Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (32)

32.

Няколко часа по-късно торбата бе отворена за втори път същата сутрин.

— Ужасно е — завайка се кадията и закърши ръце. Той беше старец и шокът бе огромен. — Нищо подобно… никога… никога досега… — Ръцете му затрепериха. — Това няма нищо общо с нас. Мирни хора сме… добри съседи…

Сераскерът кимна, ала не го слушаше. Наблюдаваше как Яшим разхлабва вървите. Евнухът се изправи и изсипа торбата на пода.

Кадията стисна вратата за опора. Сераскерът отскочи настрани. Яшим дишаше тежко и се опитваше да се стегне, неспособен да откъсне поглед от купчината бялнали се кости и дървени лъжици. Насред купчината се чернееше човешка глава.

Яшим сведе глава, без да каже и дума. Насилието е нещо ужасно, помисли си той. Какво направих, за да го спра? Сготвих манджа. Тръгнах да търся казан, дето го ползват по време на процесиите.

Сготвих манджа.

Сераскерът протегна обутия си в ботуш крак и подритна купчината. Главата остана в зловещото гнездо. Кожата бе изпъната, жълтеникава, очите проблясваха изпод притворените клепачи. Никой от двамата не забеляза кога кадията е излязъл.

— Няма кръв — подхвърли сераскерът.

Яшим коленичи край костите и лъжиците.

— Но е един от вашите, нали?

— Да, струва ми се.

— Струва ви се?

— Всъщност, сигурен съм, заради мустаците — и посочи отрязаната глава.

Яшим се заинтересува повече от костите. Подреждаше ги една по една, като обърна специално внимание на пищяла, на бедрената кост и ребрата.

— Много странно — прошепна той.

Сераскерът проследи погледа му.

— Кое му е странното?

— Няма нищичко по тях. Чисти и непокътнати.

Пое таза и започна да го върти в ръка. Сераскерът се намръщи. Достатъчно често бе виждал трупове, но да пипа кости?! Каква отврат!

— Бил е мъж — отбеляза Яшим.

— Естествено, че е бил проклет мъж. Нали е един от войниците ми.

— Просто ми мина през ума — продължи миролюбиво евнухът и нагласи таза на мястото му. Погледнат отгоре, изглеждаше почти неприлично огромен, щръкнал над скелета, разпилян по мраморния под. — Възможно е да са използвали друго тяло. Няма как да разберем.

— Друго тяло ли? Защо?

Яшим се изправи и избърса ръце в края на наметката си. Погледна сераскера, ала не каза нищо.

— Нямам представа — призна накрая той.

Сераскерът махна към вратата и въздъхна тежко.

— Може и да не ти се нрави, но трябва да кажем нещо на хората.

Яшим примигна.

— Защо не им кажете истина? — предложи той.

Сераскерът го погледна и смръщи вежди.

— Може и тъй да направя — сопна се раздразнено. — Защо не?