Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (35)

35.

Завеждащият гардероба на момичетата погледна умолително Яшим, след това премести очи към Кислар ага, главния чернокож евнух, отпуснал туловище на един стол. Не бе поканил нито гардеробиера, нито Яшим да седнат.

Яшим мислено прокле привързаността си. Отведоха го в двореца по времето, когато валиде султан се оттегляше за кратка почивка преди вечеря, затова Кислар ага пое нещата в свои ръце. А той никога не спеше. След като Яшим му разказа всичко, което бе научил, той незабавно изпрати да повикат завеждащия гардероба.

Яшим, разбира се, знаеше, че тук се действа по този начин. Всеки си имаше собствена представа за султанския харем, ала истината бе, че той функционираше с прецизността на машина. Султанът, който по всяка вероятност се бъхтеше над най-новото попадение сред наложниците, служеше като най-обикновено бутало във въпросната машина с едничката цел да гарантира непрекъснатото производство на бъдещи султани за империята. Всички останали — и евнусите, и жените — бяха просто маловажни болтчета. Християните възприемаха харема на султана по съвършено различен начин. Докато четеше с ненаситен интерес любимите френски романи на валиде султан, Яшим постепенно осъзна, че по принцип западняците имат прекалено романтична представа за харема. За тях в това царство на плътта най-красивите жени на света угаждаха на прищевките на един-единствен мъж, отдаваха се на сладострастния повик на похотта в опияняваща вакханалия. На чужденците им се струваше, че тези жени имат само гърди и бедра, но нямат нито ум, нито минало. Да си мислят каквото щат, реши Яшим. Дворецът бе като добро смазана машина, в която жените си имаха собствен живот, собствена воля и амбиции. Колкото до похотливите, машината просто ги изхвърляше също като дим.

Завеждащият гардероба бе жив пример. Приличаше на изцеден лимон, вечно недоволно, превзето същество, кльощав, към четирийсет и пет, дребнав, готов да избухне дори при най-незначителния проблем. В задълженията му влизаше както да подготви гиздавите девойки или избраното за леглото на султана момиче, така и да им купува бельо. Сред подчинените му имаше фризьори, шивачи, бижутери и специалист по парфюмите, който трябваше освен да счуква и смила ароматните билки, да създава такива парфюми, че да допаднат на султана, да приготвя сапуни, благовонни масла и афродизиаци, както и да наглежда направата на благоухания специално за нуждите на султана. Ако нещо не беше наред, завеждащият носеше цялата вина, но поне на свой ред можеше да си го изкара на многобройните си подчинени.

— Става въпрос за пръстен — започна направо Кислар ага. — Според нашия приятел момичето е имало пръстен на ръката. Нямам представа дали е бил на ръката й, когато се е случило нещастието. Ти можеш ли да ни осветлиш?

Яшим бе заинтригуван от леката кръгообразна вдлъбнатина на средния пръст на момичето, която бе забелязал, преди валиде султан да прекъсне огледа на тялото. Макар девойката да бе изящна и накичена със скъпоценности, въпросният липсващ пръстен напомняше за краткия й живот, изпълнен с неповторими чувства и мисли. Нима момичето, сякаш специално създадено за отредената й роля — безупречно, красиво, великолепно нагиздено, изкъпано и парфюмирано, — бе имало намерение да легне със султана белязано от този почти незабележим недостатък, студената бяла резка на средния пръст на дясната ръка — доказателство за личния й избор?

Дали пръстенът е бил свален, когато е умряла, или по-късно?

Завеждащият гардероба погледна Яшим. Евнухът го наблюдаваше с безизразно лице, скръстил търпеливо ръце на гърдите. Човекът вдигна нагоре поглед и поглади с разтреперани пръсти стиснатите си устни. На Яшим се стори, че той знае отговора на въпроса. Изглежда се опитваше да овладее надигналата се паника и да премисли какви биха могли да се последствията от думите му.

— Да, наистина. Пръстен. Точно така. Тя носеше пръстен.

Кислар ага подръпна меката част на ухото си. Обърна кръвясали очи към Яшим.

— Ами прислужникът в покоите на момичетата? Може ли да поговорим и с него? — настоя Яшим.

Веднага призоваха прислужника, чието задължение бе да отвежда избраната хубавица при султана. Той не знаеше нищо за пръстена. Кислар ага бе следващият повикан на местопрестъплението. Той притвори леко очи и побърза да отговори на въпроса.

— Беше положена в моминската стая, точно както я завари.

— Кой я е положил?

— И завеждащият гардероба е бил там.

Мъжът не успя да си спомни дали пръстенът е липсвал, когато са вдигнали жертвата от земята.

— Ти обаче щеше да забележиш, ако е липсвал — предположи Яшим.

Завеждащият гардероба се колебаеше.

— Да, разбира се, щеше да ми направи впечатление. Нали аз подбрах накитите за ръце. Ще го кажа по следния начин, ефенди, очевидно е била с пръстена, когато… ами… когато е…

— Когато е била удушена. Можеш ли да го опишеш?

Завеждащият гардероба преглътна.

— Пръстенът беше сребърен. Нищо ценно. Често ми е попадал пред погледа. Носеха го различни момичета, разменяха си го. Има много такива дребни накити, не са кой знае какво. Май всички са си го слагали от време на време. Поносят го малко, омръзне им, дадат го на друга. Честно казано, дори не забелязвам подобни дрънкулки, освен когато са грозни или развалят цялостния облик на момичето.

— Значи ти й позволи да носи пръстена, когато отиваше при султана?

— Така беше най-разумно, иначе щеше да й остане грозна резка на пръста. Не споменах и дума.

Завеждащият гардероба се гърчеше уплашен и без да осъзнава, пристъпваше ту наляво, ту надясно.

— Правилно постъпих, нали, чорбаджи? Беше просто един пръстен, чистичък, сребърен.

Кислар ага не откъсваше поглед от него. Най-сетне сви рамене и махна с ръка, за да го отпрати. Завеждащият гардероба заситни заднишком, без да спира да се кланя.

Кислар ага посегна към праскова и я захапа. По брадата му се стече сок.

— Мислиш ли, че той го е взел?

Яшим поклати глава.

— Да си направи този труд заради сребро? Все някой обаче го е взел. Питам се защо.

— Все някой го е взел — повтори бавно Кислар ага. — Следователно е все още тук.

— Сигурно.

Чернокожият се отпусна назад и огледа ръцете си.

— Ще се намери — отсече той.