Супер! — казах, завъртайки очи. — Не можеш да го направиш! — Може би трябваше да взема със себе и Загубеняка. — Беки?

— Не мога!

— Добре, добре! Слез надолу.

Двете се хлъзгахме от двете страни на портата. Парчето метал разделяше нас, но не и приятелството ни.

— Надявам се да не съм развалила всичко, — каза Беки.

— Хей, нали поне ме докара.

Тя се усмихна, оценявайки казаното.

— Ще наблюдавам къщата.

— Не, прибери се. Някой може да те види.

— Сигурна ли си?

— Беше приятно да вися около теб, — пошегувах се. — Но вече трябва да тръгвам!

— Надявам се да откриеш всичко, което търсиш.

Беки се върна на безопасно място в колата си и аз продължих, без един детектив. Бях БРР — Бюро за Разследвания на Рейвън. Трябваше да сложа край на слуховете. А ако бяха повече от слухове, светът трябваше да разбере.

Единствената светлинка идваше от таванския прозорец, покрит с пердета. Можех да чуя слабият вой на електрическа китара, докато ходех на пръсти около къщата. За щастие не чух кучета да лаят. Намерих любимия си прозорец. Нямаше дъски или тухли, счупеният прозорец бе подменен. Ако бяха поправили едно нещо в Имението, защо трябваше да бъде моят специален прозорец? Покатерих се и проверих другите прозорци. Всички бяха заключени. Внезапно забелязах нещо, отразяващо светлината на Луната. Наведох се и видях, че до един храст лежеше чук, и до чука бе най-красивото нещо, което някога съм виждала. Беше прозорец, подпрян с тухла. Някой бе работил тук и беше оставил нещата му да изсъхнат. Целунах новия си приятел — тухлата с ръката си. „Благодаря ти, тухло, благодаря ти!“

Беше много по-трудно да премина този път. Бях яла много сладкиши, откакто бях навършила 12 години.

Преглъщах, бутах, дърпах, пъшках и се повдигах. Преминах. Бях вътре! Дадох гепи на въздуха, въздуха от плесенясалото прашно мазе в подземието на Имението.

Фенерчето ме водеше през кошове и стари мебели. Видях три правоъгълника, подпрени на стената, покрити с одеяла. Картини? Изтръпнах в очакване, когато хванах ъгъла на одеялото и бавно го дръпнах. Въздъхнах. Лице с две замръзнали от ужас очи ме гледаше. Беше огледало!

Стиснах бушуващото си сърце. Покрито огледало? Сложих одеялата обратно едно след друго. Всички бяха огледала! Със златни рамки, с дървени рамки, овални и правоъгълни. Не можеше да бъде! Кой си покриваше огледалата? Само вампири!

Продължих да оглеждам мазето. Махах покривките от китайски чинийки и чашки, не като стъклените, от които аз пиех. После намерих кутия с табелка ВОДНИТЕ БОИ НА АЛЕКСАНДЪР, пълни с рисунки на имоти като този, в който се намирах в момента.

Имаше и други картини: Спайдърмен, Батман и Супермен. И версия на голямото трио заедно: Франкенщайн, Върколакът и Граф Дракула.

Започнах да ги прибирам в раницата си, но бях обещала на Беки да не взимам нищо, затова ги снимах.

Намерих навит пергамент с избледняло родословно дърво. Имаше дълги, невъзможни за произнасяне, имена на графини и барони от минали векове. И на дъното на листа — Александър. Нямаше обаче дати на раждане и смърт!

Най-после отворих три кашона с надпис „ПОЧВА“. Имаха румънски марки.

Докато си проправях път към стълбите, попаднах на нещо, покрито с бял чаршаф. За това дойдох — ТРЯБВАШЕ да бъде ковчег. Беше с точно такива размери и звучеше като дървен, когато плеснах по него с ръцете си. Страхувах се, точно колкото се вълнувах. Затворих очи и силна дръпнах чаршафа. Поех дълбоко въздух и творих широко очи. Беше просто една масичка за кафе.

Върнах прашния чаршаф на мястото му и започнах да се изкачвам по скърцащите стълби. Завъртях стъклената дръжка на вратата и натиснах, но нямаше полза. Бутнах отново с всичка сила, и вратата внезапно изпука и се отвори. Влязох, летейки, в коридора.

Коридорът бе облицован с портрети на мъже и жени със сиви коси, заедно с няколко диви картини, които бяха на Ван Гог или Пикасо. Щях да знам със сигурност, ако внимавах в час по изобразително… Чувствах се, все едно обикалям музей, само че имаше свещи вместо флуоресцентни лампи.

Влязох на пръсти в дневната. Мебелите бяха в стил „декоративно изкуство“. Много стилно. Огромни червени кадифени завеси падаха от прозорците — същите прозорци, през които бях размахала червена бейзболна шапка. Можех да усетя как музиката пулсираше през тавана.

Погледнах в светещия си в тъмното часовник. Вече бе 8:30. Трябваше да тръгвам. Но спрях на дъното на главното стълбище. Не можех да се кача. Много бе рисковано. Но трябваше да видя всичко. Кога щях да получа шанс като този отново?

Първата стая, в която влязох, бе грандиозна читалня, книги върху книги, библиотеката на семейство Стерлинг. Но, благодаря на Бога, нямаше библиотекар. „Просто дойдох да потърся «Престъпление и наказание»“ нямаше да мине при Зловещия. Бързо надникнах в другите стаи. Никога не бях виждала толкова много бани на един етаж. Дори и футболен стадион нямаше толкова много. Една малка гостна изглеждаше изненадващо спартанска с единично легло. В главната спалня имаше легло с балдахин с черни дантелени завеси, обикалящи колоните. Беше суетна обстановка, но без огледало! Малки гребенчета, четки и лакове за нокти в цветове като черно, сиво и кафяво. Тъкмо щях да проверя гардероба, когато музиката внезапно спря. Чух стъпки над главата си.

Бързо се спуснах по стълбите. Не се обръщах, за да съм сигурна, че няма да се спъна или да падна, както онези момичета от филмите за Петък, 13-ти. Борейки се с дръжките на вратите, пръстите ми неконтролируемо се разтрепериха, като тези на глупавите момичета в хорър филмите. Бях твърде шумна. Когато се опитах да отключа горната ключалка, видях долната да се обръща от другата страна. Побягнах надолу по коридора, но чувайки стъпки да идват от тази посока, влязох в хола. Нямаше време да отварям прозорци, затова се хвърлих зад червените кадифени завеси.

— Върнах се, — чух Зловещия да казва с плътния си румънски акцент — Магазина на Уексли ще има доставка утре, както обикновено. А сега отивам да си почина.

Никой не му отговори.

— Не можеш да ги накараш да млъкнат, когато са на три, но когато са на седемнадесет въобще не си отворят устите, — чух го да си мърмори, докато минаваше покрай главното стълбище.

— Винаги оставят вратите отворени, — чух Зловещия да казва и да затваря една врата, явно онази на мазето.

Излязох иззад завесите, побягнах, отключих ключалките на вратите за рекордно време. Бях готова за бягство, когато усетих нещо познато — някакво присъствие, отново. Обърнах се и той седеше там, пред мен. Готическото момче. Той не показваше никакви емоции.

Когато протегна ръка към мен, за да ме убеди, че не бива да се страхувам, видях аксесоара му — носеше онзи пръстен с паяк, който дадох на Зловещия на Хелоуин!

Чаках момент като този през целия си живот. Да видя, да се запозная с някой, да бъда приятелка с някой, който е различен от всички останали, и то точно като мен. Внезапно реалността ме повали.

Бях хваната.

Побягнах покрай имението, изкачвайки се на върха на портата. Когато преметнах краката си през върха, погледнах назад и видях далечна фигура, застанала на прага, гледаща ме. Колебаех се, сякаш нещо ме дърпаше назад към Имението. Гледах го един дълъг момент, преди да се прехвърля от другата страна.

Бях намерила това, което търсех.