Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janissary Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2009)

Издание:

Джейсън Гудуин. Дървото на еничаря

ИК „Бард“, 2007

ISBN: 954-585-779-9

История

  1. —Добавяне

69.

— Charmante! Tout a fait charmante[1]! Ако бях по-млада, мила моя, със сигурност щях да бъда обзета от ревност.

Евгения се изчерви и направи реверанс. Не се съмняваше, че валиде, отпуснала се на възглавниците по широкия перваз на прозореца, на времето е била истинска красавица. Личеше, че има самочувствието на хубавица.

— Колко само се радвам, че успяхме да те убедим да ни посетиш — продължи валиде без следа от ирония. Вдигна лорнета, за да огледа роклята на Евгения. — Момичетата ще забележат, че си изключително a la mode[2] — заяви тя. — Седни до мен, преди да са нахлули. Искам малко да си поприказваме.

Евгения се усмихна и се настани на ръба на дивана.

— Много мило, че ме поканихте — благодари тя.

— Мъжете едва ли са на същото мнение, ала жените могат да уредят толкова много неща, n’est ce pas[3]? Дори оттук. Tu ne me crois pas[4]?

— Разбира се, че ви вярвам, валиде.

— Вие, руснаците, добивате завидно превъзходство напоследък. Граф Орлов, предшественикът на съпруга ти, беше добър приятел на империята по време на египетската криза. Доколкото разбрах, съпругата му била доста простовата жена. Не се съмнявам, че двамата са щастливи заедно.

Евгения присви едва забележимо очи.

— Тя е от фамилия Воронски — отвърна младата жена.

— Може и да не повярваш — продължи валиде, — но никога не съм се впечатлявала от претенциите на старите родове. Нито аз, нито любимата ми приятелка от детинство, Роз, сме вписани в Готическия алманах. И двете бяхме умни, а това е най-важното. Тя стана императрица. Съпругът й, Наполеон, разбира се, беше от най-обикновено семейство. Отоманците, казвам го с огромно удоволствие, не признават подобни снобски прояви.

Евгения притвори бавно очи и се усмихна.

— Е — започна небрежно тя, — има един стар род в империята, чиито претенции се зачитат.

Валиде протегна ръка и я отпусна върху пръстите на Евгения.

— Напълно права си, мила моя. Само че синът ми е възпитан да утвърждава тези претенции, не да разчита на тях. Няма значение дали си петият, двайсет и петият или — в случая на Махмуд — двайсет и осмият султан на Отоманската империя и пряк наследник на самия Осман бей, ако не успееш да докажеш, че империята се нуждае от теб. Махмуд надмина очакванията ми. Много ми се иска да се запознаеш с него. Той, разбира се, ще остане очарован от теб. — Валиде забеляза изненадата в очите на Евгения и се засмя тихо. — Не се плаши. Синът ми не е като Сюлейман.

Евгения също се разсмя. Сюлейман Великолепни, великият султан от времето на Ренесанса, се бе влюбил до полуда в руската си наложница Рокселана. Накрая се оженил за нея — това бил последният път, в който султан се женел.

Валиде стисна ръката й.

— A entre nous[5], синът ми ги предпочита по-закръгленки. Сама ще се убедиш.

Тя вдигна ръка. Сякаш бе махнала с магическа пръчка, защото две момичета влязоха на мига и се поклониха. Едната носеше поднос с кафе в малки чашки от китайски порцелан. Другата внесе наргиле.

— Пушиш ли?

Евгения погледна уплашено валиде. Майката на султана сви рамене.

— Човек е склонен да забравя. Това е типичен за харемите порок. Един от многото. Другият е парижката мода.

Даде знак на момичетата и те оставиха подноса и наргилето. Едната коленичи с изящно движение в краката на Евгения и й подаде чаша кафе.

— Прегледът е започнал — заяви сухо валиде. Евгения пое чашата и благодари тихо. Момичето не се помести, единствено докосна челото си с ръка и каза няколко думи на валиде.

— Точно както предполагах — подхвърли тя. — Момичетата питат искаш ли да се изкъпеш с тях.

Бележки

[1] (фр.) — Възхитителна! Наистина възхитителна! — Б.пр.

[2] (фр.) — в крак с модата. — Б.пр.

[3] (фр.) — Нали?

[4] (фр.) — Не ми ли вярваш?

[5] (фр.) — между нас. — Б.пр.